— Пазя халката на майка ни. Кой обаче ще бъде съпругът ми?
— Да допуснем, че работи в Източноиндийската компания… Звучи доста общо. Ако името ти е също най-обикновено — нещо като Смит или Браун, да се надяваме, че всичко ще бъде добре.
— Отказвам! Не мога да се съглася с такова име!
— Тогава избери всяко име, което ти харесва. Но не Фейн — съгласи се с нея младежът.
— Тогава нека бъде Лейн. Госпожа Лейн — реши Ориса. — Освен това винаги е за предпочитане измисленото име да е възможно най-близо до истинското. Нали? А госпожа Лейн, съпруга на служител в Източноиндийската компания, е съвсем приемливо, звучи напълно обикновено и е повече от прилично.
— Първото нещо, което ще направя утре сутринта — започна да мисли на глас Чарлз, — е да намеря адютанта на генерала и да го помоля да уведоми лейди Критчли, че е изпълнил заповедта и е намерил подходяща жена, която да се грижи за внука й. Те няма да имат възможност да се срещнат с теб преди отплаването на парахода, до което остава съвсем малко време — той тръгва в други ден.
— Толкова скоро! — възкликна Ориса. Гласът й изразяваше повече възбуда, отколкото недоволство от скорошното заминаване.
— Аз ще платя билета ти до Тилбъри — продължи Чарлз. — До там ти ще трябва да пътуваш сама. Освен това ще кажа на адютанта да уреди всички формалности с пътническата агенция. Разбира се, те ще се погрижат за купуването на билета, запазването на каютата и останалите неща.
— Чарлз, всичко това е твърде хубаво, за да е истина! — не се стърпя и извика девойката с блестящи очи.
— Да се надяваме, че по този начин наистина ще решим проблемите ти — каза с нескрито задоволство брат й.
— Не ми се иска да говоря за това — започна със странно смущение Ориса, — но ще ми трябват някакви пари, от които ако не за друго, ще имам нужда, за да си купя билет за влака от Бомбай до Делхи. Едва ли генералът ще плати и него.
— Можеш да си напълно сигурна, че той няма да плати нито пени повече, отколкото трябва — съгласи се Чарлз. — Ще ти дам всички пари, с които разполагам в момента. Макар вече да споменах, че то няма да е много, надявам се поне да ти стигне.
— Неудобно ми е да ти бъда в тежест.
— Да ти кажа честно — преглътна с труд и доби загрижен вид братът — чувствам се наистина виновен, че досега не съм направил нищо за теб. Знаех, че нещата в къщи не вървят добре, но не можех дори да предполагам, че са стигнали до там.
— Сега няма значение — успокои го момичето. — Нищо вече няма значение! Стига да знам, че ще се махна оттук и ще бъда с чичо Хенри, и то в Индия.
Като наблюдаваше сияещото лице на сестра си, осветено от танцуващите пламъци на огъня в камината, Чарлз си помисли, че Ориса няма да живее дълго при чичо си. Две години не я бе виждал и сега бе поразен от промяната, настъпила у нея през това време.
От хилаво малко момиченце тя се бе превърнала в необикновено красива млада жена. Помисли си също, че не прилича на никоя от тези, които беше срещал. Тъмните коси и магията на дълбоките очи й придаваха нещо от мистериозната красота, характерна за жените на Изтока.
— Знаеш ли, Ориса — каза замислено той, — лесно можеш да минеш за индийска принцеса.
— Не би могъл да ми направиш по-голям комплимент — засмя се щастливо тя. — В мислите си винаги съм била част от Индия. Никога не съм принадлежала на студа и душевната мизерия, сред които живях тук.
Помълча известно време, усмивката й помръкна и крайчетата на устните затрепериха. Каза, като с усилие сдържаше сълзите си:
— Никога не съм чувствала Англия като мой дом. Истинският ми дом бе при мама.
— Искаш да кажеш, че за теб истинският ти дом е Индия. Така ли?
— Когато отида в Индия ще знам, че съм се върнала у дома.
Чарлз се засмя доволно.
— Щом знам, че ти си щастлива в своята Индия, ще мога да замина с чиста съвест за Египет.
Ориса въздъхна тежко. Отново се замисли за опасностите, на които той щеше да бъде изложен в далечна Африка.
— Само да можеше да дойдеш с мен…
— Не вярвам, че ще мине дълго време, преди да се присъединя към полка си. В Египет вече са изпратени индийски войски, които всеки момент ще пристигнат в Порт Саид. Ще се присъединя към тях веднага след като стигна там.
В гласа му звучеше ентусиазъм, който показа на Ориса, че той се стреми към това, което ще му поднесе бъдещето. Чарлз бе привързан към полка си, обичаше своята служба и досега бе изпълнявал с успех всички поставяни му задачи.
Брат й бе шест години по-голям от нея и още от детските си години тя го обожаваше. Дори не ревнуваше от това, че майка им несъмнено обичаше повече него. От най-ранни години бе разбрала, че като първороден син и наследник на рода, между него и майка им имаше връзка, каквато никога не можеше да съществува между майка и дъщеря.
Все пак тя обожаваше своята красива и нежна майка. Когато почина от холера, Ориса преживя смъртта й като истинска трагедия. Но никога не забрави, че майка й се зарази, когато се грижеше за болното малко дете на една от местните им слугини.
Дори сега тя не можеше да понесе спомена за белия ковчег, който изнесоха от дома им в Делхи. Не можеше да приеме случилото се като действителност. За нея това бе някакъв кошмарен сън, от който всеки момент щеше да се събуди и да разбере, че не е истина.
Вместо това трябваше да преживее нова агония — сбогуване с всичко, което обичаше и бе неразделна част от нея, дълго пътуване до мрачната, студена и неприветлива Англия.
— Какво грозничко дете — бе чула тя някой да казва на жената, с която пътуваше на връщане от Индия. — Изглежда ми странно, като си спомня каква красавица бе майка му.
— Често грозните деца израстват и се превръщат в красиви млади жени — не се съгласи нейната придружителка.
Много пъти след това тези думи се връщаха в съзнанието й. Тя не можеше да се примири с непривлекателността си дори само защото красотата на Индия бе завладяла цялата й душа.
Не беше разбрала, че невзрачният й външен вид се дължи преди всичко на това, че след смъртта на майка си тя забрави какво значи да се усмихва. Винаги гледаше хората около себе си намръщена и сериозна.
Малко бяха нещата, които можеха да я накарат да се усмихне, особено след повторния брак на баща й. Но понеже бе млада, научи се да намира красотата, за която копнееше, в дребните и незначителни неща около себе си.
Така например огромните букети цветя, които виждаше да се продават в цветарските магазини, й напомняха за гирляндите в Индия и осветяваха с тънък лъч щастие мрака на нейното отчаяние.
Любуваше се на пролетното разпукване на пъпките на дърветата, които се превръщаха в нежни бели цветчета. Това я отвличаше от тъжните спомени и я караше да мисли колко чист и изящен е лотосът, преди да се разтворят листенцата му.
През лятото се заслушваше в песните на птиците и си представяше, че са шумните пъстри папагали, които пляскат с крила, къпейки ярките цветове на перата си в лъчите на палещото слънце.
— Какво ти става? — стресна я веднъж грубият глас на мащехата й, която я завари в такъв момент.
— Мъчно ми е за дома — отговори Ориса искрено. Не бе учудващо, че графинята не разбра какво иска да й каже.
— О, Чарлз, Чарлз! — каза развълнувано младото момиче. — Как мога да ти се отблагодаря? Знаех си, че няма да ме оставиш в беда.
— Това са подробности. От теб сега зависи много. Преди всичко трябва отлично да изиграеш ролята си — започна да я съветва като по-голям брат й. — Не забравяй, че ще ми докараш куп неприятности, ако генералът разбере коя си в действителност.
— Представи си, че по-късно ни се случи с чичо Хенри да отидем в Бомбай? Тогава какво трябва да
