Бомбай.
На лейди Критчли бе отредено почетното място вдясно от празния засега стол на капитана. До нея се настани съпругът й, който каза на Ориса да седне до него.
— Добре ли познавате Индия, госпожо Лейн? — избоботи генералът, опитвайки се да бъде любезен.
— Няколко години не съм била там — отговори тя предпазливо.
— В такъв случай вашият съпруг е получил назначението си неотдавна. Сигурно е заминал преди вас, за да приготви всичко, свързано с престоя ви там.
— Прав сте, сър — съгласи се с предположението му тя.
След това можа да въздъхне с облекчение, тъй като генералът започна разговор с двамата полковници, които пътуваха за Александрия и Порт Саид.
От разговора Ориса разбра, че те смятаха министър-председателя за твърде муден в изпращането на подкрепления, които да помогнат на обсадения генерал Гордън.
— Мога само да се надявам, че няма да е твърде късно, когато пристигнат — каза мрачно генералът.
— Разбрах — започна да обяснява полковник Онзлоу, — че в Хартум генерал Гордън разполага само с две хиляди турци и шестстотин черни войници, докато армията на Махди наброява между петнадесет и двадесет хиляди бойци.
— Ако лорд Улзли пристигне навреме, няма да му е трудно да разпръсне макар и толкова многобройна армия от необучени и недисциплинирани местни жители — с авторитет прозвуча мнението на генерал Критчли.
— Дочух, че имат проблеми при преодоляване праговете на реката — намеси се осведомено неговата съпруга.
— Истина е — намеси се полковник Макдугъл. — Въпреки тези затруднения не мога да разбера защо се бавят толкова много.
Ориса следеше с интерес разговора. Чичо й познаваше добре генерал Гордън и често говореше с възхищение за неговата изключителна личност, за блестящия му ум и странната му ексцентричност.
Успехите на Гордън в Китай, където се бе проявил като един от най-изявените военно-командващи, го бяха превърнали в жива легенда. Когато след дълги колебания се бе съгласил да стане генерал-губернатор на Судан, той бе писал:
„Поемам това задължение с безграничната вяра, че ще бъда насочван и ръководен от всемогъщия Господ бог.“
Когато Махди, получил прозвището Дългоочаквания, обяви свещена война и опустоши огромна територия, Гордън получи задача да осигури евакуацията на египетските войски.
През март 1884 година обаче пълчищата дервиши на Махди затвориха обръча около Хартум и започнаха обсадата му.
Но едва през август под натиска на общественото мнение и след намесата на кралицата правителството бе заставено да предприеме мерки за освобождаването на сякаш обречения град.
Пътувайки във влака от Лондон, Ориса бе купила едно списание, в което имаше илюстрация, показваща елитната дивизия на Камилския корпус в поход през пустинята Баюнда към Хартум. Тя се бе помолила горещо на Всевишния да им помогне да стигнат до генерал Гордън навреме.
В същото списание имаше и статия за Индия. В нея се описваха тържествата по случай пристигането в Бомбай на новия генерал-губернатор лорд Дъфри, който пое поста от лорд Рипън. В нея се говореше за неприятности по северозападната граница.
За нея това не беше ново. Тези неприятности съществуваха още по времето на баща й. Затова и през по-голяма част от времето неговият полк бе разквартируван в северните провинции.
Сега изпита непреодолимо желание да се намеси в разговора и да попита генерала каква е била обстановката в Индия преди да я напусне. Обаче реши, че не е разумно при нейното обществено положение да се включи в разговора, при това да покаже изключително познаване на военните проблеми. Пък и бе сигурна, че рано или късно разговорът от Нилската експедиция ще се прехвърли към усложненията на индийско-пакистанската граница.
Както бе предсказал стюардът, вечерята бе изключително вкусна и след последното ястие лейди Критчли стана и обяви, че ще пият кафето в другия салон. Покани към тях да се присъединят полковник Онзлоу със съпругата си, а също така полковник Макдугъл. С характерната за нея безпардонност пренебрегна останалите от компанията.
Ориса знаеше какъв снобизъм цари сред английската колония в Индия и бе сигурна, че след пристигането си едва ли не всички, пътували със същия параход, ще разказват колко близки са станали с главнокомандуващия Критчли и неговата съпруга.
Кафето бе поднесено от любезен стюард. За себе си и двамата полковници генералът поръча коняк.
Ориса реши, че лейди Критчли ще очаква веднага след като изпие кафето си, да се оттегли в своята каюта. Точно се канеше да стане, когато чу генералът да казва:
— Здравей, Мередит. Чух, че пътуваш с нас и очаквах да те видим по време на вечерята.
Ориса трябваше да положи огромно усилие на волята, за да се овладее и остане неподвижна на мястото, където бе седнала. Извърна съвсем леко глава и видя застаналия до масата им мъж. Бе същият, когото за последен път бе срещнала на стълбите в квартирата на брат си Чарлз.
На ярката светлина майор Мередит изглеждаше още по-висок отколкото в слабо осветения коридор, когато се бе шмугнала край него, тичаща надолу по стълбите.
После започна да се успокоява, че няма защо да изпада в паника. Тя знаеше кой бе той от разказа на Чарлз. Майорът обаче едва ли щеше да познае в изтичалата край него в сянката на полумрака девойка пътуващата в компанията на командуващия английските войски в Бомбай млада жена, която скоро сър Критчли щеше да му представи официално.
Майор Мередит стисна ръката на генерала и тръгна да поднесе почитанията си на неговата съпруга.
— Приятно ми е да ви видя — каза тя с обикновеното си безразличие. — Не зная дали по-рано сте срещали полковник Онзлоу и съпругата му, които пътуват за Александрия.
Двамата се запознаха с него с нескрито удоволствие. По същия начин му бе представен и полковник Макдугъл.
Това даде на Ориса малко време да се съвземе от неприятната изненада. Знаеше, че майор Мередит няма да я познае само ако се държи напълно естествено и с гордо вдигната глава.
— А това е госпожа Лейн — обърна се към нея лейди Критчли, сякаш едва не я бе забравила. — Тя пътува за Индия и бе така мила да се съгласи да наглежда сина на дъщеря ми, малкия Нийл, който се връща при майка си в Бомбай.
Ориса кимна с глава, но не направи опит да подаде ръката си. Майор Мередит също не протегна своята. Лицето му остана безизразно, а в очите не проблесна и най-малка следа от спомен, че някога изобщо я е срещал.
„Права бях — ликуваше вътрешно тя. — Той не ме позна!“
— Седни при нас, Мередит — прозвуча командата на генерала, — и ми разкажи последните новини от Лондон.
— Когато напуснах Лондон, нямаше никакви промени — отговори майорът.
Гласът му прозвуча по странен начин. Ориса реши, че никога по-рано не бе чувала някой да говори така. В него се доловиха нотки, които предизвикваха странни спомени, които тя не можеше да определи с точност. Реши, че сигурно си въобразява.
— Знаете ли тогава какви са последните новини от Индия? — попита лейди Критчли. — Сигурно за времето, което прекарахме в Англия, са се случили доста нови неща.
— Когато такова голямо разстояние се простре между нас и страната, с която по някакъв начин сме свързани, винаги имаме усещане, че изоставаме от хода на събитията.
— Дочух, че на границата са възникнали нови проблеми — каза полковник Онзлоу.
— Нима някога там е било спокойно? — усмихна се майор Мередит.
