— Ласкаете ме — отговори й той с безразличие.
— Никога не съм рисувала добре — не обърна внимание на забележката му тя. И продължи с възхищение да наблюдава как пред очите й корабът просто оживяваше на страницата на албума.
— Какво е тогава вашето хоби? — попита майор Мередит.
— История и литература — отговори тя кратко и сериозно.
— Разбрах, че обичате история — отбеляза той.
— Какво ви е накарало да мислите така? — попита Ориса и веднага помисли, че е разрешила разговорът да премине границите на доброто възпитание и да стане твърде личен.
Майор Мередит не отговори на въпроса. Вместо това продължи да рисува. Когато свърши, той й подаде албума и каза:
— Трябва да обясните на Нийл, че „Агамемнон“ заменя стария дървен военен кораб, който носеше същото име. Той бе засегнат сериозно в битката при Севастопол.
— Наистина ли? — попита Ориса с блестящи очи. — Винаги ми е било интересно да зная нещо повече за тази битка.
— Както обикновено се биехме с руснаците — отговори той кратко.
— Сериозно ли е положението в Индия? — промени тя темата на разговора.
Въпреки решението си да не показва особения си интерес към военните проблеми, не можа да се въздържи да зададе така интересуващият я въпрос.
— Много сериозно. Но това не се знае от много хора — отговори той с неочаквано твърд глас. След това сякаш не искаше да каже нищо повече, отиде до парапета, на който Нийл се беше облегнал и наблюдаваше с отворена уста бойния кораб.
Майор Мередит размени няколко фрази с детето, разказа му за кораба и обясни значението на цветните флагчета. След това без да каже нищо на Ориса, той си тръгна.
Целият следобед Нийл не се отдели от красивата рисунка.
Рано сутринта на другия ден пристигнаха в Александрия. Тук имаше какво и да се види, и да се нарисува. За голямо разочарование на Ориса лейди Критчли реши, че Нийл не трябва да слиза на брега, за да не се зарази с някоя опасна болест. За разлика от почти всички пътници, които слязоха да разгледат града, тя трябваше да остане при момченцето.
Помисли, че не трябва да съжалява за това. По-добре да благодари на съдбата, че й помогна да предприеме това пътуване. Ако през него се наложеше да преживее малки разочарования, те напълно се компенсираха с това, че се беше освободила от опеката на мащехата си.
Когато пристигнаха в Порт Саид, Ориса отново трябваше да преглътне разочарованието да остане на борда на кораба, макар че за вечеря всички се бяха върнали, тъй като най-късно в девет параходът трябваше да продължи бавно пътуването по Суецкия канал.
Както обикновено преди вечеря, всички бяха насядали в голямата дневна. Майор Мередит се появи последен и Ориса веднага забеляза, че се е случило нещо важно. Не можеше да обясни какво я накара да мисли така, може би нещо в държанието му или изразът на лицето бяха по-различни от обикновено.
Когато седна на масата, майорът се обърна към генерала и каза съвсем тихо, макар че всички го чуха отлично:
— Сигурно бихте искали да узнаете, сър, че Хартум е паднал.
— Не мога да повярвам! А какво е станало с генерал Гордън?
— По все още непотвърдени съобщения е бил убит.
Генералът удари с юмрук по масата.
— Ако някой трябва да поеме отговорността за това безобразие, това е министър-председателят! — каза той извън себе си от ярост. — Той носи вината за огромното закъснение, с което изпрати в Судан Експедиционния корпус.
— Винаги съм казвала, че на седемдесет и седем години господин Гладстон е твърде стар за този пост — намеси се язвително лейди Критчли.
— Бедният генерал Гордън — проплака госпожа Онзлоу. — Беше толкова смел и така уверен, че Хартум няма да падне!
— Нашите войски трябваше да стигнат навреме, за да му помогнат — възкликна полковник Макдугъл. — Ситуацията, в която попаднахме по собствена вина, е позорна.
— Мисля че трябва да се въздържаме да правим прибързани заключения — прекъсна емоционалните излияния майор Мередит. — Сигурно войските от Експедиционния корпус са се сблъскали с неочаквани трудности по пътя си през реката.
— Какво ще стане сега? — Генералът огледа околните с недоумяващ поглед.
— Нямам представа, сър — отговори майор Мередит, към когото бе отправен въпросът.
— Мислите ли, че сър Чарлз и майор Кичънър ще отстъпят?
— Трудно е от далеч да се предвиди какво ще предприемат. Всичко зависи от това с какви войски разполагат, съществува ли възможност армията на Махди да бъде пресрещната и разгромена и много други.
— Сган! Туземци, въоръжени с копия! — възмущаваше се генералът презрително.
— Трябва да се съгласим, че Махди е природно надарен военен. И не трябва да забравяме, сър, че това е война на религиозна основа. Когато се бият в името на своя бог, войниците се превръщат в истински фанатици.
„Това е абсолютно вярно“ — помисли си Ориса. Дали генералът или двамата полковници биха могли да разберат като майор Мередит, че човешката вяра в правотата на една кауза придава огромни сили.
Новината за смъртта на генерал Гордън помрачи настроението на масата и Ориса с облекчение напусна компанията веднага след като се нахрани.
Домакинът не бе забравил обещанието си. Сред пътниците в трета класа бе намерил един индиец, който се казваше господин Махла и който работил като преподавател в един от лондонските колежи. Беше на около петдесет и пет години и се връщаше със семейството си в Индия.
Бе родом от Бенгал и кожата му имаше съвсем тъмен цвят. Гъстата му блестяща черна коса бе гладко вчесана назад така, че откриваше изящните му черти. Изглеждаше уморен и много по-стар от годините си. Умните му очи бяха изпълнени с отчаяние.
Ориса разбра, че е в почти безизходно материално положение. Но когато предложи да му плати за уроците малко повече, отколкото договорил домакинът, той отказа с вид на накърнено достойнство. Не можел да отстъпи от постигнатата договореност.
За Ориса бе истинска наслада да говори с него на превъзходен урду. Съвсем скоро се увери, че не е забравила езика на детството си. Трябваше само да разшири речниковия си запас, тъй като интересите й сега излизаха от рамките на думите, с които си бе служила като дете.
Беше истинско удоволствие да обсъждат развитието на събитията в Индия през последните години. Още по-интересни бяха разговорите, свързани с индийската философия и религия. Именно това бе преподавал в Англия господин Махла. Само за няколко урока Ориса научи толкова неща за будизма, хиндуизма и исляма, за които при друг учител щяха да са й необходими едва ли не месеци.
Индийците се отличаваха с разговорливостта си. Тъй като не бяха определили точната продължителност на уроците, когато се приготви да тръгва от поредния интересен разговор, Ориса разбра че преваля полунощ. В каютата завари малкия Нийл дълбоко и спокойно спящ. Някакъв вътрешен импулс я накара да вземе сребърния индийски шал и да излезе на палубата. Докато вървеше по дългите коридори, дочу смях и разговори от пушалнята. По-нататък зърна няколко пътници, съсредоточени в игра на карти. Голямата дневна бе празна, сигурно генералът и лейди Критчли отдавна спяха.
Когато най-после излезе под открито небе, тя се приближи до парапета и се облегна, загледана в нощта. Следвайки малкото пилотно корабче със зелени и червени светлинки, което ги водеше през Суецкия канал, параходът се движеше толкова бавно, че тя имаше чувството, че бе спрял. Не се чуваше дори шумът от машинното отделение.
Докъдето стигаше погледът й се разстилаше безмълвието на пустинните пясъци. На небето ярко блестяха звезди, а луната осветяваше пейзажа с призрачна светлина.
Беше толкова красиво, че от устата на Ориса се изтръгна неволна въздишка. Сякаш това, което виждаше, бе част от света, за който бяха разговаряли с нейния индийски учител. Без нуждата от каквито и
