— Чувала съм какво се говори за вас, майор Мередит. Че се бъркате в неща, които не са ваша работа и не ви засягат. Че слухтите и се опитвате да всявате страх и да създавате неприятности.
По лицето на застаналия пред нея мъж се появи изненада, граничеща с изумление от начина, по който се осмеляваше да му говори. Ала за нея това вече нямаше значение.
— И когато откриете нещо нередно — продължи тя, — подлагате провинилите се на такъв тормоз, че те не могат да го издържат и някои посягат на живота си като нещастният Джералд Дюър.
— Какво искате да кажете? Откъде знаете всичко това?
В гласа на майора прозвуча неприкрито смайване.
— Искам да кажа, че ви мразя и презирам! След като ме обидихте по такъв непростим начин онази вечер, се опитвах да стоя настрана от вас. Но изглежда сте решили, че този път ще се месите в моя личен живот. Предупреждавам ви да ме оставите намира, майор Мередит! Единственото, което искам, е да ме оставите намира!
След като свърши яростния си монолог, тя се обърна и спокойно се отдалечи от него. Не затича, засрамена и унижена, както вечерта, когато я бе целунал, а вървеше твърдо и с високо вдигната глава.
Въпреки железния контрол, който си наложи, когато стигна до каютата и влезе вътре, цялата трепереше от гняв. Погледна лицето си в голямото огледало. На фона на червената вечерна рокля изпъкваше бялата й, с цвят на магнолия кожа.
По някакво странно стечение на обстоятелствата беше облечена със същата рокля, която носеше когато по стълбите на квартирата на Чарлз срещна майор Мередит. Може би тя й носеше нещастие, може би червеният цвят привличаше недоброжелателни погледи.
След няколко минути си каза, че единственото нещастие бе, че пътят й се кръстоса с този на майора. Как смееше да мисли такива неща за нея? Как бе посмял?
Същевременно с желязна неумолимост я глождеше подозрението, че не може и да очаква той да мисли за нея по друг начин. Винаги я заварваше в съмнителни ситуации. Спомни си как в ранната утрин тичаше към задния изход на офицерската квартира, облечена във вечерна рокля. Как ги завари в момента, когато под романтичната светлина на луната господин Махла държеше нежно ръката й.
При вида на ясно изразените им близо един до друг силуети майор Мередит и не би могъл да помисли нещо друго. Изведнъж си спомни думите на индиеца. Че това е карма… съдба, от която и да иска, не може да избяга!
„Но това е глупост — опита се да мисли по-прагматично Ориса. — Всички човешки същества имат свобода на волята и могат да направят с живота си това, което искат.“
Все пак познанията й в областта на будизма и една картина, представляваща Колелото на прераждането, изплуваха в съзнанието й в противовес на прагматизма. Нали стотици милиони вярваха в неизбежността на съдбата си, че не могат да направят нищо, за да я изменят.
Възможно ли беше всички те да грешат и единствени представителите на бялата раса да мислят правилно? Не беше ли обаче по-добре да зареже тези философствания и да помисли за господин Махла. Какво ли си бе помислил за арогантния начин, по който го накараха да напусне палубата за пътниците от първа класа. Дано да е бил достатъчно разумен, за да разбере, че гневът на майор Мередит е бил насочен не към него, а към нея. Не беше възможно индиецът с неговата природна интелигентност да не беше разбрал, че във взаимоотношенията им има нещо странно. Как иначе щеше да си обясни властното държание на майор Мередит и нейната пълна неподвижност и невъзможност да реагира и покаже, че той няма никакви права над нея.
Нещастна, все още сърдита и в същото време дълбоко потисната от това, което се бе случило преди малко, Ориса се съблече и легна. Дълго остана да лежи, а сънят бягаше от очите й. Страхуваше се, че господин Махла може да се обиди и да прекъсне уроците, които очакваше с такова нетърпение.
Самата музика на езика урду я караше да усеща, че е стигнала почти до края на пътуването, че скоро ще пристигне у дома, ще почувства топлината и обичта, които й липсваха през всичките години, които прекара в Англия.
Струваше й се почти невъзможно, че със стъпването си на индийска земя няма да я посрещне майка й. Няма да живее в провинцията, в която бе родена.
В Делхи бе ходила само един или два пъти. Тогава бе малка и не си спомняше почти нищо от древната столица на великите могули. Сигурно там хората водеха активен социален живот. По-голямата част от пребиваването си в Индия прекара на север, в провинция Пенджаб, град Лахор или в града на розите Капуртала, розовите къщи на който бяха накацали по склоновете на величествените Хималаи.
Но имаше ли значение къде точно ще бъде, след като се връщаше в страната, която беше нейната истинска родина.
Господин Махла дойде за урока точно в уговореното време. Ориса помисли, че не е трябвало да се тревожи за тази всеотдайна душа. Поздрави я с обикновената почтителност, сякаш предишната вечер не се беше случило нищо неприятно.
— Така се радвам да ви видя — отвърна на поздрава му Ориса и се усмихна щастливо. — Как е семейството ви? Надявам се, че са добре.
Зададе въпроса както правеше това винаги. Вежливостта и интересът й към хората, които бяха добри с нея, бяха залегнали дълбоко в същността й. Този път обаче господин Махла не й благодари, а отговори:
— Много съм разтревожен.
— Защо?
— Жена ми не е добре. Цяла нощ имаше много силни болки в стомаха.
— Не извикахте ли лекар?
— Естествено че не… Вие сигурно трудно бихте я разбрали, но съгласно нашата религия тя не може да бъде прегледана от мъж.
— Но аз я разбирам напълно — увери го момичето. Знаеше, че за една хиндуистка е немислимо да се покаже на мъж, при това бял.
— Не зная какво да правя. Болката е толкова силна, че жена ми непрекъснато плаче.
— Може би е яла нещо, което не й е понесло. Бих ли могла да я посетя?
— Благодаря за предложението, обаче за жена с вашето положение е невъзможно за слезе в каютите на пътуващите в трета класа.
— Вие грешите, разбира се че мога да сляза. Само ми разкажете каква и къде е болката.
Господин Махла описа най-подробно симптомите и Ориса се убеди, че става дума за стомашни неприятности, причинени от необичайна храна. Сигурно съпругата на господин Махла страдаше и от лека треска, която бе нещо обикновено за жегата в Червено море.
— Знаете ли какво — хрумна й една идея. — Ще отида при корабния лекар, ще му разкажа за заболяването на жена ви и ще го помоля да ми даде необходимите лекарства. После ще й ги занесем. С урока ще се заемем след като свършим цялата тази нетърпяща отлагане работа.
— Благодаря ви от сърце. Ала не бих искал да злоупотребявам с добрината и великодушието ви.
— Не говорете така. Просто ме почакайте тук, докато се върна от доктора.
Намери доктор Томпсън в приемната на най-добре уредената лечебница. По това време обикновено той почиваше, но сега превързваше порязания пръст на един от пътниците. Видя я и след като я поздрави, я помоли да почака.
Ориса се бе запознала с добродушния доктор, когато той посети Нийл и го прегледа по настояване на баба му след морската болест, която го бе повалила в Бискайския залив. Тогава не й направи някакво особено впечатление. Не изглеждаше нито много умен, нито особено амбициозен. Беше само един обикновен лекар, доволен от положението, което заемаше на кораба.
Когато свърши с пациента, той покани Ориса в малката каюта, която му служеше за кабинет, и като я огледа внимателно, каза:
— Изглеждате напълно здрава, госпожо Лейн. Не мога да си представя, че имате нужда от моята помощ.
— Прав сте, тук не съм заради себе си — обясни Ориса, — а заради една жена, която действително има нужда от вашата помощ.
И тя обясни на доктора за заболяването на госпожа Махла и че ставаше дума за съпругата на учителя й
