към нея.

„Сигурно не съм била с всичкия си!“ — помисли тя. Ако това обаче бе лудостта, то тя бе изключително приятна. Никога не си бе представяла, че може да съществува нещо толкова зашеметяващо и очарователно.

Никога не бе предполагала, че цялото й същество ще затрепти само от докосването на устните на един мъж до нейните. Или, че цялата красота на света би могла да се побере в едно усещане, което прониза тялото й по начин, като че ли то не беше нейното собствено тяло, а принадлежеше на него.

— Не, това не би могло да е истина! Да се е случило с мен! — извика тя в отчаянието си на глас, без да помисли, че ще събуди спящото дете.

Обаче знаеше, че е истина.

И не можеше да направи нищо.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Рано на другата сутрин Ориса отиде при лейди Критчли.

— Мисля — каза тя, — че Нийл ще се храни по-добре в каютата. Когато около него има много хора, той се разсейва, а преди да стигнем в Индия трябва да наддаде поне един-два килограма.

— Това е добра идея — съгласи се съпругата на генерала.

След като успя по този начин да избегне срещите с майор Мередит на закуска, тя не изпита особени угризения на съвестта, когато обяви, че ще се храни с детето.

До Бомбай им оставаха само седем дни. Ако внимаваше, сигурно щеше да успее да избегне една неминуема среща с майора. Сети се, че той излиза на чист въздух рано сутрин, когато повечето от пътниците още спяха.

Никой не знаеше с какво се занимава, че прекарва толкова дълго в каютата си. Сигурно бе свързано с неговите доклади или нещо подобно. Или със злепоставянето на колеги офицери като брат й Чарлз.

При мисълта за това би трябвало да изпита омраза към него, но с ужас разбра, че е невъзможно. Само като се сетеше за начина, по който я бе целунал, по цялото й тяло се разливаше онази странна топлина, която я превърна в негова пленница. Единственият изход бе да не мисли за него, стига да може да изпълни решението си.

Започна да отделя цялото си внимание на Нийл. Когато излизаха заедно да поиграят на палубата, винаги около тях имаше много хора, а от майор Мередит нямаше и следа. Нийл харесваше игрите на открито и тя го учеше на бадминтон. От игралната зала взе една колода карти, с които строяха картонени замъци.

Албумът, в който малкото момченце оцветяваше рисунки за подарък на майка си, бе почти изпълнен със странни животни и хора, които вместо ръце и крака имаха нещо като пръчки, а на мястото на лицата — кръгчета. Нито една от тях не можеше да се сравни с изящната рисунка на военния кораб, направена от майор Мередит.

Ориса бе приключила работата по ушиването на малкото нови дрехи, както и по подновяването на някои от старите, които вече не изглеждаха така безнадеждно старомодни. Когато ги обличаше, й придаваха изящество и елегантност, за които голям дял се падаше на идеалната й фигура.

За щастие тя намери в библиотеката на парахода достатъчно книги, които искаше да прочете; но често се улавяше, че стои загледана в страниците, без да е прочела нито една дума.

В Червено море бе непоносимо горещо. Една вечер стана така задушно, че даже господин Махла се оплака. Ориса си помисли, че биха могли да проведат урока на палубата. Вече бе късно и сигурно нямаше да срещнат много хора.

И наистина, докато стигнаха до двата стола, намиращи се на най-горната палуба, не срещнаха жива душа. Те седнаха удобно и известно време се наслаждаваха на подухващия леко бриз.

Звездите отново хвърляха мистична светлина, а отражението на осветения параход върху почти неподвижната водна повърхност бе фантастично.

— Радвате ли се, че се връщате в родината си? — попита тя на урду.

Той поклати отрицателно глава.

— Не? — не можеше да повярва тя на отговора му.

— Аз исках да остана в Англия — отговори господин Махла. — Положението ми в колежа бе много добро. Преподавателската работа бе интересна, имах много приятели.

— Тогава защо се връщате?

— Защото трябва! Баща ми почина и сега аз съм главата на семейството. Трябва да поема грижата за майка си, четиримата братя и трите сестри, които имам, както и за техните деца.

— Искате да кажете, че няма да можете да преподавате повече?

Той кимна утвърдително, а очите му бяха пълни с тъга.

— Имаме малко земя. Като я обработваме, ще имаме с какво да преживеем.

— Но това значи, че всичките ви знания ще останат неизползвани!

— Това е моята карма, т.е. моята съдба.

— Наистина ли вярвате, че нямате право на собствен избор в случай като този?

— Никакво.

— Не мога да повярвам. Нима искате да кажете, че съдбите ни са предопределени и ние не можем да направим нищо, за да ги изменим?

— Това е основното в моята вяра — отговори с примирение този така интелигентен и умен индус. — Нашата съдба е написана на дланите на ръцете ни.

— Чувала съм да се говори за това, но трудно мога да допусна, че е така.

— Тогава погледнете линиите на дланта си — предложи господин Махла. — Всички те са различни. Няма две човешки същества, с еднакви линии на дланите. По този начин е записана историята на всеки живот. Ето, това е линията на съдбата, очертана съвсем ясно.

— Можете ли да разшифровате собствената си съдба? — заинтересува се Ориса. — Можете ли да кажете какво да очакват от съдбата си другите хора?

— Понякога — отговори той скромно.

Тя протегна към него лявата си ръка с обърната нагоре длан. Индусът се наведе и я разгледа внимателно и съсредоточено.

— Нима не виждате линията на съдбата си, която е толкова дълга и ясно очертана? По нея може да се съди не само за вашата упоритост и силата на характера ви, но също така че животът ви е предопределен. Вашата душа е много стара, госпожо Лейн.

— Какво искате да кажете? — попита тя с възбудено любопитство.

Когато той се наведе съвсем близо до дланта й, за да разгледа по-внимателно преплитащата се мрежа на най-различни линии и бръчици, между тях падна една тъмна сянка.

Беше майор Мередит. Стоеше вкаменен и ги гледаше със странен поглед, за който Ориса бе сигурна, че изразява постоянно нарастваща ярост.

— Вие нямате право да идвате на тази палуба! — каза той грубо на господин Махла.

За миг Ориса и индийският й учител замръзнаха. После господин Махла се изправи, обърна се към Ориса с обикновения си прощален поклон и бавно тръгна, преди Ориса да успее да го спре.

Момичето бе така изненадано от постъпката на майор Мередит, че за известно време не можеше да намери нито една от нужните й думи, за да му каже какво мисли за него. Той обаче я изпревари и заговори пръв.

— Не смятате ли, че би било по-разумно да запазите нежните си чувства към своята собствена класа и цвят на кожата.

Известно време Ориса не можа да разбере какво искаше да й каже. Когато смисълът на думите стигна до съзнанието й, тя загуби самообладание.

— Как смеете да ми говорите по този начин? — заговори тя с глас, пресекващ от ярост и възмущение. — Как смеете да правите такива предположения или заключения за подбудите на моите действия! Не е ваша работа какво правя. Но изглежда в характера ви е да се бъркате в живота на другите.

Спря само, за да поеме дълбоко въздух и продължи:

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату