да било обяснения разбра стремежа на вътрешното „аз“ на всеки човек към съвършенството на природата.
— Какво виждате в тъмнината на нощта? — попита един глас до нея.
Това, че майор Мередит се оказа до нея в този момент, не я изненада.
— Затруднявам се да намеря най-подходящите думи, за да го определя точно — отговори тя машинално.
Той не каза нищо и след кратка пауза тя продължи:
— Такава невероятна, изключителна красота. В същото време нещо навява известен страх.
— Защо?
— Защото ме кара да се чувствам толкова малка и незначителна… На всяка една от многобройните звезди, които светят на небето, може би живеят милиони хора като нас, които наблюдават, задават си въпроси и се опитват да разберат повече.
— Какво по-точно мислите, че искат да разберат?
— Според мен този въпрос човечеството си е задавало откакто свят светува… Защото човек не притежава нито сила, нито възможност да разбере самия себе си.
— А вие намерихте ли отговор на загадката, която представлявате вие като личност?
— Мисля, че да — заговори Ориса тихо и съсредоточено. — От най-ранна възраст съм се питала коя всъщност съм аз. И съм вярвала, че някой ден ще намеря правилния отговор.
— Това едва ли би затруднило човек като вас — прозвуча гласът му по-дълбоко и като че ли малко развълнувано.
— Не сте прав. Оказва се, че е по-трудно, отколкото можете да си представите.
— Защо смятате, че няма да мога да разбера какво точно искате да ми кажете?
— Защото аз самата не мога да го обясня както трябва… Единственото, в което съм напълно сигурна, е че когато мисля по този начин, зная колко малка, безпомощна и самотна съм.
Докато изричаше трудно намираните думи, Ориса бе повдигнала глава и гледаше към безкрая на звездното небе.
Мъжът до нея виждаше на фона на трептящите звезди съвършенството на нейния профил, нежната чувственост на устните, изящната извивка на шията. Раменете блестяха в среброто на метнатия върху тях шал.
Времето сякаш бе спряло и двамата бяха обгърнати, от съвършенството на момента, в който доминираше одухотвореността на човешката личност.
Когато той заговори, гласът му звучеше иронично.
— Можем да направим нещо, поне що се отнася до страха ви от самотата.
Без да изчака нейната реакция, майор Мередит сложи ръце върху раменете й и почти грубо я притисна към себе си. Когато главата й докосна рамото му, той я притисна още по-силно, така че тя не можеше да я извърти. И впи устни в нейните.
За момент Ориса замръзна от изненада. Не можеше да разсъждава, не можеше да осъзнае какво точно се бе случило. Трябваше да намери сили да го отблъсне, но не можеше да направи каквото и да е движение. Твърдата настойчивост на устните му я правеха негова пленница. Ръцете му й създаваха едновременно чувство на затворничка и на необяснима сигурност и закрила.
Досега никой не я бе целувал! Странното мистериозно усещане, което я завладя, не можеше да се отнесе към нормалните човешки емоции. Това бе нещо като наркотик, който замъгляваше съзнанието й и тя не можеше да събере мислите в главата си.
Беше толкова невероятно и в същото време така съвършено, че цялата природа около тях — блестящите звезди, тъмнината на нощта и бледата светлина на луната, бяха неразделна част от мъжа, който сякаш я бе завладял.
Устните му бяха настоятелни и неизвестно защо под тяхната топлина тялото й се превръщаше в празна черупка на душата, която се сливаше с него.
Изведнъж той откъсна устните си от нейните. Усети се отново свободна и независима личност. С тихо възклицание, изразяващо ужас, тя го отблъсна с двете си ръце. Не можеше да каже нищо, обхвана я необясним ужас. Едва намери сили да се обърне и да избяга.
Той остана на мястото си, загледан в тюла на роклята, която се влачеше след нея като малка морска вълна. Светлината на звездите се отрази за миг в блестящия й шал. После всичко потъна в мрак и тя изчезна от погледа му.
Когато стигна до каютата си, Ориса влезе, затвори тихо вратата след себе си, хвърли се върху леглото и зарови глава във възглавницата.
Това не би трябвало да се е случило с нея… не беше истина! Как бе възможно майор Мередит да си разреши да се държи по такъв начин… Или вината бе нейна… Отговорът се появи неумолимо в съзнанието й:
Той я бе познал! Знаеше коя е, беше я видял в офицерския дом. И сигурно си бе помислил, че е прекарала нощта при Чарлз.
Повече от сигурно бе, че един джентълмен не би се държал по този начин с момиче, което смята за добродетелно и почтено. Но да се отнесе така към омъжена жена, която има в Индия съпруг, а в Лондон — любовник, бе пълно нахалство.
Не беше ли обаче виновна тя със своите приказки за самотата. Тя имаше предвид душата, а той бе разбрал, че се отнасят до тялото й.
Спомняйки си разговора, който водиха преди да я целуне, Ориса разбираше, че майор Мередит я смята за лека жена, която изневерява на съпруга си. Която не пропуска възможността да пофлиртува с всеки непознат, стига да й се отдаде възможност.
„Срамна история!“ — повтаряше си тя, заровила глава във възглавницата, сякаш да се скрие от себе си.
Не можеше да се сърди на никого за държанието на майор Мередит към нея. Освен може би на мащехата й, която я изгони и по този начин я принуди да потърси закрила при брат си.
Все пак как би могла да предположи, че от всички пътуващи до Индия кораби майор Мередит ще предпочете да се качи точно на „Дорунда“? Как съдбата я бе свързала със семейството на генерал Критчли, което правеше невъзможно да го избягва през дългото пътуване?
Това, което трябваше да знае със сигурност, бе, че тези пронизващи стоманеносиви очи не могат да бъдат излъгани. За кой ли път мислено се връщаше към срещата на стълбите в квартирата на Чарлз. Даваше си сметка, че напразно се е надявала, че сянката ще скрие лицето й от зорките му очи.
„Живяла съм в рая на глупците“ — помисли тя. Не можеше да даде никакво обяснение, да направи каквото и да е, за да промени нещата.
Най-потресаващ от всичко обаче бе фактът, че когато устните на майор Мередит се впиха в нейните, тя не направи опит да се освободи. Как можа да се държи така безпомощно и покорно? Защо изостави гордостта и чувството си за благоприличие? Защо се бе държала така, като че ли наистина бе такава, за каквато той я мислеше? Защо не реагира като младо и невинно момиче, каквото всъщност бе.
Не можеше да намери никакво обяснение на поведението си. Даваше си сметка, че ако бе продължил да я целува, досега щеше да бъде в ръцете му. Не можеше да обясни странното чувство на сигурност, което не бе изпитвала от вече почти забравеното си детство.
„Всичко това е част от… въображението ми!“ — каза си Ориса. Но нещо дълбоко в нея не се съгласяваше с тези думи.
Връхлетя я мисълта, че утре няма да може да избегне срещата с него, ще трябва да седне да се храни на същата маса, да се държи съвсем естествено, когато знаеше какво мисли той за нея — че няма чест и достойнство.
— Това няма да мога да го понеса — каза тя тихо на глас. Ала знаеше, че няма какво друго да стори. Бе хваната в жестока примка. За нея параходът се превърна в клетка, от която нямаше да може да излети!
Мина й една луда мисъл: да се хвърли във водата и с плуване да стигне до брега, а оттам да изчезне в пустинята. Но знаеше, че всичко това е фантазия.
Действителността щеше да настъпи с утрешния ден. Тогава тя трябваше да застане лице в лице с майор Мередит, знаейки, че е отстъпила на волята му, без да се е обидила от начина, по който той се бе отнесъл
