го защото самият звук на езика я упояваше.
Когато стигнаха до Гибралтар времето се оправи. Салонът, в който се хранеха, отново се изпълни с гласове. Нийл започна да се храни на масата на баба си и дядо си.
Въпреки твърдото решение да избягва майор Мередит колкото може повече, Ориса трябваше да признае, че когато той бе на масата, водените разговори биваха особено интересни.
Когато бяха в Малта именно той донесе новината, че Нилската експедиция е провела успешна операция и е завзела изворите на река Абу Клеа.
— Постигнали са победа? — попита развълнувано генералът.
Всички на масата млъкнаха и насочиха погледите си към майор Мередит в очакване да чуят отговора му.
— Генерал Стюарт е докладвал, че е провел победна битка на около четиридесет километра от реката.
— Голяма ли е била битката? — продължи да разпитва генералът.
— Срещу него е имало десетина хиляди местни бойци. Макар подробностите да са все още неизвестни.
Ориса затвори очи и се опита да си представи как ли изглежда едно бойно поле, на което срещу теб се намират десет хиляди войници. Съвсем скоро брат й Чарлз можеше да попадне в такава неравна битка и тя не Можеше да понесе мисълта за това.
— Какви са новините от генерал Гордън? — попита някой от присъстващите.
— На 29 декември е изпратил съобщение, което гласи: „В Хартум е нормално. Може да издържи години“.
— По какъв начин го е изпратил?
— От това, което чух да се разказва, научих, че било написано на миниатюрно листче хартия, умело скрито от местен жител. Въпреки че бил заловен, претърсен и пребит от враждебно настроени араби, той успял да го предаде по предназначение. Другата новина, за която прочетох в донесените на кораба вестници, бе, че е имало бомбени атентати в Камарата на общините и Лондонската часовникова кула.
— Всемогъщи Боже! — възкликна лейди Критчли. — Не мога да си представя какви времена доживяхме. Кой би могъл да извърши това?
— Те се наричат „Невидимите ирландци“, макар да идват от Америка — осведоми я майор Мередит. — Заседателната зала на Камарата на общините практически е разрушена, като особено са пострадали скамейките на първата редица — където са местата на членовете на правителството.
— Трудно мога да повярвам, че такива неща стават в добрата стара Англия — чу се развълнуваният глас на госпожа Онзлоу. — Човек трудно може да понесе мисълта за хаоса, в който живее днес светът.
— Права сте — съгласи се с нея лейди Критчли.
— А ние пък трябва да сме благодарни — продължи съпругата на полковника, — че по време на тази ужасна буря параходът ни не се разцепи на две.
— Не мисля, че бяхме в опасност — успокои я полковник Макдугъл. — Преди една седмица четох във вестниците, че в сравнение с 1883 тази година са станали четиристотин и единадесет корабокрушения по- малко и в тях са загубили живота си хиляда и двеста души по-малко.
— Аз също прочетох този материал — отбеляза сухо майор Мередит. — Въпреки че цифрите са обнадеждаващи, все пак тази година в морето са изчезнали около три хиляди души.
— О, нека говорим за нещо по-весело — помоли госпожа Онзлоу. — Уморих се от приказки за войни, взривове, корабокрушения и удавници.
Неочаквано тя се обърна с усмивка към Ориса.
— Сигурна съм, госпожо Лейн, че вие както и аз, очаквате с нетърпение последните вестници, за да прочетете в тях за годежа на принцеса Беатрис с принц Хенри Батенберг. Не мислите ли, че за нас жените това е много по-интересно и вълнуващо.
— Разбира се — отговори вежливо Ориса.
Не можеше да отвърне, че й е много по-интересно да слуша това, което говореше майор Мередит. Той не само разказваше за последните военни събития, а явно имаше и достъп до последната информация по тези въпроси, която получаваше във всяко пристанище, в което акостираше параходът.
След като се бяха хранили заедно няколко дни, Ориса се хвана, че не сваля поглед от него, докато пресича салона за хранене и се приближава към тях. Питаше се защо се различава толкова много от всички останали пътници.
Беше средно висок, с обикновена тъмнокестенява коса и с правилни, но не особено красиви черти. Лицето му беше продълговато и слабо, с високи и изпъкнали скули.
Сигурно на снимка би изглеждал като всеки обикновен човек. Присъствието му обаче съвсем не бе обикновено. Може би се дължеше на циничната усмивка или подигравателния поглед, които прикриваха необикновеното му чувство за дълг, което не можеше да бъде обяснено.
Често мислеше какво ли прави на кораба през дългите часове, когато тя стоеше в каютата си. Избягваше да излиза, а на масата за храна обикновено отиваше последна и се стараеше да намери извинение да стане първа. Разбра, че не играе карти — любимо занимание на останалите пътници, с което убиваха скуката на продължителното плаване.
В Средиземно море бе топло. Но едва когато наближиха Александрия, вечерите също станаха меки и приятни. Ориса настоя Нийл да прави дълги разходки по палубата, за да заякне. Намираше и други начини да го задържи на чист въздух.
В багажа му намери кутия с бои за рисуване и книжка с картинки за оцветяване, в която все още имаше предостатъчно празни страници. Тя предложи на момченцето всеки ден да оцветява по една картинка и когато пристигне в Бомбай, да ги подари на майка си. То възприе идеята с ентусиазъм. Това накара Ориса да се опитва да му рисува някои животни и хора от приказките, за които му бе разказвала.
За разлика от повечето свои връстнички, които можеха да прекарат часове в рисуване на езера и цветя, планини и замъци, Ориса не можеше да се похвали, че рисуването й се отдава. Уменията й се изчерпваха с контурите на слон, прилична рисунка на тигър или птичка.
До Александрия им оставаше само един ден, когато ги настигна военен кораб, плаващ в същата посока. Възбуден, Нийл изтича в кабината, за да вземе албума с рисунките си.
— Кораб за мама — развика се той възбудено и подаде албума си на Ориса. Тя гледаше големия кораб и се чувстваше абсолютно безпомощна да изпълни молбата на детето. Въпреки това седна на един стол и постави албума на коленете си.
— Нарисувай всички знамена — изкомандва малкият в момента, когато се появиха разноцветните сигнали, с които военните поздравяваха пътниците на „Дорунда“.
— Ще ми е трудно да нарисувам такъв голям кораб — опита все пак да отклони молбата му Ориса.
— А аз мислех, че притежавате изключителен талант, госпожо Лейн — чу тя произнесените с подигравателен глас думи. Нямаше нужда да се обърне, за да види кой ги е казал.
— Тя ще ми нарисува този голям кораб — похвали се гордо Нийл.
— Това е най-новият британски двувинтов брониран кораб „Агамемнон“ — осведоми ги майор Мередит.
— Вашето обяснение със сигурност ще ми помогне да го нарисувам — отговори с неприсъщ за нея сарказъм Ориса.
— И да не пропуснете да нарисувате четирите далекобойни оръдия — продължи сякаш не я бе чул майорът.
— Ако намирате всичко за толкова лесно, защо не се опитате сам да нарисувате тази британска гордост — попита Ориса и без да чака отговор му подаде албума и боичките.
Очакваше, че ще откаже. Той обаче взе албума, приседна на стола до нея и започна да рисува кораба върху целя голям лист. Трябваше да признае, че рисува изключително добре.
— Къде отива този кораб? — полюбопитства Нийл.
— Към Китайско море, където ще се присъедини към британските военноморски сили — отговори сериозно големият човек.
Под умелата му ръка очертанията на кораба започваха да изпъкват все по-ясно и съвсем точно.
— Вие рисувате почти като истински художник — възкликна Ориса.
