— Чува се, че Русия само изчаква удобен момент, за да навлезе в Афганистан и завземе Херат.
— Нямаме никакво право да позволим да се случи такова нещо! — отсече генералът.
— Разбира се, че не, сър — съгласи се Мередит.
— Мислех, че проблемите с Афганистан са решени още преди години — колебливо се намеси в разговора госпожа Онзлоу. — Затова не мога да разбера защо инцидентите се редят един след друг.
— Бих могъл да обясня ситуацията съвсем просто — предложи майор Мередит. — На запад кръвожадните и агресивни племена дебнат от засада зад всяка скала, във всяка долчинка. Афганистанската войска ги поддържа. А зад всички тези очакващи кръв и война хора са руснаците!
Генералът се засмя.
— Добре казано, Мередит, даже чудесно. Трябва да запомня думите ти.
— Но какво иска Русия? — попита наивно госпожа Онзлоу.
— Отговорът е повече от очевиден — отговори пак майор Мередит. — Цената е Индия!
— Но те наистина ли смятат, че биха могли да ни победят?
— Сигурен съм, че ще направят опит, ако им се отдаде възможност, задължително ще направят такъв опит — продължи разсъжденията си майорът. — Макар че в географско отношение Северна и Западна Индия са защитени от планинските вериги Каракорум, Памир и Хиндукуш.
— Тогава? — зададе нов въпрос госпожа Онзлоу.
— Русия е алчна и агресивна. Ние не желаем да използваме Индия като плацдарм за военен конфликт с Русия, защото няма да можем да използваме морските си части. Този факт обаче е изключително изгоден за руската страна, която през последните десет години ни причинява постоянни главоболия в Афганистан.
— Чух — намеси се и полковник Онзлоу, — че генерал Комаров, начело на шестдесетхилядна армия е стигнал на един ден път от Херат. Ако това действително е така, означава, че трябва да се бием.
— Винаги сме опитвали да предотвратим руското проникване, руската агресия, руското влияние върху участващите в набезите афганистански племена — обясни майор Мередит тихо. — Според мен състоянието на нещата не е по-взривоопасно, отколкото е било през последните няколко години. Но да не избързваме. Като стигнем в Бомбай ще научим всичко с най-големи подробности.
Ориса бе слушала разговора като хипнотизирана. Сега сякаш дойде на себе си и си даде сметка, че се е задържала в компанията значително по-дълго, отколкото бе решила. Използва момента, в който Мередит се обърна да каже нещо на полковник Онзлоу, и каза тихо на лейди Критчли:
— Мисля, че трябва да видя как е Нийл.
— Разбира се, госпожа Лейн. Лека нощ — даде разрешението си тя.
Ориса стана и тръгна бързо, преди другите дори да разберат, че отива в каютата си. Останалите пътници, които също пиеха кафе и коняк, я изпращаха с любопитни погледи. Успя да ги подмине с възможно най-безразличен вид. Когато обаче излезе от салона, почти затича към спасителната каюта.
Влезе, затвори вратата и се облегна с гръб на нея, сякаш да се предпази от това, което се намираше от другата страна.
„Как е възможно — мислеше си тя — именно майор Мередит да се окаже точно на същия параход?“
Бе сигурна, че вероятността да се срещнат отново е едно на един милион. Затова сърцето й сега биеше до спукване от неочакваната изненада.
Сети се, че би могла след като се качи на палубата да прегледа списъка на пътниците. Знаеше, че е закачен при кабината на домакина. Ала дори да бе видяла опасното име, какво би могла да направи? Нито щеше да може да слезе обратно на брега, нито би могла да се крие в кабината си през цялото пътуване.
Може би начинът, по който се срещнаха, все пак бе възможно най-добрият. Той не я бе познал, в това бе твърдо уверена. Ако в очите му се бе появила и следа от интерес, със сигурност щеше да я забележи.
Тази вечер й се размина. Но трябваше да внимава. Много да внимава! Чарлз я бе предупредил, че майор Мередит има навик да си пъха носа навсякъде, дори където не му е работа. Но едва ли би могла да си представи, че ще разпитва за нея. Ала дори и да го направеше, никой нямаше да бъде в състояние да му каже каквото и да било за нея.
Генералът и лейди Критчли бяха повярвали на това, което им бе разказал за нея адютантът. Едва ли щеше да срещне някого, който я е виждал преди или би могъл да има дори и най-малката представа, че не е тази, за която се представя.
„Аз съм в безопасност… нищо не ме заплашва“ — убеждаваше сама себе си Ориса, докато се приготвяше за лягане.
Все пак й бе невъзможно да изтрие спомена за майор Мередит от съзнанието си. В него имаше нещо, което я безпокоеше. Дори гласът му й влияеше по някакъв странен начин.
Когато вече бе в леглото, тя се опита да си спомни всичко, което Чарлз й бе разказал за него. Смятаха, че той е виновен за самоубийството на Джералд Дюър. Дали само това бе достатъчно, за да бъде заклеймен. Освен това бе поставил брат й Чарлз в неудобно положение, което я караше да изпитва отвращение и възмущение.
„Само дето ще ми развали пътуването“ — помисли си тя със съжаление, обаче с присъщия си оптимизъм твърдо реши да не му разрешава да направи това.
Беше се измъкнала като по чудо от мрачния си дом, от ужасната мащеха. По някаква щастлива случайност на съдбата можеше да избяга от мизерията, униженията и деградацията, които я преследваха през всичките тези години в лицето на втората съпруга на баща й.
Сега й се струваше, че бе изхвръкнала през внезапно открехнат капак на тъмен ковчег, в който е била затворена години наред, и изпълнена с надежда сега се бе устремила към светлината и топлината на Индия.
Индия! Връщаше се в страната, която за нея беше истинският й дом. Представи си, че усеща топлината на нейното слънце и вижда красотата й, които съкровено пазеше в съзнанието си през нещастните дни, прекарани в Англия.
Представи си парещата жега, отрупаните с плодове и зеленчуци пазари, аромата на мускуса и масалата. Пред очите й се появиха малките магазинчета, отрупани с разноцветни коприни и всякакви платове, движещите се тълпи от хора, невъзмутимите свещени крави…
И над всичко това яркото, парещо слънце. Златно, ослепително, обгръщащо всичко с топлината на лъчите си като с някаква безкрайна обич, от каквато бе лишена през целия си престой в къщата на баща си.
„Забрави майор Мередит — каза си тя. — За теб е важно само това, че се връщаш в Индия!“
ТРЕТА ГЛАВА
На другия ден времето се развали.
Ориса се събуди от скърцането на опънатите въжета, които закрепваха, мачтите и рейките, от напора на силния вятър. По палубата плющеше пороен дъжд.
Параходът се люлееше нагоре и надолу, наляво и надясно. Със събуждането си Нийл се почувства зле. Започна да повръща, после се разплака. Усетилата леко гадене Ориса разбра, че няма време да мисли за себе си.
Стюардът донесе обезпокояващи новини и за състоянието на останалите пътници.
— Всички са приковани от морската болест — осведоми я той. — През този период на годината времето винаги е такова. Представяте ли си, салонът за хранене е съвсем празен.
Тъй като Ориса не можеше да остави детето, помоли стюарда да им донесе нещо в кабината. С голяма настойчивост убеди Нийл да хапне поне малко. Знаеше, че всеки болен се чувства по-добре с пълен, отколкото с празен стомах.
Опита да го разсее, като му разкаже приказка, но скоро той заспа. Предоставяше й се прекрасна възможност да поеме глътка свеж въздух. Младостта й се бе преборила с морската болест, но от задушния въздух в каютата я заболя глава.
Загърна се с наметалото и си сложи бонето. Преди да тръгне към палубата помоли стюарда от време на време да хвърля по един поглед на Нийл. Коридорът се люлееше под краката й, когато тръгна към онази
