по урду. Поради факта, че пътничката пътуваше в трета класа доктор Томпсън бе повече от доволен да остави Ориса да се заеме с това, което бе негово задължение.
— Тези индийци! Винаги имат проблеми с храненето. Не могат да свикнат с английската кухня и често по време на пътуването гладуват до смърт. Добре че до края на пътуването остава още малко време и бедната жена ще яде любимите й чапати и ориз.
— Но мъжът й ми каза, че има силни болки в стомаха — внимателно вметна Ориса.
Докторът се обърна и извади от намиращия се зад него шкаф едно шише, пълно с белезникава течност.
— Кажете му да й дава от този сироп по две супени лъжици на всеки четири часа. Това ще успокои болките. А ето ви и няколко таблетки за сън.
— Безкрайно ви благодаря — не знаеше как да изрази радостта си момичето.
— Тези наивници обръщат винаги по-голямо внимание на душата, отколкото на тялото си. Кажете й да се помоли на бога, когото почита, и със сигурност ще се почувства по-добре.
Ориса се върна и предаде на господин Махла заръките на доктора и му предложи:
— А сега да занесем лекарствата на жена ви.
— Сигурна ли сте, че искате да дойдете в нашата мизерна каюта? Жена ми ще приеме жеста ви като особено висока чест. Вие обаче трябва да решите дали това подобава на вашето високо положение в обществото.
— Аз наистина искам да се запозная с жена ви. Всъщност, трябваше да се сетя и да го направя отдавна.
Те започнаха да слизат по стълбите, които водеха от палубата на първа класа до тази на втора и после — на трета.
Въпреки казаното в началото на пътешествието от стюарда, че третокласните каюти са обширни и удобни, въздухът бе тежък, коридорите тесни. Каютата, която заемаше семейството на господин Махла, изглеждаше неимоверно тясна за броя на хората, които трябваше да приютява. Семейство Махла се състоеше от осем души — шестте деца и двамата им родители спяха в каюта, предназначена само за четирима.
Когато погледна болната жена, Ориса се увери, че наистина има силни болки. Лежеше и пъшкаше, поставила ръце върху стомаха си. Когато мъжът й представи младото момиче, направи огромно усилие, за да се надигне.
— Не се движете — помоли я Ориса. — Дойдох да ви видя, вашият съпруг ми каза, че сте болна. Донесох ви и някои лекарства, които се надявам да ви помогнат.
— Много ме боли… ще умра преди да се върна у дома — простена тя.
— Това няма да стане. Трябва да оздравеете, защото в това състояние няма да можете да се грижите за децата си.
Ориса й даде две супени лъжици от сиропа на доктор Томпсън. После я накара да изпие и една от таблетките за сън. Не забрави да каже на децата да пазят тишина.
Тъй като знаеше, че без жена си господин Махла няма да може да се оправи с децата, помогна му да сложи най-малките да спят по две в една койка. Нахрани бебето с малко разредено мляко. След съвсем кратко време в каютата цареше тишина и покой. Дори госпожа Махла бе заспала под действието на приспивателното хапче.
— Направихте толкова много за бедното ми семейство. Благодарен съм ви безкрайно. А сега ми разрешете да ви съпроводя обратно — каза тихо господин Махла.
— Няма смисъл. Вече е твърде късно за нашия урок. По-добре да останете и да внимавате децата да не събудят майка си, която има нужда от почивка.
— Но как ще се оправите по стълбите нагоре?
— Не се безпокойте. Обещавам ви, че няма да се загубя. Сигурна съм, че когато утре сутринта жена ви се събуди, ще бъде значително по-добре.
— Бъдете благословена за вашата доброта — каза с молитвен тон господин Махла и докосна с пръстите на двете ръце челото си.
Ориса му се усмихна и излезе от каютата.
Беше толкова горещо, че пред вратата на кабината спря, за да избърше потта с малката си кърпичка, преди да продължи тежкото изкачване на стръмните стълби.
Не бе минала и няколко крачки, когато чу говор на висок глас и смях. Видя трима войници в униформа. По всяка вероятност бяха пияни, защото краката им не ги държаха здраво на пода. Нямаше начин да избегне срещата с тях, тъй като коридорът бе съвсем тесен.
Не й оставаше нищо, освен да продължи пътя си. Те обаче прегърнати за рамене явно нямаха никакво намерение да й направят път. Тогава тя се долепи с гръб към една от стените на коридора в очакване да я подминат. Когато се изравниха с нея, спряха.
— Какво правиш тук? — попита един от тях с преплитащ се език. — Откакто сме на парахода не сме виждали такова готино гадже.
— Това е съвсем точно, не сме я виждали досега — отбеляза втори. — Къде си се крило, маце?
Той протегна врат към Ориса. Тя усети, че започва да трепери от страха, който я обземаше. С усилие успя да им каже спокойно и с достойнство:
— Най-учтиво ви моля да ми направите път да мина.
— Но ние няма да те пуснем. Не, докато не разберем всичко за теб! — намеси се и третият.
Те се приближиха и я обградиха от всички страни.
От тях се носеше миризма на бира, което я изплаши още повече.
— Не бихте ли ме пуснали да си вървя — помоли тя отново.
— За къде бързаш? — попита войникът, който я беше заговорил първи. — Може и да те пуснем, ако се държиш с нас както трябва. Не сме виждали хубавица като теб откакто се качихме на този проклет параход.
— Да, да — добави друг. — Не се надувай, ами ни дай по една целувка, за да те пуснем да си ходиш.
Ориса си пое дълбоко дъх. Искаше й се да извика за помощ. Но дали в това затънтено място някой би я чул? А даже да я чуеше, щеше ли да й се притече на помощ?
— Хайде, започвай с целувките, ако искаш да те пуснем.
— Само ако много настояваш, разбира се — захили се един от тях.
Ориса затвори очи и вдигна ръце, за да опита да си пробие път и да започне да вика за помощ, когато един властен глас попита:
— Какво става тук?
Помисли че ще се разплаче от облекчение. Заобиколилите я войници се изправиха и с не особено успешни усилия опитаха да застанат мирно.
— Марш в помещенията! Веднага! — заповяда майор Мередит.
Тримата се опитаха да отдадат чест, обърнаха се и с олюляваща се походка продължиха по коридора.
Ориса на свой ред пое посоката, от която бе дошла с господин Махла, без да погледне към майора. Усещаше, че той върви след нея. Изпълваше я благодарност за това, че се бе появил точно навреме.
Когато започна да изкачва стълбите, той бе само на едно стъпало след нея. Така стигнаха до малко по- широките стълби, които водеха от втора класа на горната палуба. Той използва случая да се изравни с нея.
— Ще ми кажете ли какво правехте долу — попита той — или не трябва да питам?
В гласа му прозвуча толкова презрение, че дъхът на Ориса секна. Значи той си бе помислил, че индиецът, с когото се среща, се е изплашил да я посещава на палубата на първа класа и тя е започнала да го посещава в неговата каюта.
Усети как гневът й, буен и неудържим, започва да се надига в гърдите й. Изпълни я до такава степен, че започна да й прилошава. Сигурно се дължеше както на жегата и на нервното напрежение от срещата с войниците, така и на факта, че целия ден не бе хапнала нищо.
Усети главата си лека като балон. От пода започна да се издига страшна тъмнина, която започна да я
