Освен това не знаеше в коя казарма е разквартируван полкът на чичо й. Как ли бе пропуснала такава важна подробност? В един голям град като Делхи сигурно имаше повече от една казарма. Все пак нямаше да е трудно да научи. На всяка гара имаше дежурен английски офицер, който със сигурност ще знае къде се намират потомците на Чилтърнс.
Около нея минаваха множество войници. Забеляза сикхи от севера с превъзходни тюрбани, бради и дълги мустаци, видя патански воини от северозападната граница, разпозна униформите на Двадесет и първи батальон и Първи бенгалски пехотен полк, както и на Мадраската кавалерия.
Ориса започна да си пробива път към администрацията на гарата, следвана от носача, когато пред погледа й се мерна униформа от Кралския полк на Чилтърнс. Носеше я сикх, при това с такава гордост, която несъмнено бе част от историята на благородния му род. Имаше тъмна брада, а гъстите вежди се сключваха над дълъг и гърбав нос. Тя се приближи към него.
— Не сте ли изпратен да ме посрещнете? Аз съм лейди Ориса Фейн.
Старшината козирува отсечено.
— Ще пътувам и чакам влака си, мемсахиб.
— Тогава ми кажете — попита тя — къде в Делхи мога да намеря полковник Хенри Хобърт.
— Полковникът не е в Делхи, мемсахиб.
— Не е в Делхи? — възкликна Ориса слисана. — Но аз съм негова племенница и пристигам от Англия, за да живея с него.
— Полковникът и полкът са изпратени в Шуба. Като видя по израза на лицето й, че за нея това не означава нищо, сметна за задължително да й обясни.
— Шуба се намира на границата, малко след Пашавар, мемсахиб. Говори се за неприятности. Заминаха преди седмица и аз заминавам да се присъединя към тях.
Ориса го гледаше с невярващи очи, лицето й изразяваше пълна обърканост. Нито за миг не бе допускала, че чичо й Хенри може да не се окаже в Делхи. Чарлз също бе казал, че ще останат в Делхи най-малко два месеца. Като се приспадне времето, за което стигнаха от Англия до Бомбай, пак имаше повече от месец.
Трескаво мислеше какво да прави. Командуващият войските в Делхи, ако се обърнеше към него, сигурно щеше да я посъветва къде да отседне до завръщането на чичо си. Но това означаваше да обясни защо е тръгнала при чичо си толкова внезапно, че даже не е успяла да го уведоми за това.
А как щеше да обясни на консервативните англичанки, че е пътувала сама, без да бъде придружавана от никого. Едва ли можеше да им отговори: „Представях се за омъжена“.
Ако кажеше истината нямаше да мине дълго време и генералът и лейди Критчли щяха да узнаят и да решат, че е малка измамница и неблагодарница.
Всичко в главата й се завъртя като от вихрушка. Тя се обърна към стоящия до нея сикх.
— Не казахте ли, старшина, че отивате при чичо ми?
— Да, мемсахиб. Бях болен от заразна тропическа треска и полковникът ми заповяда веднага щом се почувствам по-добре, да се присъединя към тях.
— Тогава ще дойда с вас — реши изведнъж Ориса.
— С мен?
— Да — отговори твърдо тя. — Вие ще ме отведете при полковника. Той сигурно е отпътувал преди да получи телеграмата, с която му съобщавах за пристигането си. Няма никакво съмнение, че в противен случай щеше да остави в Делхи някой, който да се погрижи за мен.
— Но, мемсахиб… — опита се да протестира старшината.
— Не мога да направя нищо друго — прекъсна го Ориса. — И знам, че полковникът не би искал да остана сама в Делхи.
— Но, мемсахиб, сигурно има дами, съпруги на приятелите на вашия чичо, които ще се погрижат за вас.
— Не можете ли да разберете, че трябва да отида при чичо си. При това колкото може по-скоро. Кога тръгва влакът за Шуба?
— След един час.
— Много добре — каза със задоволство Ориса. — Вие ще ми купите билет.
Докато говореше, тя извади кесията, в която се намираха парите й. Знаеше, че билетът ще бъде доста скъп, Шуба бе далеч от Делхи.
— Нека да бъде за втора класа — нареди твърдо тя.
— Втора класа, мемсахиб? — смая се сикхът.
Естествено Ориса знаеше как дори най-обикновените англичани пътуват в Индия, съпровождани от прислужниците си, заемащи специално съседно купе. Дори в някои вагони между тях имаше нещо като прозорче, през което получаваха заповедите.
Когато Ориса бе пътувала с баща си, носеха свое спално бельо и храна. Той изпращаше по телеграфа нарежданията си и със спирането на влака се появяваше облечен в бяло индиец, който носеше храната върху покрит с кърпа поднос.
Сега не можеше да си разреши да пътува по този начин. Не можеше да изхарчи всичките си пари за това пътуване. После нямаше да може да си позволи да отиде където и да е или да си купи нещо.
— Ще пътувам втора класа — повтори решително Ориса и подаде на облечения в униформата на Чилтърнс човек цялата си кесия.
Не се поколеба нито за миг да го направи, тъй като индиец, приет в този изключително благороднически батальон, би трябвало да е безкрайно честен.
След това се отправи към чакалнята за дами. Тя бе удобна и Ориса използва възможността да свали от себе си последните следи от полепналата по дрехите й прах във влака от Бомбай, макар да знаеше, че по Пенджабската северна железопътна линия ще бъде още по-мръсно. Ала поне щеше да тръгне чиста.
Когато излезе обратно на перона, старшината я чакаше с купения билет. Изглеждаше толкова представителен и сериозен, че бе доволна, че ще пътува с него. Защото някой можеше да се заинтересува защо пътува сама. А когато я придружаваше старшината, нямаше да възбуди ничий интерес.
Влакът се появи на коловоза. Вдигна се същата глъчка, смут и блъсканица, на които вече бе присъствала в Бомбай.
Пътуващите англичани вървяха гордо по перона, следвани от купища прислужници и носачи, натоварени със спални завивки и ракети за тенис, стикове за поло и пръчки за крикет.
Ориса се качи и успя да заеме пак ъглово място. Този път седалката не бе толкова удобна, разполагаше с по-тясно пространство, а и хората в купето бяха повече. Всички, освен нея, бяха индийки.
Точно срещу нея седеше дребничка, красива жена, окичена с много бижута. Сигурно бе персийка. Спомни си, че обикновено индийките пътуваха, накичени с всичките си бижута, защото нямаше къде да ги оставят.
Не беше трудно персийците да бъдат различени сред другите индийци. Последователи на пророка Зороастра, те бяха дошли в Индия, за да избегнат кланетата на мюсюлманите. Обикновено бяха богати и живееха предимно в Бомбай.
Красивата персийка имаше много куфари и с тръгването на влака опита да ги подреди, но настъпи края на розовото си сари и го разкъса. Възкликна от досада. Ориса използва случай и се обърна към нея на урду.
— Колко жалко за красивото ви сари. Нека го зашия.
Персийката я погледна с изненада. Докато младата англичанка ровеше в една от чантите си за игла и подходящ цвят конец, всички в купето започнаха да обсъждат малкия инцидент.
Беше толкова неприятно, казваха пътничките. Носачът не подредил багажа както трябва, багажниците били много високи, не можело да се очаква сама жена да се занимава с такива тежки куфари. Изобщо влакът бил пригоден само за мъже.
Пътничките се надпреварваха да изказват своето мнение. Създаде се атмосфера, която по своята непринуденост се различаваше коренно от тази, която задушаваше Ориса по време на пътуването от Бомбай до Делхи с английските й спътнички.
Ориса заши толкова сръчно скъсаното място, че изящните бодове изобщо не се виждаха, а краят на чудесната материя стана като нов.
