— Но, разбира се, старшина. За вас това е от жизнено важно значение — успокои го момичето и седна на масата.
Старшината отиде да донесе закуската и тя забеляза, че с особено старание затвори вратата след себе си. Това я накара да си спомни, че ако е индийка, за каквато се представя, никога не би трябвало да я видят седнала на масата за храна.
— Трябва да ми напомняте как да се държа, за да не излизаме от каноните на индийските обичаи. Иначе ще загубим всичко от някоя моя неволна и може би съвсем незначителна грешка.
— Успях да разсея съмненията на ханджията, като му обясних, че сте много важна индийска дама… рани. Тогава ме запита защо нямате свита.
— И какво обяснение му дадохте?
Старшината я погледна смутено.
— Казах му, че сте избягали от проклетия раджа, за да намерите истинската любов — отговори той.
Ориса прихна в смях.
— Колко романтичен сте, старшина!
Мъжът явно не разбра скрития смисъл на думите й, защото бе зает с приготовленията за пътуването им. Искаше да тръгнат колкото е възможно по-рано. Затова привърши надве-натри със закуската, излезе от хана и като покри главата си с края на сарито, се качи в чакащата я каруца.
Веднага подкараха в посока на издигащите се планини. Високо в облаците се забиваха заснежените им върхове. Небето бе кристално ясно, а въздухът все още пазеше нощната прохлада.
Пътят беше лош, на места отнесен от последните дъждове, напълнили реките, които прекосяваха. Ала отпочиналият си през нощта кон крачеше бодро и равномерно.
Пътят започна да се изкачва стръмно и да прави резки завои. Скоро от двете им страни се проточи стената на планините, а пътят от прашен стана каменист.
Ориса имаше странното усещане, че човекът до нея, който държеше поводите на коня, е вътрешно напрегнат и разтревожен. За да отвлече вниманието му и да го разсее, тя започна да го разпитва за неговото семейство. Попита го дали харесва войнишкия живот.
— Аз принадлежа телом и духом на този начин на живот.
Ориса знаеше, че сикхите са отлични войни. През 1849 г. английските войски бяха спечелили битката с тях след поредица от извънредно тежки сражения. За сметка на това по време на сипайските въстания те бяха останали лоялни на англичаните.
Това бяха доволни от живота и щастливи хора. Религията им съчетаваше ислямски и хиндуистки вярвания. Според нея пред Бога всички бяха равни. Ориса обаче вече бе забравила, ако изобщо в ранното й детство някой й бе разказвал за техните религиозни обреди.
— Ние сме добродушни — започна да обяснява старшината не на английски, а на урду. Искаше дори когато са сами да изпълняват стриктно ролите си.
— Какви обреди изпълнявате? — попита Ориса.
— Всеки сикх се заклева да пази петте К-та.
— Какво означава това — недоумяваше тя.
— Кеш — никога да не режеш косата си; кангха — да имаш гребен в косата си; качха — да носиш къси военни панталони; кара — на ръката си винаги да носиш стоманена гривна и кирпан — сабя или остър нож да носи всеки винаги на кръста си.
— Не е особено трудно да се запомни — усмихна се Ориса. — Когато порасне много дълга, косата не ви ли пречи?
— Някои недоволстват. Но който носи косата си дълга още от детство, свиква с нея. В края на краищата на жените не е по-лесно да се оправят с дълги коси. Нали?
— А какво ви е забранено?
— Не трябва да пушим и да употребяваме алкохол — отговори старшината. — Идеалът за всички, изповядващи нашата религия, е щастлив брачен живот. Той е разрешен дори на нашите учители — гуру.
— Баща ми е разказвал, че сте прекрасни бойци — спомни си Ориса.
— Най-свещеният, най-почитаният във всяко сикхско семейство предмет, е сабята.
Това тя бе виждала с очите си. Като дете в Лахор често бе срещала сикхи, които вървяха по улиците със закачени на кръста големи, понякога неудобни саби. Поколения наред те се предаваха от баща на син.
Пътят ставаше все по-стръмен. От време на време им се налагаше да спират, за да може конят да отпочине. По обяд слънцето напече толкова силно, че бе невъзможно да се пътува. Ориса слезе и поседна под сянката на един хималайски кедър.
Облаците, които сутринта се бяха скупчили над далечните планини, сега бяха изчезнали. Небето бе брилянтно прозрачно и съвсем чисто. Бе краят на зимата. През следващите месеци температурата щеше да се повишава с всеки изминат ден, докато мусоните през юни донесат дългоочакваната прохлада.
Все още край пътя имаше дървета — хималайски кедри, обикновени хвойни и кленове. Склоновете на околните хълмове бяха покрити с храсти. Върховете им се издигаха, отрупани с грамади скали, захвърлени сякаш от някакъв гигант при опит да покаже херкулесовата си сила.
Каручката продължаваше да се полюшва по неравния път. Въпреки задухата Ориса започна да се унася в дрямка. Постепенно се откъсна от заобикалящата я действителност. Само подсъзнанието й регистрираше тропота на конските копита и поскърцването на колелата.
Пътят ставаше все по-каменист. След поредната почивка, която използваха, за да се нахранят, потеглиха отново. Сега срещаха много по-малко пътници и на все по-големи разстояния.
— Обстановката тук изглежда съвсем спокойна — каза Ориса, просто за да наруши мълчанието.
— Да се надяваме, че наистина е така, мемсахиб — отговори уклончиво сикхът. Неизвестно защо гласът му звучеше тревожно.
По едно време някъде много, много далеч се дочуха изстрели. Чуха ги и двамата. Когато обаче едновременно вдигнаха глави и се ослушаха, не чуха повече нищо. Ориса дори не бе сигурна дали това не е било шум от срутващи се в планината камъни.
Продължиха по-нататък. Пътят ставаше все по-каменист. Скалите от двете им страни се издигаха все по-високи и по-високи. Пътят се виеше край една рекичка, която се спускаше надолу. При всяко съприкосновение на пръските със слънчевите лъчи се разгаряха ярките огньове на всички цветове на дъгата. Много скоро, когато настъпеше безжалостната жега, от бълбукащата рекичка щяха да останат само тъмни кални локви и грозно, покрито с камъни корито.
Конят вървеше неуморимо, макар че товарът му бе тежичък и никак не му бе лесно да се изкачва по каменистата почва. Може би и той усещаше, че на края на пътя го очакват обилна храна и удобна конюшня. Каквато и да беше причината за неговата издръжливост, Ориса бе уверена, че заслужава цената, заплатена на момчето за него.
Старшината й бе обяснил с голямо неудобство, че парите, които му бе дала, са се свършили.
— Не се изненадвам — успокои го тя. — Даже съм сигурна, че ви дължа някаква сума. Само трябва да ми кажете колко трябва да ви върна и съм сигурна, че чичо ми ще ви се издължи.
— Благодаря, мемсахиб — отговори воинът с достойнство. Бе повече от ясно, че само безграничната гордост не му е позволила да й поиска допълнително пари.
— Бихте ли ми разказали за Шуба — помоли тя и деликатно отклони темата.
Освен това имаше желание да разговарят дори само за да чуват звука на собствените си гласове. Пустотата на пътя и неясните очертания на планинските зъбери, притиснали ги плътно от двете страни, бяха зловещи и предизвикваха у нея странен страх.
— Не съм бил там досега — отговори той по-тихо от обикновено, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.
— Крепостта стара ли е?
— Не, мемсахиб. Обаче не се използва често.
Дори само това бе достатъчно, за да й даде да разбере, че положението е много сериозно. Спомни си постоянните оплаквания, че армията не разполага с достатъчно войници, за да охранява границата. Фактът,
