На изнесени пред магазините сергии се продаваха накити, изработени от злато и сребърен филигран. До тях бяха разположени кошници, пълни с най-различни плодове. Дребни търговци излагаха стоката си направо върху земята.
Ориса се разсмя от сърце, когато една свещена крава започна да опитва от грижливо подредените на една сергия плодове и зеленчуци. Нещастният собственик я гледаше безпомощно — религиозното суеверие не му позволяваше да я прогони.
Сред тази пъстроцветна тълпа бавно се движеха рикши и биволски каруци. На поставен почти в средата на улицата стол бръснар подстригваше клиента си. До него писар с поставена на коленете му дъска пишеше, заобиколен от неграмотни съграждани.
Навсякъде бе пълно с кози, крави, кучета, коне и хора. Много, неизброимо много хора!
Скоро каруцата, управлявана умело от старшината, напусна Пешавар. Тръгнаха по един прашен път, от двете страни на който растяха редки дървета. Зад тях се виждаха плодородни, добре напоявани ниви, засадени с различни култури. По пътя си на изток и все на изток щяха да минат само през няколко малки селца. След тълпите на града пътят изглеждаше съвсем безлюден.
За сметка на това прелитаха цели ята птици. Ориса си спомни, че в тази част на страната имаше повече различни видове птици, отколкото на огромната територия на цяла Индия.
— Успяхте ли да научите нещо ново, докато бяхме в града? — попита Ориса и отпусна края на сарито, с който прикриваше лицето си — вече нямаше кой да я види.
— Само слухове, мемсахиб — отговори сикхът. — Но в тях винаги има някаква частица истина.
— С други думи, няма дим без огън — усмихна се Ориса, като си спомни известната поговорка.
— Започвам да се страхувам, че сахиб полковник ще ми се разсърди, че съм довел мемсахиб на толкова опасно място — довърши той мисълта си.
По интонацията, с която произнесе думите, Ориса разбра, че идеята за такова неодобрение от страна на любимия му полковник го измъчва. Затова му каза успокоително:
— Обещавам ви, старшина, че ако чичо ми се ядоса, ще направя всичко възможно, за да излее гнева си върху мен. Аз ви принудих да ме вземете със себе си. И когато полковникът научи защо, ще разбере и няма да имате никакви неприятности.
Обещанието й като че ли подобри настроението му. Когато след известно време спряха в едно селце да напоят коня и купят плодове за себе си, той изглеждаше решен да продължат пътуването си.
— Научихте ли нещо повече? Положението по-лошо ли е? — започна да го разпитва тя, когато поеха отново по пътя и никой не можеше да ги чуе. Попита, защото го видя да разговаря с местните жители докато даваха вода на коня.
Ориса си спомни докладите за внезапни нападения и рейдове, публикувани в английските вестници и списания през последните години. Руснаците размахваха оръжие във всички страни, които граничеха със северозападните райони на Индия.
През 1880 година Абдурахман хан бе признат за емир на Кабул. В замяна на това той от своя страна се съгласи англичаните да контролират външнополитическите му връзки. Изразяваха се надежди, че това ще доведе до относително спокойствие. За съжаление обаче подобен оптимизъм можеше да се проявява за съвсем кратко време.
Пътуваха още дълго. Наложи се Ориса да отвори платнената торба и да извади топлия шал, който бе взела от куфарите и който бе използвала по време на пътуването си от Лондон до Тилбъри.
Пред тях се разстилаше потъналата във вечерен здрач плоска равнина, но в далечината се издигаха все още огретите от слънчеви лъчи планински върхове. На няколко пъти срещнаха сякаш плуващи в прахоляка камили, тръгнали към Пешавар като насочващи се след дълго плаване към пристанището кораби. Звънчетата на шиите им подрънкваха весело, докато постепенно изчезваха в обратната посока.
Ориса си помисли, че камилските кервани сигурно идват от Афганистан и са преминали през зоната на военните действия. А може би пътуваха от Русия и бяха преминали през Окс (Аму Даря) и Хиндукуш. Тези огромни разстояния й се струваха толкова страшни, че инстинктивно потрепери.
Старшината помисли, че й е студено, и се опита да я успокои:
— Няма да пътуваме още много, мемсахиб:
— Къде ще пренощуваме? — попита тя, като разбираше много добре, че за един ден не могат да стигнат до Шуба.
— В едно ханче, мемсахиб.
Изведнъж слънцето се скри зад далечните върхари. Нощта обви земята като в було от пролетни паяжини в синьо. От Киберския проход задуха остър ветрец. Добре че само след няколко минути стигнаха до ханчето, което беше малко и очевидно бедно. В подобни паянтови постройки обикновено имаше само най- необходимото. Повече от пътниците носеха със себе си всичко, което искаха да имат като удобство за през нощта.
При вида на старшината и Ориса ханджията изпадна в неудобно положение. Крайпътните ханчета като неговото бяха предназначени само за представители на европейската раса. Представителният сикх обаче намръщи вежди с такъв авторитет, че спътницата му веднага бе отведена в една от стаите. Като с магическа пръчка за голото легло бяха донесени топли завивки и възглавница. В средата на стаята върху паянтова масичка заблещука натопено в някакво благоуханно масло фитилче.
За късмет в ханчето нямаше отседнали други пътници. Скоро се усети миризма от дима на разгарящ се огън и на предизвикващите апетит индийски подправки.
Ориса се изми, отърси праха от сарито и вчеса разрошената си коса. Сигурно би било забавно да може да спусне дългите си черни коси да падат свободно по гърба й. Да се освободи от досадната грижа да ги прибира и пристяга с панделка или фиби, гребенчета или мрежички.
Вече се бе нахранила с донесената от старшината храна, когато дочу нежните звуци на цитра. Това бе единственият знак, че под стряхата на хана бе отседнала да нощува група индийци. Ориса надникна през един процеп. Бегло зърна осветени от пламъците на огъня лица на насядалите около него пътници.
Бяха урийци, живеещи високо в планините. Носеха филцови шапки, под които можеха да бъдат забелязани само побелелите им бради, и дебели дрехи от мъхеста вълна. Подаваха си един на друг дълго наргиле, което издаваше звуци на крякащи жаби.
Ориса се чувстваше смъртно уморена — няма нищо по-изтощително от пътуване в прахоляците на индийския пек. Тя обаче съзнателно отпъждаше съня, за да не пропусне нещо интересно. В момента преживяваше такова приключение, за каквото не бе мечтала в най-смелите си сънища. Искаше да запази спомен за него през целия си живот.
Знаеше колко скучен е животът на англичанките в Индия. Те се движеха в един омагьосан кръг от празни забавления, на които срещаха едни и същи физиономии, водеха безкрайно повтарящи се разговори, слушаха едни и същи оплаквания, едни и същи анекдоти.
Най-после умората я победи. Тя облече една типично английска бяла нощница с дълги ръкави, която се закопчаваше под самата й брадичка. Легна и се зави с топлите завивки, които ханджията й беше дал.
Заспа в момента, в който главата й се докосна до възглавницата. Когато някой почука на вратата, имаше чувство, че е затворила очи преди броени минути. Когато се разсъни, разбра, че е старшината и че вече е сутрин.
— След пет минути закуската ще бъде готова, мемсахиб — каза той, без да влиза в стаята или даже да открехне вратата.
Беше така приятно да можеш да се облечеш толкова бързо. Навличаш малкия корсаж, който оставя открит кръста, после увиваш около себе си сарито и обуваш нашарените с къна ходила на краката в ниските индийски сандали.
Ползваните по време на престоя в хана вещи нареди обратно в торбата. Остави само шала, който да използва, ако не стигнеха в крепостта преди падането на вечерта, когато ставаше не само хладно, но почти студено.
Когато влезе в общото помещение, там я чакаше старшината. Ориса го погледна и замря от изненада. Той не беше облечен в униформата си.
— Ще помоля мемсахиб да ме извини — започна да се оправдава той, като видя израза на лицето й, — но за да бъда в безопасност през този последен етап от пътуването си, по-добре да не съм облечен в униформата на служещ в английска военна част войник.
