— Благодаря ви за помощта — възкликна персийката.
— Няма защо — усмихна се Ориса.
Скоро в купето се водеше оживен разговор, в който участваха всички пътнички. Разказваха за децата и мъжете си, за трудностите при намирането на подходящи домакински и хранителни стоки, за жегата и недостига на вода и за какво ли още не. Мелодичните им гласове звучаха като на малки птички, пеещи в клетката на купето.
Единствената от тях, която знаеше малко английски, бе персийката.
— Имам неголям магазин — каза тя на английската си спътница. — Клиентките ми са предимно богати индийки. Обаче често при мен идват и англичанки, които купуват сарита за подаръци на приятелки в Англия.
— В Англия няма такива красиви платове — каза Ориса с усмивка.
— Вашата рокля е много красива — отбеляза персийката, като я разглеждаше с любопитство.
— Шила съм си я сама — обясни момичето. Това предизвика истинска сензация. Помолиха я да стане, за да могат да се полюбуват на резултата от работата й. Опипваха плата, правеха й комплименти. Беше много забавно и съвсем по женски.
Когато влакът спря на поредната спирка, Ориса реши да слезе да си купи нещо за ядене. Но спътниците й не искаха и да чуят за такова нещо. Поканиха я настоятелно да сподели това, което те бяха взели със себе си.
Междувременно старшината намина край купето да види няма ли тя нужда от нещо. Помоли го да й купи плодове — малко портокали и един сладък пъпеш. Всички завършиха яденето със сочните плодове. Ориса бе горда, че и тя бе дала своя принос за общата трапеза.
Много добре съзнаваше, че за много индийци би било светотатство да споделят храната си с чуждоверец, при това англичанин. Но между жените в тясното затворено пространство на купето възникна такова дружелюбно отношение, което преодоляваше границите на много табута на кастовото разслоение в индийското общество.
Скоро стана време да се приготвят да прекарат нощта. Бяха се поразширили, тъй като три от пътуващите бяха слезли. Ориса вдигна краката си и се настани много по-удобно. Персийката свали изящното си, бродирано със златни конци сари, за да сложи за нощта едно по-обикновено и по-удобно.
— Тази нощ ще бъде много горещо — каза тя на Ориса. — Ще ви е неудобно да спите в красивата си рокля. Бихте ли приели едно сари, което да си сложите?
— Наистина ли ми го предлагате? — попита невярваща на чутото Ориса. — Колко мило от ваша страна.
Всички пътнички наблюдаваха с особен интерес това, което англичанката носеше под роклята: обшитите с дантели фусти, стегнатия и плътно прилепващ към тялото й корсет, тънката долна риза.
Ориса облече късата и тясна, приличаща на блуза с къси ръкави горна част, която се носи над сарито. После със завидна сръчност омота плата около кръста си и прехвърли единия край през рамо. Остана доволна, че въпреки преминалите години не е забравила как се слага сари.
Когато бе окончателно облечена, се разнесоха спонтанни възгласи на възхищение.
— Можете спокойно да минете за индийка — каза една от спътниците й и това прозвуча като комплимент.
Спомни си казаното от, Чарлз — че прилича на раджпутска принцеса. Докато се оглеждаше в огледалото, великодушно извадено от багажа на персийката, си помисли, че може би е имал право. А и се чувстваше много по-удобно.
Тъмното, рубиненочервено сари подчертаваше разкошната й тъмна коса, в която се отразяваха неговите цветове. Лесно можеше да мине за представителка на северните провинции, жителите на които не бяха с толкова тъмна кожа, като в останалите щати на страната.
Освободена от притискащия я корсет, тя успя много по-лесно да се свие на седалката. Една жена й даде навито на руло одеяло, което ползваше за възглавница. Въпреки че й бе удобно, Ориса не можа да заспи почти цялата нощ. Едва призори се унесе в дълбок, непробуден сън.
Когато се събуди, изгрялото слънце изпращаше лъчите си през прозореца. Всичко бе покрито с прах. Спътничките й още спяха. В този момент влакът спря на поредната спирка.
На прозореца изникна главата на старшината. Той надникна в купето и на лицето му се появи тревога. Обходи с поглед всички, после отстъпи две крачки назад, за да вижда по-добре. След това се приближи и пак надникна вътре.
— Не ме ли познахте? — попита тя и се наведе напред.
— Мемсахиб! — възкликна той смаян.
— В тази дреха се чувствам много по-удобно — обясни му тя.
— Трябва да ви кажа нещо, мемсахиб — прошепна той тихо. — Много е важно!
Отвори вратата на купето, която водеше направо навън, а не както обикновено към коридора, и Ориса слезе на перона. Направиха няколко крачки, отдалечиха се от тълпата и застанаха до една стена, облепена с някакви плакати на два езика.
— Какво има?
— Не трябва да отидете по-далеч от Пашавар. На границата има изключително неприятни събития. Затова сахиб полковникът е трябвало да тръгне толкова спешно от Делхи.
— Обстановката по-тревожна ли е от обикновено?
— Да, мемсахиб. Говори се, че руснаците бунтуват местните племена. Мисля, че като стигнем до Пашавар, английската администрация няма да ви позволи да продължите с мен, а ще ви върне в Делхи.
— Но аз трябва да стигна до чичо си! На всяка цена!
Изведнъж й хрумна една идея.
— Слушайте, старшина. Както съм облечена бихте ли разбрали, че съм англичанка?
— Ако си сложите и бинди — цветна точка на челото, ще изглеждате като истинска индийка.
— Тогава, сержант, като стигнем до Пашавар, вие няма да съпровождате англичанка, а например една от вашите роднини. Нали имате сестра?
Индиецът я изгледа критично и каза.
— В тази дреха никой няма да ни задава въпроси.
— Тогава кажете ми как смятате да стигнем до Шуба — постави конкретен въпрос Ориса.
— За вас ще наема някаква рикша. Да се надявам, че не всички ще бъдат проклети страхливци.
— А самият вие как ще стигнете дотам?
— Пеша, мемсахиб.
— Какво е разстоянието?
— Около двадесет мили.
Ориса въздъхна. Като индийка нямаше да може да обуе удобни обувки за ходене, трябваше да продължи с типичните индийски сандали.
— Ще намеря начин да ви заведа до Шуба. Сигурен съм, че сахиб полковникът не би искал да пътувате сама обратно до Делхи.
— В това съм напълно сигурна — съгласи се Ориса. — Почакайте да ви донеса кесията си. И двамата знаем, че индийките никога не носят в себе си пари, още повече, когато ги придружава мъж.
Ориса се качи обратно в купето. Видя, че персийката вече се е събудила. Заговори я на английски.
— Бих искала да поговоря с вас, без да ни разберат другите.
— Тогава говорете бавно — помоли я тя.
— Трябва да стигна до чичо си, който е полковник от Кралските войски. Но старшината смята, че на границата има големи неприятности. За мен ще е опасно да пътувам с моите дрехи, тъй като всички ще разберат, че съм чужденка, при това англичанка. Ще се наложи да пътувам облечена така, както съм сега. Мога ли да ви помоля за една услуга?
Гласът и издаваше голямото й смущение. Ала нямаше друг избор и затова продължи да обяснява.
— Мога ли да задържа сарито, което така услужливо ми дадохте да облека за нощта? Веднага, след като стигна при чичо си, ще ви изпратя в Бомбай парите за него. Заклевам се, няма да ви измамя!
— Не мога да приема пари от вас. Това е немислимо. Приемете го като подарък от мен.
— Не мога — започна да я увещава момичето. Спорът продължи повече от десет минути. Накрая
