персийката се съгласи да приеме като подарък белите тънки кожени ръкавици на Ориса, които бе видяла в чантата й.
— Много ви благодаря — съгласи се със замяната дребната персийка. — Такива фини ръкавици в Индия не мога да намеря.
След това Ориса помоли също така за малко къна, с която да нарисува дланите на ръцете си, и боя за червеното бинди на челото.
Когато всички приготовления бяха привършени, всички пътнички в купето бяха посветени в тайната. Момичето внимаваше единствено да не разберат къде точно отива. Любезните индийки й дадоха също така въглен да почерни по традиционния за тях начин очите си. Настояха да приеме и няколко гривни.
— Всички индийки, даже най-бедните, носят някакви украшения — убеждаваха я те. — Ще предизвиквате подозрение, ако нямате дори почти задължителните гривни. Хората ще помислят или, че сте много бедна, или че съпругът ви нехае за вас.
Подготовката на момичето за новата авантюра се превърна в игра, в която взимаха участие всички пътнички. Ноктите, дланите на ръцете и стъпалата на краката й бяха изкусно нарисувани с къна. Обградените с черен въглен очи станаха омайни като на всяка жена от Изтока, по средата на челото й се появи тъмночервено бинди.
Като израз на дълбоката си благодарност Ориса подари на спътничките си по нещо дребно — малко от останалата копринена панделка след подновяването на зелената й официална рокля, неголямо парче тюл, две оплетени с дантела носни кърпички, направени от самата нея.
Знаеше, че подаръците са твърде дребни, но се компенсираха с това, че бе дала повод на пътуващите с нея индийки да разказват и се хвалят, че са взели участие в толкова необикновени неща.
Много скоро след като Ориса бе напълно готова, влакът започна да намалява скорост. Пристигаха в Пашавар. Възбудата й нарастваше с всяка измината минута.
„Сега вече ми предстои наистина голямо приключение!“ — каза си Ориса.
ШЕСТА ГЛАВА
Когато Ориса видя „каруцата“, която старшината бе наел, изпита желание да се засмее на глас. Едва ли имаше нещо по-смешно от първобитната количка, която приличаше на обикновен сандък на колела, какъвто всъщност беше.
Отгоре с канап бе вързана една по-голяма дъска, която трябваше да пази сянка на двамата души, които едва можеха да се поберат на седалката. Да не говорим за това, че място за багаж почти нямаше.
Старшината я бе предупредил за това още преди да тръгне да търси превозно средство, с което да стигнат до Шуба. Багажът й щели да оставят на съхранение, докато тя намери кого да изпрати, за да го приберат при чичо й.
— Дано всичко мине добре, мемсахиб. Тогава от крепостта сигурно ще изпратят каруца, която да прибере багажа ви. Не трябва да забравяте, че индийките пътуват с малко багаж.
Ориса намери удобно ъгълче в чакалнята, отвори и пререди почти целия си багаж. Намери нещо като голяма торба от конопено платно и в нея сложи съвсем малко вещи, които прецени, че ще й бъдат необходими на първо време.
Взе две муселинени дневни рокли и една вечерна, тъй като бе уверена, че чичо й няма да разреши да се разхожда из крепостта облечена в сари. Понеже знаеше, че в северните провинции нощем става студено, при роклите сложи и един сравнително по-топъл шал.
Според нейните разбирания се получи съвсем скромен пакет, който пристегна колкото можеше повече. Въпреки това старшината го погледна неодобрително, но не каза нищо. Пренесе кожените й куфари в наетото кули и тръгнаха към мястото, където щяха да ги оставят.
Като стоеше настрана, както изискват индийските обичаи за жените, тя чу подробните инструкции, дадени от нейния спътник на някакъв чиновник. Багажът трябвало да бъде пазен с възможно най-голямо внимание, докато полковник Хенри Хобърт не изпрати някой да го прибере.
От разменените думи Ориса разбра, че името на чичо й предизвика голямо уважение. След като козирува на чиновника в знак на благодарност, старшината тръгна, следван раболепно от Ориса, както това изискваше ориенталският обичай. На гарата намериха едно слабичко момче, което ги очакваше с наетата кола сандък.
Изглеждаше много стара и очукана. Прозираха останки от синя боя, с която някога е била боядисана. Дървените стени бяха изкривени и напукани. В същото време колелата изглеждаха здрави, а мършавият сивокафяв кон, който беше впрегнат, бе много по-жилав и издръжлив, отколкото изглеждаше. Бе от онази странна порода, отглеждана в северната част на Индия, която е особено предпочитана за преодоляване на дълги разстояния и планински пътища.
Платнената й торба трудно, но все пак бе наместена под седалката, на която тя седна, и тръгнаха.
По улиците на града имаше много войници, но не можеше да се види нито една бяла жена. Това я увери в истинността на думите на старшината, който я бе предупредил, че ако някой чиновник от британската администрация я види, веднага ще нареди да бъде върната в Делхи. Ориса се оглеждаше с интерес и възбуда около себе си, като не забравяше да държи края на сарито дръпнат ниско над очите, а долната част да покрива лицето й така, че да се виждат само очертаните с черен въглен очи.
Пешавар е бил основан през шестнадесети век от Великия могул Акбар и се намираше само на тридесетина километра от Киберския проход. Само преди две години бе завършена Пенджабската северозападна железопътна линия, с което градът излезе от изолацията си и започна да се развива.
Шуба обаче се намираше на изток от града и до там можеше да се стигне само по разбития път. Така малката компания се движеше бавно през тълпите към североизточния изходен пункт на града.
По пътя си видяха нови постройки, които сигурно представляваха фабрики за шев на вълнени и копринени дрехи, но преди всичко — за тъкане на килими. Последните се отличаваха с особено изящество на изработката. Обаче зад становете седяха не жени, както обикновено, а мъже с бръснати глави — осъдени затворници.
— Много от осъдените са лоши хора — обясни старшината. — През различни времена са причинявали големи неприятности на щатското правителство.
С особено добро чувство Ориса наблюдаваше разхождащите се по улиците патани. Спомни си какво казваше за тях баща й: „Вярвай на брамина повече, отколкото на змията, на змията повече, отколкото на блудницата и на блудницата повече, отколкото на патан“. Въпреки това тя бе привързана към тях, тъй като в тяхното обкръжение беше прекарала детството си. За нея те бяха най-войнствените и независими хора, които познаваше.
Разделени на повече от дузина племена, те смятаха за свой основоположник цар Саул. Всъщност, обаче бяха ислямизирани племена. Отличаваха се със светла кожа, очи и коси. Обикновено бяха с широки, скулести лица и орлови носове. На което и племе да принадлежаха, винаги се отличаваха с гордост и сдържаност. Бяха здраво свързани с традицията за свещеното право на отмъщение за всяко зло — истинско или въображаемо.
Дори самият факт, че тези толкова странни племена обитаваха двете страни на границата, я правеше едно нестабилно и опасно място. Тя сподели всичко това със старшината, който отговори сдържано:
— Всички злини идват от Зар, Зан и Замин.
Ориса знаеше, че това означава „злато, жени и земя“. Сред многолюдието тя успя да отличи един сикх от сектата „акали“. Беше облечен в традиционните сини дрехи на своята религия, а върху високия му син тюрбан блестяха нанизаните излъскани стоманени обръчи.
Съзря и внушителна група жени чангара. Те от поколения работеха на изкопи — носеха в поставените на главите си кошници изкопаната пръст. Сигурно бяха заети с довършителните работи по железопътната линия. Ориса бе чувала, че в тази страна, характерна с крехките си жени те се отличават с особена физическа сила.
Явно Пешавар процъфтяваше като всички големи градове, в които са разположени военни части, служещите в които са готови с широка ръка да харчат държавните си заплати.
Магазините за дрехи привличаха с топове плат, натрупани върху откритите към улицата рафтове. Направо на паважа бяха наредени пъстри парчета памучни платове с дължината на сари.
