Скоро след това се появиха множество войници и офицери, като първите се погрижиха за багажа, а вторите съпроводиха генерала до каретата му.
Тези мисли преминаха като светкавица през ума й. Отново я обхвана страх, че майор Мередит може да настоява да я придружи до мястото, където я чака каретата й. Тя побърза да му подаде ръка.
— Сбогом, майор Мередит.
— Но защо, може да се случи пак да се срещнем. Често идвам в Бомбай.
— Едва ли.
Усети че бе груба и добави:
— Ние с моя съпруг не водим светски живот.
— Тогава да не ви досаждам повече. Довиждане.
По извивката на устните и погледа на очите му почувства, че той е разбрал желанието й да се отърве от него. В този миг една голяма, натоварена с багаж кола ги раздели с шума от виковете на носачите, които й проправяха път в тълпата. Ориса използва случая и като се обърна забърза, без повече да погледне към майора.
„Сигурно наистина повече никога няма да го видя“ — помисли си тя. Ала кой знае защо тази мисъл не й достави никакво удоволствие.
Скоро стигна до мястото, където имаше множество наемни коли. Кочияшите й предлагаха услугите си. Носачът й избра един от тях, постави багажа на свободното място и благодари за получения бакшиш.
— Накъде отива мемсахиб? — попита я наетият кочияш.
— На гара Виктория. Но минете по крайбрежния булевард — отговори Ориса.
И по-рано като малко момиченце бе идвала в Бомбай. Красивият залив все така блестеше и в маранята на жегата създаваше впечатление за нещо илюзорно. Огромни постройки се издигаха успоредно на морето, отделени от него с неравен път.
Всичко й беше така познато просто защото представляваше част от детството й. Стори й се, че твърде бързо стигнаха до гарата. Там имаше огромно стълпотворение, на пръв поглед изглеждаше невъзможно човек да си пробие път. Сети се, че веднъж купил си билет, индиецът не се интересува от часа на тръгването на влака. Отиваше на гарата и чакаше. Понякога с цялото си семейство, даже дни преди заминаването. Постилаха завивките си на перона, там готвеха, миеха се на гаровата чешма. Налагаше се железопътните служители да ги заобикалят, а когато това бе невъзможно, просто ги прескачаха.
Ориса отиде до гишето за билети и след като чака известно време, помоли за един билет първа класа до Делхи. Попита в колко часа е следващият влак, тъй като бе пропуснала сутрешния, който стигаше най- бързо. Оказа се, че трябва да чака до вечерта. Това нямаше да я затрудни. Щеше да си купи храна, а сред толкова хора времето щеше да отлети незабелязано.
Носачът, който нае кочияша, бе готов да не прави нищо друго, освен да се грижи за багажа. Освободена от това задължение, Ориса приседна и започна с интерес да разглежда всичко около себе си.
На перона освен хора имаше кози, кокошки, кучета и даже една свещена крава. Отказа предлаганите й люти местни храни, но не можа да устои на кокосовия орех, горната част на който отвориха пред нея. Прохладната течност й дойде добре в парещата жега, тя се отпусна и дори задряма.
Най-после късно следобед влаковата композиция пристигна. В началото й бавно и сякаш важно пухтеше бълващ черен дим локомотив, който приличаше на митичен дракон. Когато спря, шумът и врявата станаха непоносими.
Носачът на багажа намери един вагон първа класа с табелка „Само за жени“. Преди някой да успее да влезе, той зае за нея ъгловото място. После подреди багажа. Остана толкова доволен от бакшиша, че тя разбра, че му е платила много повече от необходимото.
Поне по отношение на парите нямаше защо да се безпокои. Нали в Делхи щеше да я чака чичо й. Той винаги бе особено щедър и нямаше да разреши племенницата му да се срамува от облеклото си. В Делхи сигурно имаше много офицерски жени, чиито проницателни погледи веднага щяха да видят колко износени са дрехите й. Ако след един месец тръгнеше с полка на север, нямаше да има нужда от елегантни дрехи.
Докато се бе потопила в света на мислите си, вагонът бързо се напълни. Качиха се още три офицерски съпруги, мъжете на които служеха в различни полкове. Това им даваше повод да се държат една с друга вежливо и студено. Тази прословута английска резервираност забавляваше свикналото на свобода още от детството си момиче.
Имаше една мисионерка с мършаво лице, която седеше в ъгъла, четеше нещо и не разговаряше с никого. Една ниска и пълничка жена, явно съпруга на някакъв търговец, веднага след като седна и се настани удобно затвори очи и се приготви да спи.
Спътниците на Ориса я погледнаха с любопитство, обаче не се опитаха да я заговорят. Тя остана доволна от това, тъй като никой не й пречеше да се любува на пейзажа докато се стъмни.
След като бяха пътували само два часа, влакът спря и всички се изсипаха на перона да търсят храна. Ориса се отказа от услугите на скъпия гаров бюфет. Предпочете да си купи едно добре сварено яйце, две чапати и малко плодове.
Малко след като влакът потегли отново, всички се разположиха с надежда да прекарат нощта колкото може по-удобно. Тракането на колелата, люлеенето и неравномерната скорост не даваха покой на Ориса. Макар прозорците да бяха затворени, отвън влизаше прах, който се наслояваше на тънък сив пласт по пътничките, така че на честите спирки Ориса имаше нужда повече да се измие, отколкото да остане да спи във вагона.
На една от спирките се разходи край влака. В един вагон пътуваха много коне. Сигурно бяха от прочутите арабски конюшни в Бомбай, където търговците от Персийския залив продаваха конете си. Тя се развълнува от мисълта, че след като пристигне при чичо си отново ще има възможност да язди.
Запита се как ли изглежда майор Мередит на кон. Без да знае защо, бе сигурна, че е прекрасен ездач. Седнала в купето, тя си спомни онази нощ, когато се взираше в пустинята и говореше за самотата, а той я целуна. Бе сигурна, че го е направил с цел да й покаже колко я презира. Но не можеше да забрави странното усещане на сигурност, което почувства в прегръдката му.
„Никога повече няма да го видя — каза си Ориса наум. — Това бе само един епизод от моя живот и колкото по-скоро го забравя, толкова по-добре.“
Влакът спираше, потегляше, набираше скорост. И отново. След като пътуваха по този начин две нощи и един ден, по изгрев слънце приближиха Делхи. След мрака на нощта огненият диск на слънцето, почти заслепяваше. Скоро се появиха първите признаци на града.
Ориса си спомни, че Делхи е бил векове една от столиците на Азия. С такова удоволствие щеше да разгледа пак прочутата червена крепост, която бе посещавала като дете. Знаеше, че е била построена от шах Джахан, същия, който по-късно бе сътворил в памет на любимата си жена Тадж Махал — най- романтичната гробница в света. Той носил траур тридесет и шест години!
„Да имаше кой и мен да обича така“ — помисли си Ориса. И тъй като знаеше, че това никога няма да се случи, насочи мислите си към Делхи. „Докато полкът на чичо Хенри е в града, ще го разгледам най- подробно“ — реши твърдо тя.
Когато влакът спря на гарата, офицерските жени слязоха първи. Посрещнаха ги трима снажни, загорели мъже, стегнати и напети в униформите си, които без излишно бавене се разпоредиха за багажа на съпругите си.
Мисионерката изчезна, без да се сбогува. А дебеланата, която прекара цялото време в сън, бе посрещната с такава суетня, че сигурно бе по-важна, отколкото изглеждаше.
Последна слезе Ориса и се огледа наоколо. Тълпите бяха гъсти, но първокласните вагони личаха ясно и всеки, който бе дошъл да я посрещне, щеше да ги намери лесно. Почака доста време, но никой не се приближи до нея, освен носачите, които питаха дали сама ще свали багажа си. Мина толкова време, че се разтревожи да не изместят композицията, затова помоли един носач да й свали багажа. Тя отново зачака.
Накрая разбра, че и този път паметта на Чарлз му бе изневерила. Сигурно беше забравил да изпрати съобщение на чичо им и сега тя пристигаше неочаквано. Не можеше да се сърди на брат си. Успокоен, че е разрешил проблема й, той сигурно е забравил за нея в момента, в който се бяха разделили.
