— Благодаря ви — отговори Ориса, изненадана от изблика на толкова много чувства от въздържаната жена.
Тя хвана Нийл за ръка и двамата бавно тръгнаха към палубата, за да направят сутрешната си разходка. Тогава чу лейди Критчли да казва на съпруга си:
— Това е една много добре възпитана млада жена.
Ориса не можа да се въздържи и направи гримаса.
Жалко, че майор Мередит не можеше да чуе тази висока оценка. После с учудване си помисли каква ли би била реакцията на благородната аристократка, ако знаеше как арогантно се бе държал майорът с нея.
„Добре е, че хората не могат да четат мисли“ — мина й през ума. Опита се да пропъди майор Мередит от мислите си и да съсредоточи цялото си внимание върху малкото момченце.
С приближаване края на пътуването храненето в каютата бе започнало да й омръзва. Ала знаеше, че не може да се срещне с майора и да се отнася към него с общоприетата вежливост, нито да понесе изпитателния поглед на проницателните му сиви очи.
Съдбата бе предопределила той никога да не научи колко погрешно е мнението му за нея. И тя не можеше да му се сърди за това. Но й беше безкрайно любопитно, ако се бяха срещнали при други обстоятелства, дали щеше да я целуне, както направи онази вечер:
Или за него това бе едно удоволствие, което намери без да прави никакво усилие. И защо даже мисълта за такова отношение от негова страна я накара да бъде завладяна от пълна безнадеждност. Защото въпреки омразата, която изпитваше към него заради презрението му, се надяваше присъствието й да остави някаква следа в съзнанието му.
„Това бе първият път, когато бях целуната“ — помисли Ориса. Страхуваше се, че никога повече няма да изпита опияняващото усещане от такова преживяване.
Последната вечер от пътуването отново се бе сблъскала с майор Мередит, който вървеше по коридора в посока на нейната каюта. Тя се бе запътила към домакина да вземе етикети за багажа си. Мислеше, че всички са в салона на вечеря и няма да срещне никого. Тъй като беше много горещо, пък и всичко вече бе пакетирано, носеше лека тъмносиня муселинена рокля. Бе вързала косите си с една панделка.
Когато по-рано вечерта слагаше Нийл да спи, му бе казала, че на следващия ден ще види майка си. И той заспа, прегърнал албума с рисунките, да не би случайно да ги забрави.
Бе странно, че за времето на пътуването беше свикнала с обстановката на парахода, с пътниците. Някои от тях проявяваха любопитство към нея и доброжелателство към малкото момченце. Опитваха се да научат нещо повече за нея, но напразно. След утрешния ден сигурно вече нямаше да ги срещне. Нямаше да й липсват, нямаше дори да си спомня за тях.
„Освен за един“ — помисли тя с болка в сърцето, причинена от мисълта, че никога няма да забрави майор Мередит. Защото той бе направил нещо, което никога нямаше да бъде в състояние да изличи от паметта си.
Бе я целунал! За първи път в живота й мъж, се бе докоснал до устните й.
Вървеше по коридора, унесена в мисли за майор Мередит. Изведнъж го видя да се приближава към нея.
Сърцето й за миг замря, а после запрепуска диво. „Не искам да говоря с него“ — паникьоса се тя, ала бе късно да избегне срещата.
— Надявах се да се срещна с вас, госпожо Лейн — започна майор Мередит и застана така, че бе невъзможно да мине, без да го блъсне встрани. — Предполагам, че вашият съпруг ще ви посрещне при пристигането ни в Бомбай.
— Надявам се… — едва промълви Ориса.
— Бих ли могъл да ви помогна с нещо, след като слезем на брега?
— Благодаря ви, но всичко е уредено.
Думите им бяха най-обикновени, произнесени тихо и сякаш лишени от всякакъв смисъл. Въпреки това толкова много неща останаха неизречени.
Изведнъж я обхвана лудото желание да се приближи до него, да го докосне, да го помоли да я целуне пак. Само още един път. Искаше да се увери, че усещанията през онази нощ под звездите не бяха плод на болно въображение.
Не й оставаше нищо друго, освен да мобилизира всичките си сили, цялата си твърдост и да му протегне ръка с думите.
— Сбогом, майор Мередит.
— Сбогом госпожо Лейн — отговори той и стисна ръката й. — Желая ви в Индия да бъдете така щастлива, както се надявате.
— Благодаря.
Искаше да пусне ръката й, а не можеше нито да каже нещо, нито да я издърпа, нито да го погледне в очите.
В един миг ръцете им бяха стиснати, а в следващия той вече се отдалечаваше от нея по коридора. И с мъчителна болка тя разбра, че със себе си той отнасяше нещо от самата нея.
ПЕТА ГЛАВА
Шумът на пристанището бе оглушителен.
Слизащите от палубата на първа класа пътници сякаш бяха потопени във водовъртежа от тъмни тела, денкове и багажи, плачещи деца, викащи мъже. Всичко беше един голям хаос.
Със свито сърце Ориса очакваше някой да се появи и да каже, че е дошъл да я посрещне. Предполагаше, че чичо й има достатъчно задължения в Делхи, за да си разреши да дойде да я посрещне тук. Но би могъл да помоли за това някой приятел.
Ако Чарлз му бе телеграфирал, както й обеща, сигурно някой щеше да се появи ако не да я съпровожда по време на цялото й пътуване до Делхи, то поне да й помогне да вземе влака. Стоеше в тълпата с надежда, че няма да се размине с този, който е дошъл да я посрещне.
Стюардът й бе помогнал, като нае един носач — кули, който сега смирено стоеше и чакаше да му заповяда накъде да тръгне. Тя обаче стоеше на едно място и непрекъснато се оглеждаше. Бе забравила колко завладяваща е тълпата в Индия, как кара сърцето на всеки да затупти с нейния ритъм. Имаше индийци, които с гирлянди цветя посрещаха приятелите си, пътували с парахода. Богатството на блестящите сарита се допълваше от военните униформи на всякакви чинове, които изпълваха пристанището.
Търговци продаваха плодове, деца размахваха въртележки, някои държаха хвърчила. И навсякъде се плискаше море от красиви лица с огромни влажни кафяви очи.
Над цялата тази картина огненото слънце сипеше жар и топлината обгръщаше всичко като в златна мараня.
— Някой посрещна ли ви, госпожо Лейн — попита глас, който разпозна веднага.
— Каретата ще ме чака… извън пристанището — излъга тя.
— Тогава да кажа ли на носача да отнесе багажа ви?
— Благодаря ви, ще се справя сама — отговори Ориса със студен и безразличен глас.
Изпитваше неприятното чувство, че майор Мередит се опитва да научи нещо повече за мистичния й съпруг, да се убеди, че няма да остане сама на произвола на съдбата.
Бе си взела довиждане с генерала и съпругата му още на кораба. Майката на Нийл се качи на палубата, за да посрещне дългоочакваните пътници. Беше експанзивна млада жена, която заговори:
— Не зная как да ви се отблагодаря, госпожо Лейн. Мама каза, че благодарение на вас Нийл е укрепнал и през цялото пътуване се е държал като ангелче.
— Той е едно мило малко момче — отвърна Ориса с нескрита обич в гласа.
— Вие имате ли деца?
— Не.
— Помислих, че може би имате — обясни с усмивка майката на Нийл, — след като сте се справили така добре с моя син. Още веднъж ви благодаря.
— За мен бе истинско удоволствие да се грижа за него.
