обвива. Протегна ръце да се хване за перилата на стълбите, но не можа да се задържи и започна да се свлича надолу. В последния момент усети, че майор Мередит я прихвана и вдигна с такава лекота, сякаш бе малко дете. Бързо изкачи останалите стъпала и когато стигнаха до салоните на горната палуба, отвори вратата на един от тях и внимателно я постави в голямо и удобно кожено кресло.
Ориса отпусна глава и остана със затворени очи. Всичко около нея плуваше, макар да не бе изгубила напълно съзнание. Чу как майор Мередит отиде до вратата и даде някакви нареждания. Скоро се върна и приближи до устните й чаша.
— Изпийте това.
Искаше да откаже. Ала в гласа му долови нещо, което я накара да се подчини. Отпи глътка и усети огънят на някакъв алкохол да се излива като пламък в гърлото й. Опита се да отблъсне чашата, но чу заповед:
— Още малко!
Искаше да възрази, но й беше невъзможно да говори. По-лесно бе да направи това, което той искаше. Отпи още една глътка от коняка и усети как съзнанието й започва да се връща. Веднага се опита да заговори.
— Аз… съжалявам…
— Стойте мирно и мълчете. Ще имате достатъчно време да говорите, когато се оправите напълно.
Все още дишаше трудно, но мозъкът й се проясняваше. Слабостта бе изчезнала и усети как лицето й започна да възвръща обичайния си цвят. Вече не й беше толкова горещо. Напротив, започна да трепери от студ. Майор Мередит взе ръцете й в своите и започна внимателно да ги масажира, за да ги стопли.
— Съвсем скоро ще се оправите — успокояваше я той.
Беше прав. Само след една-две минути слабостта и безпомощността, които усещаше, бяха изчезнали. Бе напълно в състояние да се върне в каютата си. Тя издърпа ръцете си от неговите, отвори очи и каза с глас, който се надяваше, че звучи напълно нормално.
— Много ви… благодаря. И съжалявам, че ви създадох… толкова неприятности…
— Не бяха никакви неприятности — отговори той внимателно. — Но се надявам, че имате достатъчно разум, за да… — млъкна внезапно той.
Може би защото все още не изглеждаше напълно добре, това, което искаше да й каже, му се стори излишно.
Ориса стана и усети как краката й се подгъват. С върховни усилия прекоси каютата и изчака майор Мередит да отвори вратата. Излязоха в обширния коридор и преди да тръгне, Ориса спря, погледна го и каза тихо.
— Благодаря ви още веднъж.
Точно се обръщаше, за да тръгне, когато се появи доктор Томпсън.
— А, госпожа Лейн — спря се той. — Как се справихте с вашата пациентка? Успяхте ли да я накарате да изпие лекарствата, които ви дадох за нея?
Без да обръща глава, Ориса усети как съвсем близо зад нея майор Мередит застина на мястото си.
— Госпожа Махла изпи както поръчахте и сиропа, и приспивателното — отговори съвсем спокойно тя. — Сигурно още утре сутринта ще се почувства по-добре.
— Да се надяваме — каза докторът весело. После се обърна към майор Мередит. — Виждате ли какъв сръчен помощник си имам!
Ориса не искаше да ги дочака да приключат разговора и побърза да се прибере в каютата си. Когато се почувства сигурна в своето убежище, не успя да скрие усмивката си. За първи път виждаше майор Мередит така объркан!
Доктор Томпсън сигурно щеше да му разкаже с подробности защо е била долу, на палубата на трета класа. Той щеше да разбере, че неговите подозрения са абсурдни. И се надяваше, че ще се засрами.
Замисли се върху начина, по който реагира на неговата целувка. Всъщност реакция в истинския смисъл на думата изобщо нямаше. И тя не можеше да си обясни защо.
Все още стоеше права по средата на каютата, погълната от мислите за него, когато някой почука на вратата. Първоначално помисли, че не е чула добре. Но след секунди чукането се повтори.
Тя отвори вратата. Пред нея стоеше майор Мередит.
— Искам да говоря с вас — настоя той.
— Не! Много е късно… Освен това… — погледна тя красноречиво към съседната каюта, която се заемаше от генерала и лейди Критчли.
— И двамата са в малката дневна — отговори майорът, прочел мислите й, и продължи да настоява: — Знаете много добре, че трябва да поговорим.
— Няма какво да си кажем — възрази тя.
— Знаете, че не е така. Трябва да ви поднеса извиненията си. Ала едва сега разбрах, че индиецът е ваш учител по урду.
— Приемам извиненията ви. А сега… — опита се тя да затвори вратата.
Обаче майор Мередит протегна ръка и я задържа отворена.
— Думите ви не прозвучаха по начин, който да ме убеди, че сте приели извинението ми — укори я той, макар че в очите му проблеснаха весели искрици.
— Уморена съм и искам да си… легна. Не можете да стоите тук и да разговаряте с мен… по този начин.
— Не смятате ли, че малко сте закъснели да се притеснявате за репутацията си?
Момичето знаеше какво има предвид той. Да, беше й поднесъл извиненията си за недоразумението във връзка с господин Махла. Но продължаваше да тълкува по същия обиден начин, както и преди, посещението й при Чарлз.
— Моля ви, оставете ме намира! Не разбирате ли, че нямаме какво да си кажем. Съвсем нищо! — почти проплака тя.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно!
Не можеше да разбере как намери сили да изпълни решението, което бе взела, и да го отпрати колкото може по-бързо.
Майор Мередит сигурно щеше да каже още нещо, но отнякъде долетяха гласове. Той се обърна да види кой е и Ориса използва момента да затвори вратата колкото може по-бързо. Единственото, което той чу, бе шумът от превъртането на ключа.
От вътрешната страна на вратата Ориса спря и се ослуша. Разбра, че за момент той не помръдна от мястото, където стоеше. После до нея долетя шум от отдалечаващи се стъпки и тя успокоена седна на леглото.
Не можеше да му отрече достойнството, с което се извини за една от грешките, които бе допуснал. Така й се искаше обаче да би могла да му разкаже истината за посещението си в офицерската квартира на Чарлз.
„Той никога няма да научи истината“ — каза си тя наум и бе обзета от безкрайна тъга.
На другия ден от сутринта се появи попътен ветрец и параходът се понесе много по-бързо отколкото през последните четиридесет и осем часа.
— Трябва да пристигнем в Бомбай по разписание — каза генералът, когато след закуска Ориса доведе Нийл при баба му и дядо му да го видят.
Бе много горещо и тя бе облякла една от пъстрите муселинени рокли, които бе ушила сама само преди няколко дни. Младото момиче имаше самочувствие, че изглежда добре на ярката слънчева светлина.
— Сигурно нямате търпение да видите мъжа си, госпожо Лейн — отбеляза лейди Критчли.
— Да… Разбира се — смънка Ориса.
— Той ще ви посрещне, нали?
— Очаквам, че ще го видя на пристанището.
— Тъй като тогава ще сме много заети, да не забравим да ви благодарим предварително за всичко, което направихте за нашия внук. Той определено изглежда по-добре откакто вие започнахте да се грижите за него — каза жената на генерала.
