че сега изпращаха допълнителни поделения дори в малко използвани крепости, можеше само да означава, че властта се презастрахова срещу евентуални неприятности.
Замълчаха. Каручката продължи да се полюшва, копитата на коня чаткаха ритмично по камъните. Денят започна да преваля и слънцето клонеше към залез, когато най-сетне с нотка на триумф старшината възкликна:
— Шуба!
Той посочи с ръка високо пред тях. В позлатата на залязващото слънце Ориса видя ясно очертаните стени на крепостта и надничащите иззад тях покриви на защитените вътрешни постройки.
Крепостта бе построена по подобие на всички английски крепости. Състоеше се от широка стена, която се издига така високо, че врагът би трябвало доста да се помъчи, ако реши да я прехвърли.
— Стигнахме, старшина! Успяхме! — каза победоносно Ориса.
— Да, мемсахиб.
— Всичко наоколо изглежда толкова мирно и тихо — радостно продължаваше да коментира тя, окрилена от близкия край на пътуването им. Огледа заснежените върхове, надвиснали над крепостта, и разпрострелите се на изток и на запад планински вериги.
— Когато местните племена се бият, не може да се види човек, преди да е стрелял — отговори мрачно професионалният военен.
Ориса си спомни думите на майор Мередит, който бе казал: „Зад всяка скала и храст по северозападната граница е залегнал по един свиреп местен войн, готов всеки миг за непреодолима атака“.
До крепостта им оставаха не повече от пет километра, когато Ориса изпита неприятното и тревожно усещане, че някой ги наблюдава. Дали от двете им страни не се намираха безжалостните местни войни, насочили пушки и готови всеки миг да стрелят по тях?
Сега разбра напълно ползата от преобличането на старшината в традиционните дрехи на местните жители.
— Ако врагът ни дебне — каза тя на глас, — сигурно ще реши, че не заслужаваме дори куршумите им.
— Дано е така, мемсахиб — съгласи се с нескривана тревога в гласа си старшината.
— Сигурно само си въобразявам — прошепна тихо сама на себе си Ориса, за да се успокои.
Въпреки това имаше някакво вътрешно усещане за заобикаляща ги опасност, която може и да възпрепятства пристигането им в Шуба.
За първи път, откакто бяха напуснали Пешавар и бяха предприели опасното пътуване, старшината замахна с камшика, подканяйки коня да ускори хода си. Животното тръгна толкова бързо, че каручката се заклатушка от една страна на друга, а колелата заскърцаха пронизително. Сякаш някой ги преследваше и единствено стените на крепостта можеха да им предоставят сигурно убежище.
Ориса бе принудена да се хване за страничната дъска на каруцата, за да пази равновесие и да не се изтърколи от нея.
„Защо се страхувам, след, като всичко наоколо изглежда толкова спокойно?“ — подскачаше въпросът в разлюляното й от каручката съзнание.
Крепостта и планините пред тях бяха окъпани в по-тъмна, но все още много ярка светлина. Небето все още бе чисто, нямаше дори следа от първите вечерни звезди. Обаче долината, през която току-що бяха преминали, бе потънала в сенки и само върховете на обгръщащите я зъбери задържаха ярката светлина на залязващото слънце.
„О, Боже, моля те, помогни ни да стигнем живи и здрави до Шуба“ — помоли се Ориса с цялата си душа и сърце. Не разбираше защо се страхува, но знаеше, че е много уплашена.
Още като дете, когато живееха в Индия, имаше странни предчувствия, които не можеха да се обяснят с логиката на действителността, които се простираха и отвъд границите на подсъзнанието.
Винаги е била сигурна, че зад света, който познаваме, има друг. Боговете и богините, на които нейната айя и другите прислужници се молеха, бяха съвсем реални.
И тъй като сега се намираше в Индия и вибрираше в съзвучие с импулсите, които бяха извън логиката на обикновеното човешко мислене, тя бе абсолютно сигурна, че в този момент и тя, и старшината се намират на самия ръб на някаква дълбока пропаст. „Спаси ни… моля те, спаси ни!“ — молеше се Ориса. Инстинктивно знаеше, че и старшината като нея се моли на своите богове.
Припреният ход на жилавото конче ги доведе до самото подножие на върха, върху който бе разположена крепостта. Пътят започна да лъкатуши и да се катери нагоре с множество завои, които трябваше да намалят големия наклон и да дадат възможност по него да бъдат изтеглени и тежки оръдия.
Те се изкачваха, изкачваха и Ориса бе затаила дъх от страх да не би в последния момент опасността, която усещаше с цялото си същество, да се стовари върху тях с изстрела на някоя пушка.
Най-после зад поредния завой тя видя пред себе си голямата обкована с желязо порта, която водеше в крепостта. Тя бе отворена и охранявана от двама часовои.
Ориса се обърна към старшината и го погледна с широка усмивка.
— Благодаря ви. Осигурихте ми едно бързо, лесно и удобно пътуване.
— Аз трябва да бъда доволен, че пристигнахме благополучно — отговори й той и също се усмихна.
След като минаха през отворената порта, до тях веднага се появи един войник със свалена пушка и ги запита:
— Кои сте и какво търсите?
— Старшина Хари Сингх пристига по предназначение.
— Да ме вземат дяволите! — изруга войникът, защото не бе познал старшината, отмести се и му козирува, а после каза: — Минавайте по-нататък.
Те продължиха и Ориса видя как множество войници се спуснаха към тях.
— Старшината! — възкликна един от тях. — Не мога да повярвам на очите си!
— Той дойде! А пък аз се бях хванал на бас за пет рупии, че няма да ни последва.
Всички го поздравяваха свойски. Разблъсквайки събралата се тълпа, до каручката се приближи един ефрейтор.
— Който и да си, полковникът заповяда веднага да се явиш при него!
— Води ни! — заповяда му старшината. Ефрейторът забърза напред, а старшината подкара каручката след него. Не обръщаше внимание на множеството въпроси, на възклицанията и възбудата на войниците, които вървяха след тях.
Ориса знаеше, че всички я наблюдават с нескрито любопитство, но продължи да държи лицето си покрито с края на сарито.
След няколко минути стигнаха до солидно построения фортификационен център, където се намираха и цитаделата, и резиденцията на командуващия крепостта. За най-голямо учудване на Ориса това бе приятна къща с типично английска архитектура. Около нея имаше неголяма градина, а стълбите завършваха с широка веранда.
Отново бяха спрени от часовой, който обаче позна старшината преди той да успее да отговори. Отдаде му чест и ги пропусна да минат. Когато стигнаха до парадната стълба, войникът, който ги бе придружил дотук, откара каручката. Един прислужник ги поведе през обширен хол и отвори една висока врата.
— Старшина Сингх се явява на ваше разпореждане, сър! — рапортува той гръмогласно.
Все, още не бяха запалили лампите и в дневната цареше полумрак. Това не попречи на Ориса веднага да види чичо си, който стана иззад голямо писалище, разположено в средата на помещението.
— Боже мой, старшина! — възкликна той. — Вие ли карахте тази каруца? Бях наредил веднага след като пристигне, да ми доведат глупака, който рискува живота си! Но нямах представа, че това сте вие!
Ориса направи няколко крачки напред и възкликна:
— Но това беше единственият начин да се добера дотук, да дойда при теб, чичо Хенри!
Тя отметна сарито, с което досега бе покрито лицето й, и се затича към него.
Полковникът я гледаше втрещено, сякаш бе непозната, която е загубила разума си.
— Чичо Хенри, аз съм Ориса. Сигурно можеш да ме познаеш въпреки че съм облечена така — извика тя. — Трябваше да дойда при теб! Нямах никаква друга възможност. Жената на баща ми ме изхвърли в снега и Чарлз ме изпрати тук, при теб!
