майор Мередит, макар да се опитваше да ги отпъди от съзнанието си. Каква изненада бе срещата с него, когато я очакваше най-малко.
Не можеше да си представи как е стигнал до крепостта преди нея. Сигурно бе успял да вземе най- ранния бърз сутрешен влак от Бомбай за Делхи. Това му е помогнало да стигне навреме и за първия влак от Делхи за Пешавар. Но след пристигането си там как бе успял да се промъкне до крепостта, ако тя бе плътно обградена от вражеските групи, както я бе уверил чичо й. Нали са се страхували, че те биха могли всеки момент да застрелят нея и старшината, преди да стигнат до спасителната сигурност на крепостта.
Знаеше, че напразно се мъчи да разбере нещо, което се надяваше чичо й да й обясни, когато има удобен случай.
През това време ваната бе готова и тя с наслада се потопи в нея. Толкова се радваше, че ще измие от себе си не само полепналата по цялото й тяло прах, но и къната от ръцете и ходилата си.
Все пак не успя да изтърка съвсем боята от ноктите на ръцете си. Следващия ден не трябваше да забрави да попита някоя от местните жителки с какво може да я изличи напълно.
С водата от оставените допълнително съдове изми и косата си. Ужаси се от количеството прах, което падна от нея. Но след това загуби пепелявосивия цвят, който бе придобила, и стана отново блестящо черна с почти синкави отблясъци.
Наметна един халат и седна пред огледалото в спалнята си, за да я изсуши и прибере в прилична прическа. Докато наблюдаваше отражението си в огледалото, реши, че е по-привлекателна с очертаните от черния въглен очи. Изведнъж избухна отсечена стрелба. Първо се чу картечен откос, после друг. Последва ги такава безразборна стрелба с всякакъв вид оръжие, ефектът от която ако не друго, бе оглушителен.
Ориса замръзна неподвижна. Почти веднага на вратата се почука и без да чака отговор, в стаята нахлу чичо й.
— Какво е това? Какво става? — попита Ориса.
— Страхувах се да не се уплашиш — каза той и затова дойдох да ти кажа, че винаги след залез слънце тук се стреля.
— Нападат ли ни?
— Не, просто показват, че са тук — успокои я той.
В този момент се разнесе страшният грохот на оръдеен залп. Последваха го единични изстрели. Полковник Хобърт замълча, докато шумът утихне.
— Обясни ми, моля те, какво става — настоя Ориса.
Първоначалната изненада, която предизвика краткотраен страх, бързо премина. Гласът й звучеше спокойно и твърдо. Долови одобрителния блясък на очите, когато чичо й я погледна. Тя продължи да пита.
— На кораба, с който пристигнах в Бомбай, чух, че армията ни в Индия очаква някакви неприятности.
— Не само ги очакваме, вече ги имаме! — мрачно отговори полковникът.
— Но кой ги причинява? — настояваше тя за отговор.
— Руснаците, разбира се. Както знаеш, през последните години те завладяха Бокхара, Кхива, Кокланд. Сега се опитват да мътят водата в Афганистан.
— Но защо?
— Защото в това виждат възможност да заплашват Великобритания през задната врата — чрез Индийската империя.
— Нали ние можем да я защитим? — озадачи се Ориса.
— За да разбереш ситуацията, трябва да знаеш, че разполагаме с по двадесет войници на всеки километър от границата — започна да обяснява полковникът. — Последните решения на ръководството на нашия корпус е всеки войник, който може да бъде освободен от друга част на Индия, да бъде изпращан тук.
— Старшината ми каза, че обикновено в тази крепост няма големи войскови поделения.
— Това е истина, в нея е имало само символичен брой войници. Разчитахме на по-големите крепости, за да демонстрираме силата си.
— В момента кой стреля срещу нас?
— Войни от местни племена, ръководени от проникнали нелегално през границата руски военни професионалисти. Мередит смята, че те искат да разпалят свещена война.
— Като тази в Судан ли? — отбеляза Ориса.
— Точно така! — съгласи се чичо й с нея. — И в момента създават значителни затруднения на защитниците от наша страна. Това с особена сила важи за моя полк.
Той помълча, после каза:
— Както знаеш, нашето противостоене на Русия е известно под името „голямата игра“. В настоящия момент обаче, доколкото ние сме на първата линия, нещата са много по-сериозни, отколкото би могла да е всяка игра.
— Наистина ли сме обкръжени?
— Сведенията ни са, че в планините около нас са разположени хиляди войни, от местните племена. А аз разполагам тук, в Шуба, с не повече от осемстотин войници.
Отново се разнесе такава ожесточена стрелба, от която всичко в стаята се разлюля.
Ориса запази мълчание, докато стрелбата утихна, после попита съвсем тихо.
— Те… убили ли са много… наши войници?
— Досега убитите са предимно сред местните военнослужещи. Вчера бяха ранени няколко наши войници, двама от които — смъртоносно. Единственото, което ни успокоява, е, че ние им причиняваме много по-големи загуби.
Докато говореше, той се приближи до нея, сложи ръце на раменете й и я погледна в очите.
— Без да се плашиш, трябва да знаеш, че с пристигането си тук точно в този момент ми създаваш големи грижи. Обаче да забравим за това и да се радваме, че сме заедно. Сега не мога да кажа нищо по- точно за положението, в което се намираме. Подробности ще зная утре или другиден.
— Как ще можеш тогава да знаеш повече, отколкото сега? — попита тя с недоумение.
Чичо й не отговори. Сигурно не бе чул въпроса, тъй като веднага след последната казана от него дума тръгна към вратата. Беше я отворил, когато се обърна и каза през рамо:
— Вечерята ще бъде готова след десет минути.
Ориса побърза да се приготви. Облече единствената вечерна рокля, която бе взела със себе си. Добре, че внимателният прислужник я бе изгладил предвидливо. Когато бе напълно готова, си помисли, че ако някой я видеше сега, нито за миг нямаше да допусне, че само преди часове е преживяла премеждие, от което на човек можеха да настръхнат косите.
Вече бе на вратата, когато през ума й мина, че същата вечерна рокля, с която бе облечена сега, носеше и вечерта на палубата на парахода, когато майор Мередит я бе целунал. Не й оставаше нищо друго освен да се надява да не вземе обличането на роклята за знак, че го е извинила за държанието му. Не искаше дори да си помисли, че би могъл да приеме облеклото й като покана да повтори ужасната си дързост.
След това тръсна глава. Нямаше никакво значение какво ще си помисли той. Освен това тази рокля бе единствената, която носеше със себе си. Така че щеше да й се налага да се появява облечена с нея вечер след вечер неизвестно колко дълго време, тъй като нямаше никакви изгледи скоро да получи остатъка от багажа си.
Чичо й я чакаше в малката гостна, която бе обзаведена типично по английски. Около стените бяха наредени удобни кресла и дивани, а пред тях на малки масички се намираха големи вази с огромни букети ароматни цветя.
Той и другите офицери, които щяха да се хранят с тях, бяха облекли парадни униформи. Сигурно заради това, че тази вечер на масата щеше да има дама. Това бяха един майор, един капитан и двама по-младши офицери. Скоро Ориса разбра, че за тях тя е героиня.
— Вашето идване в крепостта бе изключително смела постъпка! — възкликна възторжено майорът.
Същото възхищение изразяваха и лицата на двамата младши офицери.
— Много ви молим да ни разкажете за всичко от самото начало — каза капитанът. — Пътуването ви дотук преоблечени като индийци ваша идея ли бе или на старшината?
