Тя замълча, после го погледна с молба в очите, поизплашена от израза на лицето му.
— Ориса… — каза полковникът с безкрайно учудване. — Наистина ли си ти, Ориса?
— Не изглежда, че се радваш да ме видиш, чичо Хенри — възкликна тя, смеейки се на крайното му изумление. — Какво да правя, като Чарлз обеща да ти изпрати телеграма, с която да ти съобщи за моето пристигане. Обаче по всичко личи, че е забравил. Знаеш колко е разсеян.
Полковник Хобърт я привлече в прегръдката си.
— Мило дете — заговори той със странна нотка в гласа. — Трудно ми е да повярвам, че това си ти! И то невредима!
— Това е благодарение на старшината — обясни му тя. — Не трябва да му се сърдиш, че ме доведе. Заставих го насила. Нямах друг избор.
— Тогава имам честта да ви изразя благодарността си, старшина. Ще ми докладваш всичко по-късно, когато се оправиш и се явиш при мен както се полага. И облечен в униформа.
— Тъй вярно, сър.
Старшината отдаде чест и със стегната стъпка излезе от стаята.
Очите на Ориса все още бяха втренчени в лицето на чичо й.
— Не трябва да ми се сърдиш, чичо — заговори тя умоляващо. — Нали знаеш каква е мащехата ми. Беше пияна, а навън валеше сняг. Сигурно щях да замръзна, ако не се бях сетила да отида при Чарлз, където преспах. Но не можех да остана при него за по-дълго време, тъй като това бяха офицерски квартири и той щеше да има неприятности, ако някой разбереше.
— Не мога да дойда на себе си, Ориса! — започна полковник Хобърт. — Разбираш ли, че наблюдавахме приближаването ви от върха на кулата. И очаквахме всеки момент да ви застрелят!
— Аз го усещах! Усещах, че се намирам в опасност! — развълнува се Ориса. — Но нали все пак нищо не ни се случи!
— Като по чудо! — намеси се до болка познат на Ориса глас.
Ориса се обърна така рязко, че едва не падна от ръцете на чичо си. Не мислеше, че освен чичо й в стаята има още някой. Чак сега забеляза един стол в полумрака на далечния ъгъл на дневната, от който ставаше някакъв човек.
Това бе пръстът на съдбата. На нейната съдба, от която не можеше да избяга. По нейна воля мъжът, за когото мислеше, че никога вече няма да види, отново се появяваше в живота й.
— Не е ли невероятно, Мередит? — чу тя да казва чичо й. — Мога ли да те представя на моята неконтролируема и непоправима племенница, майор Мередит. Запознайте се с лейди Ориса Фейн.
Майор Мередит се приближи до писалището, застана само на няколко крачки от Ориса и я загледа право в очите. Изненадата от неочакваното му появяване остави лицето й без капка кръв. Очертаните й с въглен очи изглеждаха огромни, а червеното бинди върху челото се открои още по-ярко.
Притисна ръцете си с изрисувани по ноктите с къна ритуални знаци към гърдите в отчаян опит да успокои лудия бяг на сърцето си.
— С лейди Ориса вече се познаваме — каза бавно майор Мередит.
— Сигурно чрез Чарлз, нали? — избърза със заключението си полковникът. — И двамата ми племенници — Чарлз и Ориса, са луди глави. Обаче аз ги обичам много.
— Благодаря ти… мили чичо Хенри — прошепна Ориса.
Гласът й трепереше, не можеше да погледне майора в очите.
— Важното е, че сега си тук. И аз не мога да си представя какво, да ме вземат дяволите, ще правя с тебе!
— Защо? Аз няма да ти създавам никакви главоболия.
— Главоболия! — възкликна полковник Хенри Хобърт.
После неочаквано се разсмя.
— Ако положението не беше толкова сериозно, щеше да е изключително забавно — заговори той. — Седим си ние затворени в крепостта. Знаем, че сме обградени. Изведнъж пристигаш ти! С карана от старшината каруца, преминала през това, за което ние, военните специалисти мислим, че е напълно непреодолимата позиция на нашите врагове!
— Искаш да кажеш, че те са били там… зад скалите? — попита тихо Ориса.
— Не само, че бяха там, но и бяха много! — отговори навъсено полковникът.
В това време вратата се отвори и влезе един ординарец.
— Дежурният офицер би искал да ви докладва, сър.
— Идвам да видя какво точно иска — отговори му полковникът. — Мередит, погрижи се за племенницата ми. Сигурно след такова изтощително и опасно пътуване ще иска да хапне и пийне нещо.
След тези думи полковник Хобърт прекоси стаята и излезе.
Ориса протегна ръце, сякаш искаше да го спре. Даже направи една несигурна крачка след него. После разбра, че няма какво друго да прави, освен да остане насаме с майор Мередит.
Съзнавайки напълно колко странно изглежда, тя вдигна гордо глава и каза с колкото може по- безразличен тон:
— Бих искала да се преоблека. Бихте ли извикали някой да ми покаже къде да отида?
— Разбира се — отговори той. — Сигурно ще ме извините, но съм малко объркан не само от появяването ви тук, в крепостта, където ще бъдете единственото женско същество, но и от вашата самоличност.
— Сега съм твърде уморена, за да ви давам каквито и да било обяснения — каза уклончиво тя.
— Няма ли да ми кажете поне какво се случи с негостоприемния съпруг, който ви чакаше в Бомбай.
Ориса не можа да скрие лукавата си усмивка.
— Той беше просто една закрила от натрапливи господа.
— Значи така, лейди Ориса — обърна се той разярено към нея. — Вие сте една изкусна и опитна лъжкиня!
— Ласкаете ме, майор Мередит — усмихна му се с най-милата си усмивка тя. — Значи винаги мога да разчитам, че ще направя кариера на сцената като изключително талантлива артистка!
Докато говореше, тя се приближи до вратата. Той нямаше какво друго да направи, освен да я отвори. Каза няколко думи на един намиращ се в коридора прислужник, който я поведе към стълбището.
Тя не погледна назад, въпреки отлично да знаеше, че майор Мередит я следи с погледа на пронизващите си сиви очи.
Надяваше се, че поне е оценил елегантността на сарито, което носеше. Най-после бе успяла да го изненада и смути.
Щеше да разбере, че подозренията му към нея нямат никакво основание и че всъщност неговото държание подлежеше на порицание.
„Това ще му бъде добър урок“ — каза си тя.
Все пак трябваше да признае, че дълбоко в сърцето си изпитваше необяснимо щастие, че пак се срещна с него!
СЕДМА ГЛАВА
Прислужникът индиец вадеше внимателно вещите на Ориса от платнената торба и ги подреждаше в гардеробите на спалнята.
Тя прекоси стаята и погледна през прозореца. Не можа да види почти нищо, тъй като къщата бе заобиколена с градина, по края на която растяха огромни дървета. По-нататък погледът се спираше във високите почти десет метра стени.
— Мемсахиб искали да й приготвим вана? — попита прислужникът.
— Да, с удоволствие — отговори тя зарадвана. Сигурно щеше да е повече от приятно да се почувства отново истински чиста от прахоляците, с които бе съпроводено дългото й пътуване.
В малката стаичка, намираща се непосредствено до нейната спалня, прислужници донесоха нещо като огромна делва, което бе традиционната вана, която обикновено използваха офицерите от британската армия в Индия. Напълниха я до половината, а в непосредствена близост оставиха големи съдове с топла и студена вода.
Цялата тази процедура отне доста време. Докато изчакваше, Ориса седна и мислите й се насочиха към
