Поднесената вечеря бе особено вкусна. Ориса яде с удоволствие познатата, сготвена по английски начин храна, макар да бе харесала особено къритата, с които бе задоволявала глада си по време на пътуването.
— Колко жалко, че не можем да ви предложим за вечеря месо от някакъв дивеч — каза между другото майорът. — От идването ни тук не можем да се похвалим с големи възможности за ловуване.
Всички се засмяха. Скоро разговорът стана общ и се отнасяше за богатството от дивеч, което можеше да предложи тази планинска пустош.
Ориса слушаше, понякога вземаше участие в разговорите. През цялото време обаче съзнанието й бе заето с мисълта къде ли беше майор Мередит и защо не е на масата.
Не изглеждаше правдоподобно да е предпочел да вечеря в общата столова. Там нямаше да има нито един офицер, тъй като всички те бяха около масата. Въпреки любопитството си, не каза нищо.
От вниманието й не убягна кратък разговор между чичо й и един от младшите офицери.
— Сър, вече получени ли са някакви новини за броя на неприятелските сили към настоящия момент?
— Боя се, че не — отговори кратко полковникът.
— Страхувам се, че майор Мередит ще донесе лоши вести.
Младият човек усети бързия, смразяващ поглед на полковника. Разбра, че бе направил грешка, изчерви се и мълча почти до края на вечерта. Неприятното в целия епизод бе, че в момента около масата се въртяха поне трима местни жители.
Каквото и да означаваше всичко това, колкото и малко да беше, Ориса разбра, че името на майор Мередит е табу. През останалата част на вечерята никой повече не го спомена.
Стрелбата бе утихнала, след като продължи почти час. Всичко тънеше в тишина. Ориса помисли, че възцарилото се мъртвило се понася по-трудно, отколкото невъобразимия шум на безразборната стрелба.
След като вечерята приключи, всички заедно се преместиха в дневната. Полковникът предложи да се съобразят с присъствието на единствената дама и да не я оставят сама докато се наслаждават на традиционната чаша портвайн. Настаниха се на креслата и се опитваха да я забавляват с различни истории. Удоволствието се допълваше от разпаления в камината огън, който пропъждаше появилия се лек хлад.
Чак след като офицерите допиха питиетата си и пожелаха „лека нощ“ на Ориса и чичо й, те можаха да поговорят за проблемите в семейството на младото момиче в Англия. С малко думи тя му разказа колко непоносим и напълно невъзможен бе животът й у дома.
— Нямах никаква представа, че нещата са стигнали чак дотам! — възкликна полковник Хобърт. — Чувствам се виновен, че не се сетих за теб по-рано. Много отдавна трябваше да ти предложа да дойдеш да живееш в Индия при мен.
— Ти нямаш вина за тежкия ми живот през всички тези години. Как би могъл да узнаеш за пълната деградация на баща ми? Все пак аз съм му дъщеря и не можех да ти пиша за това.
— Трябваше да се сетя — продължи да се укорява чичо й. — Обаче през цялото време ме е възпирала подсъзнателно усещаната опасност, че при случай на конфликт моят полк ще бъде първият, който ще изпратят на границата. Както и се случи.
Той отвърна очи, които през целия им разговор бяха вперени в пламъците на огъня в камината, и се усмихна широко.
— Да ти кажа съвсем честно, никога даже не ми е минавало през ума, че тази крепост е подходящо място за едно младо момиче. Ти обаче ми доказа, че не съм бил прав.
— Значи не се сърдиш, че пристигнах просто така… — попита Ориса.
— Как бих могъл, след като разбрах, че това е било единственото нещо, което си могла да направиш при така създалите се обстоятелства. Обичах много майка ти, Ориса. За мен тя бе не само сестра, а най-добрият ми другар. Така израснахме от деца. Бях си дал дума да направя за теб и Чарлз всичко, което е по силите ми.
— Едва ли е могла да очаква от теб да се заемеш с отглеждането на невръстно дете, при това момиче — опита се да го успокои Ориса, защото разбираше, че се чувства виновен. — Сега обаче нали сме заедно?
— Едва ли Шуба е мястото, което бих избрал, за да устроим нашия нов дом — усмихна се леко полковникът. — Казано съвсем честно, страхувам се, че по странно съвпадение на обстоятелствата попадна в много опасна ситуация.
— Наистина ли е толкова опасно?
— Опитвам се да бъда оптимист — отговори чичо й.
— Може би утре ще мога да ти отговоря със сигурност.
— Какво общо има с всичко това майор Мередит? — Ориса се поколеба, преди да зададе въпроса. Ала съзнаваше, че трябва да знае истината.
Чичо й стана и се обърна към огъня в камината в неизменната поза на англичанин, който в момента размишлява. Без да се обръща, я попита:
— Ти какво знаеш за майор Мередит?
— Всъщност съвсем малко — обясни тя. — Чарлз ме предупреди да се пазя от него. Каза, че майорът винаги слухтял, пъхал си носа навсякъде и създавал купища неприятности.
Чичо й се обърна. На лицето му се бе появила лека гримаса.
— Ако Чарлз бе достатъчно искрен, щеше да ти каже преди всичко, че майор Мередит го спаси от една каша, която забърка като първия глупак. И ти, и аз знаем, че Чарлз много лесно може да бъде подведен от едно миловидно лице.
— Вярно е — засмя се младото момиче. — Любовните истории на Чарлз нямат край. Обаче какво общо има майор Мередит с това?
Полковник Хобърт не отговори. Продължаваше да се мръщи. Явно обмисляше колко може да й каже и колко е длъжен да премълчи.
— Чарлз ми каза също така — продължи Ориса, — че майор Мередит бил истинският виновник за самоубийството на Джералд Дюър.
— Това не е истина! — избухна полковник Хобърт. — Чарлз няма право да говори така!
— Обаче той ми обясни, че Джералд не би се самоубил просто така. Не бил такъв човек.
— Наистина не беше — съгласи се полковникът. — Тъй като знаеш доста от тази история, най-добре е да ти обясня каква е истината. Трябва само да ми обещаеш, че това, което чуеш сега, никога няма да излезе от тази стая.
— Разбира се, че обещавам, чичо Хенри.
— Джералд Дюър се оплете с една жена, която срещна в Симба. Беше се увлякъл по нея до такава степен, че започна да споделя информация, която засягаше сигурността на нашите войски.
— Как е могъл да направи такова нещо?
— Казано най-просто — тя беше руска шпионка. Така бе омотала младия Дюър, така го бе омаяла, че неговото недискретно държание премина в предателство.
— Не мога да повярвам! — възкликна Ориса. — И той е бил приятел на Чарлз?
— Да. И това ме безпокои още повече.
— И единственото доказателство, което имате за… е дошло от майор Мередит? — продължи да пита Ориса.
— Доказателството, което имаме за бъбривостта на Дюър — нека наречем по този деликатен начин извършеното от него предателство, е гибелта на цял отряд от най-добрите ни млади офицери, които пътуваха към границата, за да изпълнят важна задача.
— О, не! — отекна възклицанието на Ориса.
— За съжаление е истина. Цялата тази история означаваше военен трибунал за Дюър, опетняване честта на полка и неизбежен скандал, който щеше да се отрази пагубно върху морала на войските.
Ориса мълчеше. Трудно можеше да повярва това, което разказваше чичо й, въпреки че бе сигурна в истинността на думите му.
— При това положение Дюър нямаше друг избор, освен да постъпи така, както изисква честта на истинския благородник — довърши разказа си полковник Хобърт.
