Тя покорно сложи четирите бели хапчета на езика си. Усети странно неприятния им вкус и изпи наведнъж цялата чаша вино. Точно както предложи чичо й. Усети странен вкус, не приличаше на това, което поднасяха на вечеря.
— Чичо Хенри… — започна тя и почувства как главата й започна да олеква и се замъглява.
Беше като обикновено главоболие. Но ставаше все по-силно… Дори докато мисълта за това се появи в съзнанието й, усети, че й става все по трудно дори… да мисли…
Потъваше… потъваше в някаква дълбока пропаст. Макар че неистово опитваше да се пребори с това ужасяващо чувство на вцепенение, което заливаше и покоряваше цялото й тяло, правеше го все по- безжизнено, най-после тя загуби съзнание…
ОСМА ГЛАВА
Ориса имаше чувство, че главата й ще се разцепи от болка. Очите й тежаха като камъни, поставени върху лицето й. Устата й бе суха и вълни от дълбок и кошмарен сън продължаваха да я заливат като огромни приливи.
Промърмори нещо нечленоразделно и чу някакъв глас от много, много далеч:
— Изпийте това!
Искаше да откаже, да се върне в забравата, в която нямаше да усеща страхотните болки в главата. Но по някакъв начин започна да поглъща студената и освежителна струя на водата.
— Още малко — каза гласът.
Чак сега разпозна чий е гласът, който й говореше. С усилие опита да отвори натежалите си клепачи.
— Всичко е наред — каза майор Мередит. Трудно можеше да повярва, че обраслото с брада и напълно преобразено лице бе неговото. Обаче бе невъзможно да сбърка гласа му. Накара я да изпие още вода, като притисна чашата по-силно до устните й. Усети как ужасната болка в главата започна постепенно да намалява. С усилие прошепна:
— Къде… съм?
Той отпусна внимателно главата й отново върху това, което разбра че е мек пясък.
— Почти на дванадесет километра от Шуба — чу успокоителния отговор.
Ориса замълча, като се опитваше мъчително да си спомни какво точно се бе случило предишната вечер. Спомни си, че чичо й я накара да изпие чаша вино с някакви хапчета.
— Вие ме… упоихте… — с огромно усилие успя да пророни няколко думи тя. Гласът й прозвуча глухо, сякаш идваше от много далеч.
След известно време успя да, се повдигне малко. Огледа се и разбра, че се намира в нещо като пещера. Навън грееше ярко слънце, което предизвикваше вълните горещина, които нахлуваха от входа. Трябваше й още време, за да успее да фокусира погледа си върху майор Мередит.
Той седеше на земята до нея, кръстосал крака по индийски. За момент изпита неясен страх. Сякаш това беше не той, а превъплъщението му в незнаен и опасен факир. Дълга и разбъркана коса падаше на сплъстени кичури до раменете му. На главата си имаше мръсен тюрбан, под който на челото личеше ярката точка — бинди.
Бе гол до кръста. Гърдите му бяха посипани с пепел и нарисувани с ивици охра под традиционния гердан от мъниста, който висеше на врата му.
Слабините му бяха препасани с парче плат, привързан с колан тип садху. До него на земята имаше дебел вълнен шал наметка, който факирите използваха по време на предприеманите от тях пътувания из планинските местности.
Той забеляза огромното учудване, което се изписа върху лицето й, и се усмихна.
— Индия е пълна с бродещи и изповядващи различни религии хора. Могат да бъдат срещнати на най- неочакваните места. Крещят, ръкомахат, проповядват религиозните си вярвания. Разтърсват се от силата на собствения си религиозен фанатизъм. И всички те се ползват с еднакво уважение и респект както от врагове, така и от приятели.
— Това значи ли, че вече сме преминали през линиите на вражеското обкръжение? — попита тя.
Веднага след въпроса погледът попадна случайно върху краката й. Тя извика от уплаха — бяха привързани с мръсни бинтове, покрити с големи петна кръв.
— Това е само за заблуждение — обясни майор Мередит, без да изчака новия й въпрос, който сигурно щеше да последва. — Вашата мнима смърт бе моето извинение да проклинам англичаните от името на всички богове от азиатския пантеон.
Докато говореше, той се наведе над краката й. Разви бинтовете и като ги смачка на топка, ги захвърли в ъгъла на пещерата.
— Все пак нямаше нужда да ме упоявате — каза Ориса с възмущение.
— Точно обратното — възрази майор Мередит. — Трябваше да изглеждате съвсем умряла. Не вярвам, че дори вашите огромни артистични заложби щяха да ви помогнат да не трепнете при някои от гледките, които видях миналата нощ.
— И през цялото това време вие сте ме носили? — попита тя с невярващ глас.
— Да. Само дванадесет километра планински пътеки. Да не говорим за това, че тежите поне цял тон! Беше ужасно трудна работа.
Усети, че у нея отново се надига вълна на протест, и каза предизвикателно.
— Страхувам се, че нарочно ме предизвиквате. Както миналата вечер.
Той се засмя.
— Схващате твърде бързо. Аз от своя страна отдавна съм стигнал до извода, че околните правят това, което искаш, много по-бързо, ако са възбудени емоционално. Тогава разумът минава на заден план.
Ориса допря челото си с ръка. Искаше да се оплаче, че усеща главата си разцепена на две. Ала внезапно се сети какво бе казал той за хленчещите и мърморещи женски създания. Не можеше да му достави удоволствие като потвърди колко прав е бил в преценката си за нея.
С изключително внимание, тъй като всяко движение й причиняваше болка, тя успя да седне. Майор Мередит разви една мазна хартия и извади от нея няколко чапати.
— Хапнете. Ще се почувствате по-добре — подаде й той една от тях.
Искаше да откаже, но в предложението му имаше здрав смисъл, който призна вътре в себе си. Протегна се и отчупи едно малко парченце, което преглътна с голямо усилие.
— С какво ме упоихте? — попита тя и майорът разбра, че няма предвид храната, която опитваше в момента.
— Дяволско биле, смесено с малко опиум.
— Винаги съм мислила, че опиумът предизвиква приятни сънища.
— Но не и когато се вземе в твърде голяма доза — почти се усмихна той.
— Единственото ми успокоение е, че съм страдала в името на добра кауза. Това място сигурно ли е?
Майор Мередит се опита да говори леко, непринудено и безгрижно. Обаче в отговора му можеше да се долови цялата сериозност на положението, в което се намираха.
— Трябваше доста да се отклоним от прекия път, за да не събудим подозренията на намиращите се около него в засада местни племена. Това означава, че ще трябва да изминем много повече километри, вместо ако бяхме вървели пряко за Пешавар. И естествено ще ни е нужно много повече време.
— Нима вече трябва да тръгнем? — попита Ориса. Страхуваше се, дали ще бъде в състояние да тръгне веднага.
— Ще се движим само нощем — обясни й той. — Местните хора имат не само орлов поглед, но са толкова много… За наш късмет наоколо е пълно с пещери.
— Винаги ли се движите сред местното население облечен като факир? — заинтересува се тя.
— Създал съм си доста добра репутация по границата — усмихна се иронично той. — Даже има много по-голяма вероятност да умра от британски куршум, а не от вражески нож.
Ориса въздъхна и след кратко мълчание каза:
— Ако нямаме какво друго да правим, не бих ли могла малко да поспя?
