Това бяха прославените в десетки спечелени битки гурки!
Твърдите, непобедими в боя дребни планинци от Непал отиваха на помощ на крепостта Шуба.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Ориса се разхождаше в обляната от топлите лъчи на слънцето градина. На едно скрито между рододендроните местенце се издигаше каменна колона с поставена върху нея статуя на индийски бог. Тя изглеждаше като жива на фона на зелените листа наоколо.
Статуята бе много стара и сигурно е била отмъкната от някой хиндуистки храм. Знаеше, че е на Кришна, бога на любовта. Приседна, загледа с в него и му отправи гореща молитва да й донесе любовта, която така отчаяно жадуваше.
Беше й трудно да разбере защо след като се добраха до Пешавар майор Мередит пропадна вдън земя. Повече нито го видя, нито чу да говорят за него.
След срещата им с гурките на склона на хълма, когато майорът обясни на техния командир как точно са разположени лагерите на бандитите около крепостта, се спуснаха и без да се страхуват стъпиха на пътя за Пешавар.
Бяха научили, че още един батальон се е отправил към крепостта по заобиколен път. Така двете войскови съединения щяха почти да обкръжат бунтовниците.
— Веднага след прочистването на околностите — й бе обяснил майор Мередит, — един батальон от Четиридесет и трети пехотен полк ще бъде оставен в крепостта, за да подсили намиращия се там полк на чичо ви.
— Кой се е сетил да изпрати гурките? — попита Ориса.
Майорът се усмихна.
— Знаех, че два батальона от техния състав се намират в Пешавар.
Това бе всичко, което си бяха казали. След това не бяха останали нито за минута насаме.
Предоставиха им нещо като примитивен файтон, теглен от четири коня. Не беше особено удобен, но във всички случай бе за предпочитане пред ходенето пеша.
Пристигнаха твърде късно, след като се бе стъмнило. Това устройваше Ориса, която знаеше, че изглежда най-малкото странно, облечена в шинел на гуркски офицер. Така поне краката й бяха покрити.
Майор Мередит също трябваше да се раздели с дегизировката си и да навлече различни дрехи, които ако не друго, поне го пазеха от слънцето през останалата част от пътуването.
То се оказа приятно. Двамата с майора бяха седнали на високата предна седалка на армейската каруца до кочияша. Зад тях имаше двама войници и не беше удобно да разговарят пред тях, защото можеха да ги чуят.
Когато стигнаха до квартала, обитаван от английските военни, майор Мередит я предаде на грижите на една от офицерските съпруги с думите:
— Нахранете я и я оставете да се наспи.
Не беше трудно да се изпълни неговата заповед. Беше преуморена, на границата на пълното изтощение, каквото никога не бе изпитвала в живота си. Очите й се затваряха сами, просто заспиваше над чинията с храната, която й бяха сервирали. Когато се добра до леглото моментално потъна в дълбок, непробуден и продължителен сън.
Събуди се късно на другия ден. Първото нещо, което научи, бе, че майор Мередит е изчезнал. Никой не знаеше дали се е върнал в Шуба или е отишъл с намерените в руския шпионин сведения при някого от висшето командуване.
Самата тя изпитваше неудобство да разпитва за него, въпреки че се изкушаваше от постоянно увеличаващата се страст да търси отговор на зародилото се в сърцето й чувство.
Не й разрешиха да остане в Пешавар. Изпратиха я още по на юг, в Лахор. С неописуема радост се озова отново в града на щастливото си детство. Беше същият, какъвто бе в спомените й. От двете страни на широките улици растяха клонести дървета, буйни храсти и безброй рози.
Необяснимото безпокойство обаче, което се бе загнездило дълбоко в душата й, не можеше да бъде успокоено даже от срещите с хора, помнещи майка й, посещението на местата, останали живи в паметта й през всичките тези години на самота и хлад.
Беше й невъзможно да се захване с каквото и да било.
Междувременно успя да научи, че гурките бяха пристигнали в Шуба навреме. Намерили се лице в лице с бойци, по-войнствени от самите тях, местните племена били разпръснати и принудени да се върнат там, откъдето бяха дошли. По-късно в Шуба бяха пристигнали подкрепленията.
Чичо й беше жив и здрав. Получи писмо от него, в което й изказваше възхищението си от нейната смелост. Пишеше, че е горд с такава племенница и че при първата възможност ще отиде при нея.
Надяваше се да го изчака в Лахор. Това бе градът, където обикновено разквартируваха батальона на кралския полк на чичо й. Даже бяха определили къщата, в която щеше да бъде настанен.
И точно когато се чудеше как да се отблагодари на гостоприемната си домакиня, която се оказа съпруга на втория по старшинство офицер в гарнизона, и да се премести в къщата, в която сигурно щеше да бъде домакиня, тя получи една странна покана.
Отправиха й я съпругата и полковникът на бенгалските улани. Заминавали на почивка в къщата си, намираща се в подножието на Хималаите, и канеха Ориса да замине за известно време с тях.
Името на частта, с която бе свързано семейството, породи у нея надежда, че всичко това е уредено от майор Мередит. Той сигурно щеше да ги очаква, когато пристигнат в къщата на полковника. Остана обаче горчиво разочарована.
Не от къщата. Тя бе разположена на най-красивото място, точно над голямо езеро, заобиколено от високи, покрити със зеленина хълмове. Беше идеалното място, в което всички живеещи в Индия мечтаеха да избягат на хладина по време на горещия сезон. За Ориса обаче, без присъствието на майор Мередит, чудесният дом бе като една празна черупка.
Разтревожи я един разговор с нейната домакиня госпожа Лорънс. Тя й бе казала просто така, между другото:
— Сигурна съм, че майор Мередит ще бъде награден за чудесния начин, по който спаси Шуба.
— Награден? — попита Ориса.
— Той отдавна заслужаваше орден. Но всички знаят, че участниците в „голямата игра“ рядко получават това, което заслужават за опасния си труд.
Тъй като Ориса не отговори, госпожа Лорънс продължи:
— Мъжът ми е толкова привързан към майор Мередит, че ако се наложи той да напусне Индия, за цялото ни семейство това ще бъде голямо нещастие.
— Защо трябва да напуска Индия? — с труд успя да пророни думите младото момиче.
— Казват че баща му, лорд Крум, е тежко болен — започна с гордост да демонстрира колко добре е запозната със семейството на майора госпожа Лорънс. — Когато старият лорд почине и Мередит наследи титлата, едва ли ще остане в полка. Сигурно ще има неотложни ангажименти в Англия.
Тази новина сграбчи като с ледена ръка сърцето на Ориса. Дали не бе заминал за Англия още онази нощ, когато пристигнаха в Пешавар. Въпросите ставаха все повече, изпълваха бедната й глава, мъчеха я с терзанията си. Не бе предполагала, че краят ще настъпи по такъв начин. Завладя я дълбоко чувство, че пътищата им са се разделили завинаги. И съдбата никога повече нямаше да ги срещне.
Отново и отново в главата й се блъскаше въпросът защо тя трябваше да заема някакво място в неговия живот. Отначало той я презираше, после му бе натрапена. С чувството на отговорност, типично за военните, майор Мередит бе изпълнил поетия към чичо й ангажимент да я изведе от крепостта. И това бе всичко.
Потънала в тези нерадостни мисли тя вървеше през градината и не забелязваше заобикалящата я красота. Лехите бяха изпълнени с типични за Англия цветя. Отглеждаше ги лично госпожа Лорънс, на която те напомняха родината. Всяко едно от стръкчетата сякаш бе малка частичка от Англия, по която повечето англичани изпитваха неутешима носталгия.
Когато стигна до колоната и вдигна поглед към малката статуетка на Кришна й се стори, че тя сякаш
