че намират място да стъпят. После слизаха по стръмни склонове. Вървяха докато усети, че е измръзнала до мозъка на костите си. Повече не можеше нито да мисли, нито да следва развяващото се пред нея наметало на майора.
„Нека да продължи без мен. Аз не мога повече. Просто не мога.“ Макар да не бе промълвила нито един звук, като че ли някакво шесто чувство накара майора да разбере какво става с нея, защото изведнъж той се обърна назад. На студената светлина на звездите можа да види само очертанията на малката й свита фигурка и потъмнелите от болка очи.
Не каза нищо. Просто я вдигна на ръце. Ориса искаше да се възпротиви, да му даже, че може да се справи без негова помощ. Обаче думите някак си не идваха на езика й. Беше й ужасно студено. Беше уморена до смърт.
Сгуши лице в рамото му и си помисли, че ако умре в този момент, нищо в живота й повече не би имало никакво значение.
Първото нещо, което дойде до съзнанието й бе, че усеща топлина. Някъде тиктакаше часовник. Какво ли можеше да бъде всичко това. Обаче можеше да мисли само колко е чудесно да си на топло. Сякаш сънуваше хубав сън.
В един момент с ужас разбра, че бузата й се допира до гърдите на майор Мередит. Те излъчваха и приятната топлина, която я обгръщаше. Бе преметнала ръка върху голото му тяло.
После й направи впечатление, че около нея е тъмно като в рог. Тогава разбра, че е покрита през глава от неговото наметало. А това, което бе помислила за шума на часовник, всъщност бе равномерното туптене на сърцето му. Топлината й доставяше и някакво неизпитано дотогава усещане за радост от това, че той я държи плътно до себе си, където бе на сигурно и защитено място.
Именно в този момент разбра, че го обича!
Сякаш от небето бе паднала звезда, която й прошепна това откритие. Нищо друго нямаше значение, освен чувството, което изпитваше към него.
Затвори очи и отново се унесе в дрямка.
Сигурно часове по-късно той се размърда и издърпа наметалото, с което бе покрита. Усети топлия въздух и разбра, че отдавна слънцето беше изгряло. И тъй като се смущаваше от начина, по който бе спала, продължи да се преструва на заспала.
Много внимателно той издърпа ръката си, която бе под нея. Стана и съвсем тихо излезе от пещерата или това, в което бяха пренощували.
Оказа се, че наистина е пещера, както бе предположила първоначално. Но много по-голяма от предишните. Тя леко въздъхна. Всичко в главата й се въртеше. Ужасният студ и мигът, в който припадна. Събуждането си в топлите прегръдки на своя спътник.
„Как мога да го обичам, след като знам, че за него съм просто една натрапена досадница?“ — питаше се тя наум.
Наистина по време на пътуването с парахода я бе целунал. Обаче за него това едва ли означаваше нещо, освен интересно развлечение.
Всичко й изглеждаше безнадеждно. Когато майор Мередит се върна в пещерата, сърцето й затуптя силно, силно. Той можеше да изглежда странно и особено, можеше да бъде груб и твърд, можеше да убива пред очите й. Въпреки всичко това, тя го обичаше!
Искаше да му каже: „Обичам те! Обичам те!“ Вместо това се обърна и му каза с ясно подчертано безразличие в гласа.
— До къде можахме да стигнем миналата нощ?
— Напреднахме значително — отговори й той тихо. — Сега се намираме в планините, които се намират по пътя за Пешавар. Мисля че сме достатъчно далеч от засадите на местните бандити, обкръжили крепостта на чичо ви.
Ориса го погледна. В очите й се четеше безгранична благодарност. След кратко колебание му каза:
— Съжалявам, че през нощта се наложи да ме носите на ръце. Обаче беше толкова… студено.
Докато говореше, кръвта нахлу в лицето й. Бе си спомнила как я беше стоплил. Надяваше се потъмнената кожа на лицето й да скрие залялата го червенина.
— Съжалявам, че трябваше да ви насилвам да вървите толкова голямо разстояние — каза той. — Беше грубо от моя страна, но не можех да постъпя по друг начин.
— Разбира се, че не — съгласи се с него Ориса.
— Трябва ли да ви призная също така, че ми беше изключително приятно? — добави с такава нотка в гласа, че Ориса извърна поглед настрана.
— Съжалявам, че не оправдах очакванията ви — каза тя почти шепнешком.
— Нищо подобно! — възкликна майор Мередит. — Нито една жена в света не може да издържи и половината на това, което постигнахте вие.
Ориса не можеше да го погледне, нито да диша. След малко обаче майорът продължи със съвсем различен глас:
— Извинете, че забравих да ви дам да хапнете нещо. Храната ни е на привършване. Ала с малко късмет ще ни стигне, за да не умрем от глад, докато стигнем до Пешавар.
Помисли си, че сигурно напатите, пък каквато и да било храна, вече отдавна са станали отвратителни на вкус. Обаче си наложи да преглътне цял залък, после още един. Тъй като храната засядаше на гърлото й, след всеки залък отпиваше по една глътка вода, за да може да го преглътне. Опитваше се да не признава дори пред себе си колко е гладна.
Когато привършиха с яденето, майор Мередит отиде до входа на пещерата.
— Малко под нас виждам един овчар с овцете си. Ще рискувам да тръгнем още по светло, за да стигнем навреме.
— Това разумно ли е? — попита наивно Ориса.
— Трябва да стигнем до Пешавар на всяка цена колкото може по-бързо. Един Бог знае какво е станало с подкупения от мен бунтовник, дали е стигнал и предал съобщението. Също така какво ли става в Шуба.
Ориса осъзна, че именно тази мисъл го безпокоеше и го караше през цялото време да бърза толкова много. Самата тя бе много по-разтревожена за чичо си, отколкото изглеждаше. Започна да се моли горещо бунтовниците да не нападнат крепостта преди пристигането на подкрепленията. Засега не знаеше по какъв именно начин тези подкрепления ще успеят да стигнат до защитниците на Шуба.
— Тогава да тръгваме веднага — предложи тя и двамата тръгнаха без излишни приказки.
Най-силната жега на деня бе попреминала. Горещината обаче все още бе непоносима. Чак сега Ориса си даде сметка колко тежко е даденото й от майор Мередит за ползване вълнено одеяло. Все пак не можеше да го захвърли просто така…
Сега вместо да страда от лютия студ, Ориса се измъчваше от струйките пот, които се стичаха от цялото й тяло. Искаше да помоли майора да свали тюрбана си. Ала се страхуваше, че майорът ще се разгневи даже на едно такова нейно предложение. Все още бе наложително да се движат дегизирани.
Петите я боляха силно, явно от дългото ходене. Обувките не можеха да я облекчат, тъй като бяха съвсем изпокъсани.
Те започнаха отново да се изкачват и спускат. Пиеха вода от бързотечащи ледени потоци. Бореха се със стръмните склонове. Накрая стигнаха върха на това, което за нея бе най-високо място в планината. Изведнъж майор Мередит спря неподвижно пред нея.
Когато застана до него тя също онемя от това, което се откри пред погледа й. По тясната козя пътечка, на която се бяха спрели, към тях нагоре по хълма се движеха хора, стотици хора, които от това разстояние изглеждаха като мравки, движещи се с голяма бързина.
— Какво е това? Кои са тези хора? — опита се да попита Ориса.
Докато очакваше майор Мередит да се обърне, да се затича и да се скрият някъде от погледите на приближаващите се, тя осъзна с невероятно облекчение, че идващите към тях хора бяха облечени във войнишки униформи. На тъмните си глави носеха до болка познати шапки.
Чу как майор Мередит възкликна от радост и започна да маха като луд с ръце.
