— Разбира се — отговори й майор Мередит. — Преди всичко бих искал да ви напомня и вие самата да разберете колко важно е никой в този дом да не ви види, че отивате някъде. Още повече — как сте облечена.
— Това ми е напълно ясно.
— В такъв случай бихте ли отишли веднага горе във вашата спалня. Кажете на прислужника си, че лягате, понеже сте изморена, и не искате да бъдете безпокоена. По-късно полковникът ще даде обясненията, които намери за добре.
Ориса стана.
— А след това? Какво трябва да правя след това?
— Ще изчакате известно време, за да може прислужникът да си отиде. След това слезте не тук, а в кабинета на чичо си. Той гледа към задния двор. Няма да бъдете изложена на опасност да срещнете когото и да било. Всички слуги ще бъдат изпратени да вършат някаква работа.
— Ще направя точно каквото ми казвате.
— Разбирате, че не трябва да вземате нищо със себе си — продължи напътствията си майор Мередит. — И за да си спестите неудобството след като се преоблечете, да връщате дрехите в стаята си, по-добре сложете сарито, което носехте при пристигането си тук.
— Разбирам.
С тези думи Ориса се обърна и тръгна към вратата. Като че ли нямаше какво повече да бъде казано.
Изпълни всичко съвсем точно съгласно нарежданията на майора. Отиде в спалнята, позвъни на прислужника и му каза, че не иска да бъде безпокоена. Изчака известно време след неговото излизане, сложи сарито и почти тичешком слезе по стълбите на долния етаж.
Както й беше обещал майорът, по пътя си не срещна никого. Успя незабелязана да стигне до кабинета на чичо си.
Когато отвори вратата, майор Мередит вече бе вътре. Той беше сам.
— Трябва да тръгнем колкото може по-бързо — каза той. — Затова без да губите време се преоблечете в тези дрехи.
Той посочи с ръка към един вързоп, който на пръв поглед приличаше на купчинка парцали. Когато ги разгледа, Ориса видя, че това са дрипави дрехи на момче с приблизително нейния ръст.
— Вие мислите, че ще облека… това? — попита тя ужасено.
Лека усмивка се появи на устните на мъжа, който бе в стаята, когато се обърна към нея.
— Сигурно не мислите, че както сте облечена сега можете да проникнете дълбоко във вражеския тил, нали? Или сте забравили, че повечето мъже не са виждали жена с месеци?
Намекът в думите му накара лицето на младото момиче да пламне в ярка червенина. После тя отвърна ядосано:
— Не бихте ли могли да измислите някакви други дрехи, които не показват краката ми?
— Сега не е време за преструвки и фалшив свян — с не по-малка язвителност отговори той.
Думите му я разгневиха още повече.
— Виждам, че твърдо сте решили да направите пътуването ни колкото е възможно по-неприятно.
— Поначало изобщо не трябваше да идвате тук. Затова сега изпълнявайте каквото ви се каже, за да бъдете измъкната от бъркотията, в която се замесихте.
— Вие изглежда наистина се мислите за мой спасител. Така ли е майор Мередит? — попита го тя с едва сдържана ярост. — Няма да дойда с вас. Предпочитам да остана тук и да взема участие в битката.
Ако бе искала да го ядоса, го постигна съвсем лесно.
— Мога да ви уверя, лейди Ориса — отвърна той с леден глас, — че и аз бих предпочел да остана в крепостта и да се бия. Ако мислите, че мечтата ми е да се занимавам с едно капризно, хленчещо и непрекъснато мърморещо същество от женски род, жестоко се лъжете.
Ако я бяха ударили по лицето, нямаше да се почувства по-обидена. Точно отваряше уста, за да му върне обидата, когато вратата се отвори и в кабинета влезе чичо й.
— Трябва да побързате — каза той възбудено. — Колкото по-далеч сте от крепостта при зазоряване, толкова по-добре.
— Прекрасно разбирам това, сър — отговори Мередит. — Но преди това ще трябва да накарате племенницата си да облече тези дрехи.
— Знаете, че Ориса няма да ви причини никакви затруднения — каза той и се обърна към застаналото в средата на стаята момиче. — Побързай, Ориса. Докато се облечеш, ние ще почакаме отвън.
Той излезе от стаята, следван от майора.
Ориса свали сарито и с отвращение навлече безформените дрехи, които по всяка вероятност са били носени от някой друг. Едва бе успяла да се оправи, когато на вратата се почука и без да дочака отговор, в стаята влезе майор Мередит.
Погледът му се плъзна по нея и спря на голите й крака. Тя се изчерви от смущение. Той обаче дори не мигна. Приближи се, коленичи пред нея и започна да й обува чифт здрави обувки. После взе две ленти от груб вълнен плат и ги обви около обувките, глезените, чак до коленете. Накрая ги пристегна със здрави памучни върви. Така планинците се предпазваха през студените месеци на годината.
Полковник Хобърт влезе в кабинета точно в момента, когато майорът свърши работата си.
— Надявам се така наистина да й бъде топло — каза той, след като разгледа странните ботуши.
През това време майорът бе взел едно избеляло парче плат, което някога сигурно е било розово, и умело обви с него главата й в нещо като тюрбан. Докато майорът се занимаваше с последните доизкусурявания в маскировката на бъдещата му спътница, чичо й извади от едно шкафче съд, в който имаше бледокафява течност.
— Ще трябва да потъмня кожата на лицето ви, лейди Ориса. Съвсем малко. Много патани са значително по-светли от типичните представители на индийската народност.
Майорът я заговаряше за първи път, след като се бяха скарали. В гласа му все още имаше следи от непреминал гняв.
— След това ще може ли да се измие лесно? — попита загрижено полковникът.
— Маха се веднага, щом се измие с вода и сапун. Но не и от обикновен дъжд — отговори кратко майорът.
Той взе една гъба и помоли Ориса да затвори очите си. После започна с изключително внимание да натрива лицето, врата, после една по една двете й ръце. Не престана с равномерните си, отмерени движения, докато откритата за погледи кожа не придоби златистокафяв оттенък.
— Сега трябва да се преоблека и аз, сър — обърна се Мередит към майор Хобърт и излезе от стаята.
Полковникът взе една чаша от страничната масичка, напълни я с вино и й я подаде.
— Това ще те подкрепи за предстоящото пътуване, мила — каза той. — А сега искам да ти кажа колко горд се чувствам от начина, по който се държа.
Очите на Ориса се напълниха със сълзи.
— Нали нищо лошо няма да ти се случи, чичо? — попита го тя.
— Това знае единствено Бог, дете мое — отговори той спокойно. — Мога само да те уверя, че ако някой може да ни помогне да се спасим, това е майор Мередит. Вярвам му безпрекословно.
Ориса въздъхна. Не можеше точно в този момент да сподели с чичо си колко много я ядоса майорът преди малко.
Полковникът сложи чашата в ръката й и каза:
— Искам да изпиеш и това — подаде й той четири малки хапчета.
— Какво е то?
— Две от таблетките са срещу малария, а другите две — против дизентерия — обясни й той.
Ориса се изчерви. Представи си в какво затруднено положение би изпаднала, ако по време на пътуването се разболееше от каквото и да било, да не говорим за някоя от току-що споменатите болести. Взе четирите хапчета от протегнатата му ръка.
— Изпий ги с виното — посъветва я той. — То ще помогне да бъдат абсорбирани по-бързо от организма ти.
