военна част щеше да бъде унищожена от скритите от двете страни на пътя коварни и жестоки засади.
Докато мислеше върху тези проблеми, Ориса се унесе в следобедна дрямка, от която обаче не можа да прогони мисълта за майор Мередит.
Тази вечер тя слезе за вечеря ухаеща на жасмин и с уши, заглушени от пукота на стрелбата. В малката дневна бяха само чичо й и майор Мередит.
— Ето те и теб, Ориса! — възкликна полковникът. — Тъкмо се канех да изпратя да те повикат. Знаех, че ще се зарадваш да научиш, че майорът се е завърнал невредим.
— Добър вечер — поздрави спътника си от парахода Ориса, сякаш се намираше на официална вечеря в Лондон.
В отговор майорът се поклони едва забележимо и както й се стори — подигравателно.
Бе облечен в униформа, която явно бе заел от някого. Стори й се малко поотслабнал. Скулите му бяха още по-изпъкнали, а загарът — по-силен. Може би си въобразяваше. На слабата светлина бе трудно да се различат такива подробности.
Тримата седнаха на масата за вечеря. Направи й впечатление, че майорът се хранеше бързо, сякаш бе много гладен.
За разлика от него Ориса едва преглъщаше, въздухът не й стигаше. Бе ли възможно това да се дължи на присъствието на мъжа, който за нея все повече се превръщаше в някаква странна загадка.
Изкушаваше се да го попита за толкова неща. Защо не го бе виждала от вечерта на деня, в който пристигнаха? Къде точно в крепостта бе отседнал? Обаче знаеше, че не трябва да проронва дума, докато в стаята бяха местните прислужници.
Най-после се нахраниха и се върнаха в малката дневна. Но нито един от мъжете не взе чаша с традиционния портвайн. Майорът, който влезе последен, затвори след себе си вратата особено внимателно и плътно и застана пред камината. И от двамата се излъчваше особено напрежение. Преди някой от тях да каже каквото и да било, Ориса вече бе сигурна, че им предстои особено важен разговор.
— Какво има? — не се сдържа и попита тя.
— Мередит донесе лоши новини — отговори полковник Хобърт. — В планините около нас са ни заобиколили толкова неприятелски банди, че има вероятност всеки момент да бъдем нападнати.
Ориса не каза нищо. Само, както седеше на малкото канапе, стисна здраво дланите на скръстените в скута й ръце.
— Нямаме никакво основание да мислим, че преди да бъдат информирани за сериозността на положението, в което се намираме, в щабквартирата ще проявят някакво безпокойство за нас. В тези планини непрекъснато падат лавини или камъни, които прекъсват връзката с Пешавар. И в щаба с основание ще очакват, ако ни се случи нещо, да намерим някакъв друг начин да ги уведомим за опасността, на която сме изложени.
— Но вие нямате никаква възможност да влезете във връзка с тях — каза разтревожена Ориса.
— Именно затова Мередит смята, че единствената ни възможност да уведомим нашите е той да се добере до Пешавар и сам да им разкаже за създалото се положение.
За миг Ориса сякаш се вкамени. После успя да попита:
— Но защо мислиш, че той ще успее там, където другите са се провалили? Нали сутринта ми каза, че двама души вече са напуснали крепостта със съобщения и са били убити при опита им да стигнат до Пешавар.
— Мередит има свои начини за влизане и излизане от крепостта — отговори уклончиво полковник Хобърт.
— Значи през тези дни, докато не се хранехте с нас, вие не сте били в крепостта? — зададе този път въпроса си пряко на майора Ориса.
Той леко наклони глава в знак на съгласие с нейното предположение, но не каза дума.
— Точно така — намеси се полковникът. — Нещо повече. Той е подкупил един от местните бандити и го изпратил до Пешавар. Макар че шансът той да стигне до града е повече от нищожен. С това Мередит се е подложил на огромен риск. Ако го бяха открили и заловили, щяха да го екзекутират на място.
В гласа на чичо си Ориса долови нотка, която й подсказа, че полковникът е реагирал остро на едно такова начинание, което излага на опасност живота на майора. След това продължи вече малко по- спокойно:
— В същото време майор Мередит е уверен, че лично той трябва да тръгне за Пешавар. Ако успее да премине през блокадата, няма съмнение, че ще може да осигури изпращането на подкрепление колкото може по-скоро. Само така можем да бъдем спасени от пълно унищожение.
— Това не може да е… истина — прошепна Ориса.
— Трябва не само да признаваме фактите, но и да се съобразяваме с тях, скъпа — добави чичо й.
— Разбира се — съгласи се с него момичето и опита да скрие ужаса в гласа си.
Същевременно не можеше да разбере защо чичо й, който не обичаше да говори във връзка с военните си работи, й разказва всичко това с такива подробности.
— Майор Мередит ме убеди, че неговото отиване до Пешавар е единствената възможност да бъдат спасени хората, които командвам — продължи полковникът. — Както и да се предотврати падането на крепостта в ръцете на тези проклети бандити!
Той млъкна, сви презрително устни и заговори отново.
— Това няма да има значението на решаващо военно поражение. То ще накърни преди всичко престижа на Великобритания! Без съмнение ще окуражи местните племена да предприемат и други нападения.
— Това е точно така — съгласи се с него Ориса.
— Именно поради тази причина ще се бием така, че да задържим крепостта на всяка цена. Няма смисъл да ти казвам също така, че майор Мередит тръгва още тази нощ.
Ориса погледна майора, без да може да откъсне поглед от очите му.
В същото време чу гласа на чичо си. Полковник Хобърт казваше:
— Ти ще го придружиш!
За момент помисли, че не е чула добре думите му.
— Искаш да кажеш… че тръгвам с… него?
Чичо й седна на канапето до нея. Нежно взе ръката й в своята.
— Мило дете. Бях изправен пред ужасен избор. Да те оставя при мен в крепостта с надеждата, че подкрепленията ще дойдат навреме или да те изпратя с майор Мередит, убеден че само той може да те отведе на сигурно място.
— Но аз предпочитам да остана с теб — отговори бързо Ориса.
Разбираше, че изпитва ужас не от опасностите, с които сигурно щеше да се сблъсква, а от това, че толкова време щеше да бъде насаме с майор Мередит.
— Бих искал да те оставя при мен. Обаче една битка, изходът от която не може да се предвиди, още повече, че ще се води при такива неравни условия, не е за погледа на която и да било жена. Освен това…
Той млъкна. Явно се колебаеше как да й каже това, което искаше и търсеше най-подходящите думи.
— Това, което полковник Хобърт се опитва да ви каже — намеси се майорът, — е че ако крепостта бъде превзета от тези бандити, някой ще трябва да ви застреля.
Ориса пребледня толкова, сякаш в лицето й не бе останала капка кръв. Знаеше, че по време и след сипайските въстания нито един англичанин не бе оставил след себе си жена от своята раса на произвола на дивашките гаври на местните племена.
— Разбирам — отговори тя съвсем тихо. Чичо й се изправи.
— Знаех, че мога да разчитам на теб, Ориса — каза той с явно задоволство. — Не напразно си расла под крилото на полка на твоя баща. Държиш се като истинска дъщеря на професионален военен.
Похвалата предизвика появата на широка усмивка върху иначе безкрайно обърканото лице на племенницата му. Обаче практичността й я накара да попита:
— Как така ще тръгна с майор Мередит? Какво трябва да облека? Сигурно във всички случаи ще трябва да изглеждам напълно различна.
