Когато Ориса се събуди, слънчевите лъчи струяха през прозореца на спалнята й. Дълбоко в нея се бе свило едно ново чувство на сигурност, на спокойствие, че макар да се намира в обсадена крепост, е заедно с някой, който я обича. И в любимата си Индия.
Позвъни на прислужника, който веднага й донесе сутрешния чай. Облече се и слезе да закуси с чичо си.
— Надявам се да намериш с какво да запълниш времето си — каза полковникът. — Ала се боя, че не трябва да излизаш по-далеч от градината около къщата. И без друго появяването ти причини достатъчно приказки.
За момент изпита разочарование. Когато обаче погледна през прозореца, видя множество търговци, вече разположили стоката си около верандата. Обърна се към чичо си и му се усмихна с дяволити искри в очите.
— Ще правя точно това, което искаш, ако ми дадеш малко пари.
— Изнудваш ли ме? — пошегува се полковникът.
— Не, просто се страхувам, че ще се окажа една твърде скъпа гостенка — отговори тя.
— Но и много симпатична — добави той. — Банковата ми сметка е на твое разположение. Макар че засега трябва да се задоволиш със сумата, която имам в момента. Струва ми се обаче, че тя е предостатъчна, за да накара някой от мошениците долу да спечели толкова много, че да се оттегли от бизнеса.
Момичето взе подадената му купчина пари и с благодарност целуна чичо си по бузата.
— Толкова ще е хубаво да имам нови и красиви дрехи. Мащехата ми пестеше всеки грош, предназначен за мен. Наистина години наред бях истинска Пепеляшка.
— Ако някога се измъкнем от тази крепост, ще ти купя най-хубавите рокли, които могат да бъдат намерени в Лахор, Делхи или Мадрас — обеща чичо й.
После излезе и Ориса се приготви за експедицията си.
Отначало обиколи всяка сергийка, докосна коприните, тънките прозрачни материи с богати шевици, изумително оцветените в ярки цветове муселини. Не можеше да скрие учудването си от разнообразието на изложените стоки за едно такова затънтено кътче като крепостта Шуба. Обаче за индийците присъствието на войници на дадено място означаваше бизнес, търговия с хора, които получават държавна заплата — значи разполагат с пари.
Научи, че преди известно време е дошъл търговец, който предлагаше много типични за Кашмир стоки. Ориса не можеше да се налюбува на изящните килими, на разнообразните вълнени дрехи, на изработените от орехово дърво и полирани като коприна предмети. Казаха й, че тази гладкост се получава благодарение на стрития прах от сандалово дърво, който се втрива в повърхността им с помощта на ахатов камък.
— Вижте, мемсахиб — обърна се примамващо към нея един от продавачите, — кашмирените вълнени шалове са толкова фини и изящни, че могат да се проврат през пръстен.
Никога преди Ориса не бе виждала толкова меки и в същото време топли шалове, такива красиви, изработени от папие-маше и оцветени с позлата различни предмети.
Опитваше се да бъде скромна и да пести парите на чичо си. Но не можа да устои на шишенце истинско жасминово масло и на филиграновите обеци, които бе видяла местните майстори да изработват по улиците на Пешавар.
Така се бе увлякла в покупките и разказите, с които я омайваха продавачите, че не усети кога бе дошло време за обяд. Не бе усетила как отлетя цялата сутрин! А не бе решила какво още да си купи.
Търговците бяха повече от услужливи и обещаха да дочакат да се върне при тях и следобед. Това си беше традиционно за индийците очакване на желан клиент.
След чудесния сън през нощта и вълнуващата сутрин Ориса не бе изморена. Но знаеше, че всички ще очакват да прекара известно време в спалнята си в задължителната за този климат следобедна почивка.
Невъзможно бе да повярва, че крепостта е наистина обкръжена. Обаче на разсъмване се бе събудила от яростна стрелба.
— Стрелят през нощта и рано сутрин. Най-редовно, като по часовник — й каза безгрижно коренякът лондончанин, който се грижеше за чичо й.
— Шумотевицата е доста силна — добави Ориса.
— Това е и тяхната цел — да вдигат шум. Колкото по-силен, толкова по-добре — съгласи се с нея прислужникът. — И не се отказват, ако имат възможност и успеят, да нарежат на парчета някой от нашите с дългите си ножове.
Ориса потрепери. Беше лесно да забрави временно опасността, в която се намираха. Сигурно чичо й очакваше подкрепления.
Той не се върна за обяд. Дойде си към четири следобед и индийците, явно добре обучени да спазват английските обичаи, веднага поднесоха следобедния чай. Имаше плодов сладкиш, леки сандвичи и малки хрускави курабийки, които обожаваше като дете. Чаят бе горещ, силен и много ароматен. Само млякото бе малко странно, тъй като не беше краве, а козе.
— Чаках те за обяд — започна разговора Ориса.
— Пропуснах да изпратя някой да ти каже, че ще се забавя. Имахме военен съвет.
— Случило ли се е нещо? — попита тя разтревожено.
— Не искам да те притеснявам — отговори полковникът уклончиво.
— Бих предпочела да зная истината.
— Права си. Основната ни беда е в това, че местните бандити бяха достатъчно умни да прекъснат комуникациите ни с щабквартирата.
— Значи не можеш да изпратиш съобщение до Пешавар, че крепостта е обкръжена! — възкликна момичето.
— Точно така.
— Не можеш ли да изпратиш специален куриер?
— Вече опитахме — отговори полковникът. — Изпратихме не един, а двама души.
Той замълча. Продължи след като Ориса го погледна с ням въпрос.
— На следващата сутрин отрязаните им глави бяха хвърлени през крепостните стени.
Ориса пое дълбоко въздух и едва продума:
— Но ние, старшината и аз, преминахме невредими. Как така са ни пропуснали?
— Мередит смята, че това не е било просто късмет. Обсадилите ни са искали да създадат у нас фалшиво чувство за сигурност. Мислели са, че ако все пак някой от куриерите успее да се добере до Пешавар, ще докладва, че пътят е свободен — съвсем скоро двама души са пристигнали в крепостта без косъм да падне от главите им.
— Искаш да кажеш, че ако към вас тръгне каквото и да е подкрепление — погледна чичо си и заговори бавно Ориса, — то ще се натъкне на неприятелските войници и ще бъде…
— Ще бъде нападнато от засада! — довърши вместо нея полковник Хобърт. — До крепостта може да се стигне само по пътя, който явно се наблюдава много стриктно. Да бъде изпратено подкрепление значи войниците му да бъдат обречени предварително.
Момичето видя тревогата в очите и усети болката в гласа му.
— Какво тогава би могло да се направи?
— Именно това се опитваме да измислим — отговори той загрижено.
Ориса повече усети с някакво шесто чувство, отколкото разбра, че отговорът по някакъв начин бе свързан с майор Мередит.
Късно вечерта се хвана, че мисли какво ли възможно предложение можеше да направи майорът, за да намерят изход от това изключително опасно положение. Явно никой не можеше да се превърне в птица и да излети от крепостта или да прокопае проход под земята като къртица.
Който и да напуснеше крепостта по друг начин, щеше със сигурност да попадне в ръцете на противника. А да разчита на неговата благосклонност бе абсурдно. Всяка дръзнала да тръгне на помощ на обкръжените
