неприятна история, която се надявам повече да не се повтори.
Тъмнината падаше с невероятна бързина. Майорът пропълзя през отвора на пещерата. Остави шала наметало, но взе един остър нож със странна форма, какъвто носеха винаги със себе си балуджистанските войни. Ориса не го бе виждала досега. Сигурно майорът го носеше прикрепен под дебелото наметало.
Когато той излезе, Ориса седна и започна да мисли колко странен човек е нейният спътник. Нито можеше да разбере мотивите му, нито какви мисли крие широкото му чело. Все още страдаше от думите му, че за него тя ще бъде само една ненужна тежест. Дали не я мразеше задето го бави да стигне по-бързо до крайната си цел?
Унесена в своите мисли не си бе дала сметка, че го няма вече доста дълго време. Дали не му се беше случило нещо? Дали не го е видял някой от скритите в засада бандити. Или е паднал в някоя от множеството цепнатини между скалите. Дали не лежеше някъде със счупен крак и не чакаше нейната помощ. Обзе я моментна паника и тя запълзя към входа да види няма ли някаква следа или оставен от него знак.
По време на следобедната жега с негово разрешение бе свалила тюрбана и махнала фибите, които прибираха косите й. Сега острият ветрец я лъхна и разроши свободно падащите тъмни кичури със синкави отблясъци в тях. Обърна лице към него и усети нежния му полъх.
Застана между два стоящи като часовои зъбера, издигащи се пред входа на пещерата. Гаснещото слънце осветяваше лицето и заслепяваше очите й. Затова когато забеляза приближаването на някаква сянка възкликна:
— Ето ви най-после. Започнах да се безпокоя от отсъствието ви…
Последните думи замряха на устните й. Изправеният пред нея мъж не беше майор Мередит! Имаше продълговати очи и могулски черти.
Той също застина на мястото си от изненада. Но се съвзе, бързо извади ножа от пояса и го вдигна над главата си.
Ориса отвори уста да извика, но от стиснатото й гърло не можа да излезе никакъв звук. Искаше да избяга, ала тялото й не се подчиняваше на заповедите на мозъка. Стоеше неподвижно и очакваше удара.
Приближаващият се мъж като че ли се поколеба за един миг. Явно бе повече от изненадан да намери бяла жена на такова усамотено място. При това съвсем сама.
Когато започна да замахва, зад него Ориса успя да зърне друга фигура. Изведнъж с отчаян вик непознатият рухна напред и се строполи в краката й. От гърба му стърчеше дръжката на дълбоко забития от майора нож.
Тя все още не можеше да помръдне. Майор Мередит вече бе хванал убития за краката и го завлече зад една близка скала, където тя не можеше да го вижда. Чак сега започна да идва на себе си, а цялото й тяло трепереше ужасно.
Зъбите й все още тракаха от ужас, когато майорът се приближи и тихо седна на земята до нея.
— Той е мъртъв — опита се да я успокои. — Повече не може да ви нападне. А наоколо няма друг бандит.
Гласът му бе нежен и успокояващ. Ориса инстинктивно се обърна към него като дете, което търси защита от някой по-силен. Той обви раменете й с ръка и я придърпа по-близо до себе си.
— Всичко е наред — продължи да мърмори той.
— Никога не бях виждала умрял човек — успя най-после да каже тя, когато зъбите й спряха да тракат.
— Първия път гледката винаги е ужасна — каза спокойно майор Мередит. — Така биха казали и чичо ви, и баща ви.
Тя прие това като напомняне, че е дъщеря на потомствени военни и няма право да се държи като страхливка.
— Кой беше той? Как ни е открил?
Майор Мередит я прегърна по-силно. Почувства се учудващо удобно.
— В действителност това, което стана, е възможно най-доброто произшествие — каза той.
Почувства, че тя не е разбрала какво иска да й каже, и затова продължи:
— Този човек носеше съобщение до руската шпионска мрежа в Пешавар.
— Как разбрахте това?
— Беше таджик от персийски произход. Те са умни, хитри и алчни хора, които живеят около Кабул и са готови почти на всичко за пари.
— И руснаците им плащат. Така ли?
— Сигурно според неговите разбирания за предателството си получава значителна сума — обясни майорът. — Сигурно е бил доверено лице, защото това, което носеше, е от решаващо значение.
Помълча малко и добави:
— Това е още една причина, поради която трябва да побързаме и да стигнем до Пешавар, колкото може по-скоро и то на всяка цена.
Спокойният и делови начин, по който говореше, успокои напълно Ориса. Тя внимателно се освободи от обятията му и започна да прибира с фиби разпилените си коси. В това време майор Мередит прибра някъде в широкото си наметало няколко листа хартия, които явно бе намерил в убития от него таджик. Когато закрепи здраво косата си в стегнат кок, той отново обви главата й умело в съвсем приличен тюрбан.
— Не е ли много стегнат? — попита загрижено.
— Не — отговори Ориса и неизвестно защо изпита странно смущение.
Повече време за разговори нямаха. Вече се бе стъмнило достатъчно и трябваше отново да поемат по опасния си път за Пешавар.
Тръгнаха и пак вървяха, вървяха… Ориса започна да мисли, че сега маршрутът им е много по-тежък отколкото през предишната нощ. Вероятно обаче само й се струваше така, тъй като вече бе доста изморена.
Въпреки удобните и здрави обувки острите камъни сякаш се впиваха в стъпалата й. Отдавна вълнените парчета, с които майор Мередит бе омотал краката й, се бяха превърнали във висящи ивици плат, държащи се само на завързания за колената й канап. При всяка крачка те удряха болезнено голите й глезени.
Предишната нощ беше студено, но вятърът не духаше силно. Сега неочаквано след полунощ задуха студен, мразовит вятър. Беше толкова силен, че сякаш свистеше около планинските върхове. Сигурно от тях донасяше ледения полъх, с който ги пронизваше до кости. Той издуваше като корабно платно назад наметалото на майора и Ориса се разтревожи как ли издържа на студа с голото си тяло.
Самата тя имаше усещане, че плътното вълнено одеяло е станало тънко като лист хартия. Скоро ръцете й започнаха да измръзват и тя с труд можеше да движи пръстите си.
Тази нощ майорът не предложи почивка. Продължаваше да върви напред с широки крачки така, че момичето трябваше да подтичва след него изплашена да не изчезне в тъмнината и тя да остане сама.
Изкачваха се по единия склон на възвишенията и се спускаха по другия. Заобиколиха огромни препречващи пътя им канари. По едно време се наложи да вървят по острия като нож ръб на някаква пропаст, която се спускаше стотици метри под тях. Една погрешна крачка и някой можеше да полети надолу в безкрайната бездна. Ужасно искаше да каже на майор Мередит, че не може повече. Това бе твърде тежко изпитание за всеки човек, камо ли за слаба и беззащитна жена. После някаква особена гордост, която не знаеше, че притежава, я застави да напрегне волята си и да не изрази гласно обзелите я мисли.
— Обърни се с лице към скалата и се дръж здраво за нея. Движи краката си един след друг! — заповяда й той.
Тя му се подчини, но изпита омраза за това, че си разрешава да я командва така, сякаш бе един от неговите войници. Само веднъж, когато в обувката й влезе камък и тя трябваше да го извади, извика да я почака.
— Какво стана? — попита той с раздразнение в гласа.
— Има камъче в обувката ми — каза тя и седна, за да се събуе. Изтърси обувката и пак я обу. Краката й бяха толкова студени, сякаш досега не бяха обути с нищо.
— Не се бави — напомни й майорът с нетърпелив глас.
Така вървяха стъпка по стъпка. Изкачваха толкова стръмни скали, че на нея й се струваше невероятно,
