— Намирам това за чудесна идея. Самият аз се каня да направя същото.
След като каза това, той пропълзя към входа на пещерата. Погледна навън, като се стараеше да не излиза от тъмната сянка, която го предпазваше от чужди погледи. След това се върна и се настани на по- малко от половин метър от нея.
— Приятни сънища — пожела й той с ирония в гласа. — Ще ви събудя навреме, преди да поемем дългия си път на юг.
Ориса легна и затвори очи. Само след няколко минути обаче попита:
— Наистина ли съм толкова тежка?
Чу тихия тържествуващ смях на майора.
— Не по-тежка от умряло момче, за каквото се предполагаше че сте.
Отново се ядоса. Той не използваше удобния случай да поласкае самочувствието й, както би направил всеки друг мъж на негово място.
Спаха през по-голямата част от деня. Когато се събудиха, слънцето вече бе започнало да клони към залез. Явно действието на хапчетата бе преминало, защото усети главата си чиста и с ясна мисъл.
Не отказа чапатите, които майор Мередит й предложи отново. Пи вода от някакъв съд със съмнителна чистота. През ума й мина, че сигурно никога не се е затруднявал да носи такива неща като храна и вода, когато е пътувал сам.
Спомни си колко гладен изглеждаше на масата предишната вечер. Сега повярва напълно на разказаното от него, че когато изпълнява някаква секретна задача или тръгвал гладен, или приемал предлаганата му от вярващите в чудодейната му сила местни хора храна.
През входа на пещерата се виждаха гигантски върхари и дълбоко изрязани дефилета. Горещината на слънцето през деня, която нахлуваше на вълни, сега бе започнала да отслабва. Сенките се удължаваха и превръщаха заснежените върхове и разхвърляните в долините скални масиви в златисти, розови и лилави отражения на залязващото огнено, кълбо.
Въздухът бе неподвижен, чист и прозрачен, но Ориса знаеше, че скоро ще стане студено. До тях щеше да стигне полъхът на идващия от вечните преспи вятър.
— Как можете да се движите, облечен с толкова малко дрехи?
След първия поглед, който му хвърли при събуждането си, бе избягвала да го погледне отново. Безгранично бе смущението й от факта, че един бял и добре образован англичанин беше почти гол.
— С годините успях да закаля тялото си — отговори просто майорът. — Повече се безпокоя за вас.
— Мисля, че ще ми бъде достатъчно топло.
— Да се надяваме. Все пак имам за вас малка защита от студа.
Той измъкна изпод своя шал наметало едно вълнено одеяло. Носеха го почти всички жители на планините. Представляваше голям квадрат от дебел вълнен плат с дупка за главата в средата му.
— Може да не е много чисто — предупреди я той, — но ще ви пази от вятъра.
Убеди се в правотата на думите му веднага след като се стъмни. Напуснаха пещерата и поеха по съвсем тясната планинска пътека, която неопитното око не би могло да открие дори денем.
Отначало й бе почти невъзможно да види нещо пред себе си. Като ориентир й служеше само движещия се пред нея силует на майор Мередит. Главата му се открояваше ясно на фона на небето.
Когато се появиха звездите и с всяка измината минута започваха да блестят все по-ярко, очите й привикнаха към тъмнината. Успяваше дори да различава някои неща от заобикалящата ги природа, макар да не й беше до това. Оказа се, че единственото нещо, което наистина я интересуваше в момента, бе темпото на неговия ход.
Той вървеше с леката походка на атлет, ритмично и плавно. Макар да бе бос, каменистата пътека като че ли не му пречеше. Даже когато се налагаше да преминават участъци, покрити с остри камъни, които болезнено се впиваха в добре обвитите крака на Ориса, той не променяше скоростта, с която се движеше.
След като бяха вървели около час, Ориса почувства лека умора. Обаче бе решила, че ще предпочете да умре от изтощение, но няма да се оплаче или да го помоли да позабави крачката си.
Без да й бе казал, тя бе сигурна, че все още са твърде близо до лагерите на племенните банди около крепостта. Всеки момент очакваше край ухото й да просвисти неочакван изстрел от някоя засада.
Продължаваха да вървят, и да вървят. Едва когато бяха минали повече от два часа, майор Мередит я попита дали иска да спрат за почивка. Сигурно бе чул тежкото й дишане през последния половин час. Макар да изпитваше непреодолимо желание веднага да се отпусне на земята, успя да отговори почти безразлично.
— Би било добре, стига да не закъснеем много.
— Трябва да ме извините. Сигурно вървях твърде бързо за вас — каза майор Мередит тихо. — Обаче смятам за излишно да ви обяснявам, че с всеки километър, с който се отдалечаваме от Шуба, се увеличава шансът ни да оцелеем.
— Разбирам това много добре — отговори тя.
Не пророниха нито дума повече. Дори шепотът на гласовете им бе опасен. Просто седнаха на земята. Съвсем скоро, поне така се стори на Ориса, потеглиха отново в тъмнината на спусналата се над планината нощ.
Започна да става все по-студено. По лицата си усещаха все по-хапещия вятър от заснежените върхове. Както бе казал майорът, одеялото я пазеше топла. Най-много я отегчаваше убийственото еднообразие. Продължаваха да вървят, да се изкачват и спускат. И всичко отново. Често пиеха от ледената вода, спускаща се от вечните снегове.
Най-после, когато Ориса вече бе решила, че независимо от унижението, което щеше да изпита, трябва да помоли спътника си да спрат за почивка, с невероятна внезапност се появи първият проблясък на изгряващото слънце.
Съвсем скоро майор Мередит откри между две остри скали малка пещера и се вмъкна в нея.
— Чисто е — каза той и я повика да го последва. Тя пропълзя след него на четири крака. След входа имаше неголямо разширение. Носеше се миризма на животни, която обаче не бе непоносима. На пода имаше малка купчинка пясък, която й се стори по-привлекателна от най-мекото пухено легло.
Отпусна се на него. Заспа преди да каже дори една дума.
Когато отвори очи сигурно бе спала поне четири или пет часа. В първия момент помисли, че е сама, но скоро видя, че майор Мередит бе легнал с глава към входа и бе вперил взор към идващата отвън светлина.
— Виждате ли нещо? — попита Ориса.
Той се обърна и седна до нея. После й се усмихна.
— Значи се събудихте. Мислех си да не би да сте Спящата принцеса, която ще спи още хиляда години.
— Съжалявам, но бях толкова изморена — отговори тя.
— Не мога да не отбележа, че се държахте като войн на древна Троя.
— Къде се намираме? — заинтересува се Ориса.
— Именно това се мъча да разбера и самият аз — отговори майорът. — Сигурен съм, че нямате никакво желание да изминете дори един метър повече от необходимото. Затова ще се наложи след малко да изляза навън, за да се ориентирам.
Хапнаха от вече съвсем изсъхналите чапати, които присядаха на гърлото на младото момиче. Знаеше, че трябва да хапне нещо, за да запази поне мъничко сили. Иначе щеше да грохне, а с това щеше да предизвика ако не гнева, то поне презрението на строгия си спътник. Пиха по една глътка от водата, която се свърши. Майорът спомена, че трябва да напълнят съда отново от първия поток, който щяха да пресекат.
— Откъде се снабдявате с вода през летните месеци, ако ви се случи да изпълнявате някаква задача през този сезон? — попита Ориса.
— Много е трудно. Още повече, че тогава човек е изключително жаден.
— Чувала съм, че човек може да издържи дълго време без храна, но не и без вода — сподели тя почти дружелюбно.
— Спомням си, че веднъж ми се наложи да доя дива коза — спомни си майор Мередит. — Беше твърде
