танцуваше весело и безгрижно на върха на колоната. Все едно, че й се надсмиваше и разказваше за щастие и любов, които никога нямаше да изпита.
Въпреки това скрита в закътания ъгъл на градината, заобиколена от цветята, душата й се изпълваше със странен мир и покой. Тишината се нарушаваше само от чуруликането на птиците и жуженето на пчелите. От цвят на цвят прелитаха пеперуди, чиито крилца бяха оцветени във всички цветове на дъгата.
Някъде от далечината долиташе упойващата мелодия на любовна песен. Ориса познаваше мелодията, но не можеше да чуе думите. Може би тя представляваше както и повечето индийски песни зов за благоволението на бога Кришна.
— Имате писмо, лейди Ориса — каза някой. Беше капитан Радхи, един от местните офицери адютанти на полковник Лорънс. Не го бе чула да се приближава и почти се стресна. Обаче веднага го позна и любезна усмивка се появи на устните й, когато й обясни.
— Писмото е от вашия чичо. Току-що го получихме с военната поща.
— Благодаря ви — отговори тя.
Преди да успее да преглътне следващия въпрос, думите излетяха против волята от устата й.
— Има ли някакви новини за майор Мередит?
Младият и симпатичен индийски офицер, винаги отнасящ се с изключителна симпатия към младата девойка, се поколеба за миг, преди да се реши да отговори.
— От Пешавар достигнаха слухове, че е бил убит.
Ориса замръзна на мястото си. За известно време не усещаше нищо. Даже болката. Сякаш целият свят престана да съществува.
— Обаче съм уверен, че това ще се окаже само слух — продължи бързо капитанът, — и майорът ще се появи когато най-малко го очакваме. Както обикновено.
С тези думи той се поклони с уважение и забърза нанякъде.
Ориса остави неотвореното писмо на скамейката до себе си. Загледана в Кришна, заплака. Значи това бил краят! С това се слагаше край на всичките й страхове. Затова оставаше будна нощ след нощ, вперила поглед в тъмнината пред себе си. Съзнаваше, че без него не й се живее.
Певецът се бе приближил и тя успя ясно да чуе думите на любовната песен:
Думите сякаш изразяваха агонията на сърцето й.
— О, бог Кришна — започна да се моли горещо тя. — Помогни ми да го намеря отново… Помогни ми един ден да ми отдаде сърцето си тъй, както той облада моето!
Стори й се, че каменното лице на танцуващия бог се извърна към нея. Бе красиво, позлатено от слънчевите лъчи, сякаш с човешки очи. То й се усмихваше.
После погледът й се замъгли от сълзите, които бликаха от очите и се търкаляха по бузите. Внезапно един глас я стресна.
— Нима плачеш? Не знаех, че можеш да плачеш, Ориса.
Изплашена до смърт, тя скочи на крака. Сънуваше ли? Или това бе наистина той, появил се като изневиделица и застанал усмихващ се сред храстите.
Бе облечен с офицерската си униформа, нямаше шапка. Сините му очи гледаха точно в нейните. Бяха същите, които я преследваха в неспокойните й сънища.
— Жив! Ти си жив!
Тя се затича към него. Без да се замисли или да осъзнае какво прави, машинално и неосъзнато тя се хвърли в прегръдките му, които за нея бяха самият рай.
После усети устните му върху своите. Целуна я така, както онази първа вечер на палубата на парахода. В съзнанието й проблесна мисълта, че с тази целувка отнема не само сърцето, но и душата й.
След първия екстаз той започна да докосва с устни сълзите по бузите й, мокрите очи, устните. Целият свят изчезна, спря да съществува. Остана единствено той. И тя.
Измина много, много време, преди Ориса да може да проговори. Лицето й светеше, очите блестяха, сякаш в тях се бе преместило самото слънце.
— Казаха ми, че си… убит.
— Извинявай, скъпа, не исках да те разстроя толкова много.
Ориса замръзна в прегръдката му.
— Ти ли каза на капитана да ме излъже?
— Да…
— Как можа? И защо поиска да ме излъжеш?
— Признавам, че сгреших. Обаче исках да покажеш това, което бях сигурен, че съществува между нас. Исках да съм сигурен, че ме обичаш достатъчно.
— Достатъчно за какво? — не можеше да престане да пита Ориса.
— За да се оженим още сега. Веднага!
Ориса го погледна с широко отворени очи. Върху дребното й лице бе изписано недоумение.
— Трябва да се връщам в Англия, скъпа. Баща ми почина.
— Моите най-искрени съболезнования — каза съвсем тихо Ориса.
— Недей да тъгуваш за човек, когото не си познавала. Той страдаше от такива непоносими болки, че не искаше да живее. Знаеше, че не му остава много време и въпреки всичко мразеше това, което се нарича „печал и съжаление“.
Майор Мередит замълча за един момент и продължи съвсем лаконично.
— Затова поиска да се махна, за да не го съжалявам. Пожела да замина за Индия. И се случи да пътувам на един и същ параход с теб.
— Значи напускаш Индия.
— За съвсем кратко време. Въпреки това не искам да те оставя и за миг сама.
— Наистина ли искаш да се ожениш за мен?
— Повече от каквото и да било през целия ми досегашен живот! Вече замислих някои неща, които се отнасят до бъдещия ни съвместен живот. Надявам се, че ще ги одобриш.
— Съгласна съм с всичко, стига да бъдем заедно — отговори тя със страст.
— Точно тези думи очаквах да чуя от теб. Така съжалявам, че не разполагаме с достатъчно време, за да те ухажвам както бих искал. Имаме само една седмица до тръгването ни обратно за Англия. Преди това трябва да успеем да се оженим.
Очите на Ориса потъмняха при мисълта, че трябва да напусне слънцето и топлината на любимата си Индия. Майор Мередит забеляза това и побърза да я успокои.
— Надявам се, че ще си доволна, ако ти кажа, че няма да е за дълго. Очаквам да ми предложат нов пост в Индия. За него ще ми бъде добре дошла съпруга, която не само обича тази страна, но и говори урду.
— Нов пост ли? Какъв?
— Вицегубернаторът сподели, че Нейно величество би искала да ме назначи за заместник-губернатор на
