— Мисля, че вежливостта и доброто възпитание изискват да поискаш позволение от баща си, а може би и от мен, преди да вземаш решение относно съдбата и бъдещето на сестра си.
Младият мъж погледна с отвращение тлъстата раздърпана жена, която носеше името на баща му.
— Явно Ориса не може да остане повече тук и да продължи да страда от отношението ти към нея, което е повече от отвратително, като се има предвид че е била изгонена от собствения си дом.
— Опитах се да направя всичко, което е по силите ми, за сестра ти — отговори му тя, готова за поредния скандал. — Ако е приказвала глупости, това е неин проблем. Те просто не отговарят на истината.
Тъй като Чарлз не благоволи да я удостои с отговор, тя продължи разярена.
— Мога да предотвратя заминаването й. Добре знаеш, че не ти, а баща й е неин настойник. Ако той й нареди да остане, тя ще трябва да му се подчини.
— Мога да те уверя, че няма да позволя сестра ми да остане под този покрив каквото и да кажеш или направиш.
С тези думи Чарлз се обърна и отиде да потърси баща си в малката дневна, която се намираше в задната част на къщата и която баща му използваше за четене и писане.
За голяма изненада графът бе сравнително трезвен. Когато й каза довиждане, Ориса усети, че искрено съжалява за заминаването й. В изблик на забравено благородство, а може би на срам от постъпката на втората си съпруга, й даде пет лири.
В писмото, което получи предишния ден от Чарлз, той й бе изпратил двадесет лири. Макар да изпитваше известни угризения на съвестта, Ориса похарчи няколко от тях за тънки платове с намерението да използва продължителното пътуване и да си ушие нещо по-подходящо за горещия климат на Индия.
Бяха фини муселини в красиви цветове, макар и съвсем евтини. Не искаше да пристигне в Индия облечена почти в парцали и да засрами чичо си.
Полковник Хобърт се радваше на добро материално положение и Ориса бе сигурна, че верен на обичайната си щедрост, той ще й даде достатъчно пари, за да купи дрехи, подходящи за младата му родственица, която щеше да живее в неговия дом. Но дотогава не искаше да се излага на присмех заради грозните си и овехтели рокли.
Всички те бяха ушити от самата нея с изключение на единствената й вечерна рокля. Бе я получила само преди шест месеца, след като не й бяха купували никаква нова дреха от две или даже три години.
Често си мислеше колко е чудно какво може да се направи от няколко метра панделка, малко тюл и подходящ, макар и евтин, плат. Стига да имаш умели ръце.
Пътническият й костюм бе една проста вълнена тъмносиня рокля. С нея носеше, макар и твърде овехтяло, наметало в подходящ цвят. Ориса се притесняваше, без да си дава сметка, че който я погледне, ще види само блестящите й очи, щастливата усмивка и бялата й като магнолия кожа.
— Внимавай! — бе последното предупреждение на Чарлз, когато я изпрати на спирката. Тя му махна за последен път, а той каза на очакващия го кочияш:
— Карай в казармите „Уелингтън“.
С тръгването на файтона Чарлз престана да мисли за сестра си. Погълнаха го проблемите около собственото му заминаване за Египет само след няколко дни.
Ориса пък едва когато се качи на кораба и той плавно се отдели от кея, се сети, че забрави да му напомни да изпрати телеграма на чичо им. Бяха решили да не го информират за пътуването на Ориса, за да не може той да възрази или отложи по някакъв начин заминаването на племенницата си.
— След като вече си в открито море, той няма да може да направи нищо — бе казал заговорнически Чарлз.
— Все пак мислиш ли, че ще ме приеме да живея с него? — за кой ли път питаше нервно Ориса. Непрекъснато й се струваше, че чичо й може да не я приеме така радушно, както очакваше.
— Сигурен съм! — успокои я брат й. — Освен това знаеш много добре, че нямаме никаква друга възможност. Просто ще му изпратя телеграмата за пристигането ти едва след като параходът отплува.
Повече не бяха споменавали за телеграмата. Ориса искаше да му напомни, но реши, че няма нужда. Въпреки навика си да забравя непрекъснато разни неща, сигурно не можеше да пропусне да изпрати това важно съобщение.
Твърде скоро Ориса забрави тревогите си, които отстъпиха място на вълнението от започващото голямо приключение.
Положи особени грижи за външния си вид. Когато един от стюардите дойде да я заведе в каютата на генерала и лейди Критчли, се надяваше да изглежда скромна и вдъхваща доверие млада жена.
Параходът „Дорунда“ бе спуснат на вода съвсем скоро. Заради изключителните му качества го използваха по редовната пътническа линия до Бомбай. В разговор с един от моряците тя научи, че моторите му са последна дума на техниката, а пълната мощност на котлите може да го движи със скорост, по-голяма от 15 морски възли в час.
Обаче това, което направи най-голямо впечатление на Ориса, бяха удобствата, които той предлагаше на пътниците. Те се различаваха напълно от тези на кораба, с който се бе върнала в Англия. В обширното пространство под главната палуба бяха разположени два реда първокласни каюти, в които можеха да бъдат настанени двадесет и пет пътници.
В една от тези каюти бяха настанени Ориса и малкото момченце, за което щеше да се грижи. Обзавеждането бе много удобно. Леглата можеха да се плъзнат и прилепваха до стените така, че в средата оставаше място за масичка. През деня каютата спалня се превръщаше в уютен малък хол.
Общите салони бяха обширни и се простираха от единия до другия край на корпуса на плаващия хотел. В големия ресторант имаше маси за повече от сто души. Имаше салон за музика с великолепен орган и пиано, а също така добре снабдена с различни книги и вестници библиотека.
Помещенията за пътниците от втора и трета класа се отличаваха с непознати в другите пътнически параходи удобства.
Цялото това плаващо чудо на постижението на човешкия технически гений се осветяваше от феерични светлини.
— Това е един много голям кораб — повтаряше непрекъснато малкият Нийл, грижите за когото Ориса вече бе поела. И тя се съгласи, че той беше наистина голям, най-големият, който бе виждала досега.
Генералът напълно отговаряше на представата на младото момиче за благородник, отдал се на военната професия. Беше висок, слаб, жилав, с изсъхнала като пергамент кожа. Маниерите му бяха заповеднически. Младото момиче си помисли, че дори когато искаше да бъде вежлив, отправените към нея фрази звучаха повече като заповеди към току-що постъпил новобранец.
Лейди Критчли обаче бе тази, която предизвикваше по-голямо страхопочитание. Бе от онзи студен, суров тип жени, които на младини се отличават с изключителна красота. Но индийският климат бе оставил своя отпечатък върху външния й вид. Макар да бе някъде около петдесетте, косата й вече бе снежно бяла.
За Ориса бе странно, че дете с такова крехко здраве се връща в Индия. Лейди Критчли й бе разказала, че именно поради честите боледувания са върнали момченцето в Англия. Надявали се студеният климат на острова да се отрази благотворно върху неговото здраве.
— Нийл обаче страдаше извънредно много за майка си, непрекъснато хленчеше. Сестра ми, при която той живееше, реши, че единственото решение на проблемите, които ни създава от самото си връщане, може да бъде намерено само като го върнем в Индия при майка му — бе продължила разказа си благородната дама, като поглеждаше с неодобрение малкото момченце.
— Мога да разбера едно дете, което иска да живее с майка си — си позволи да отбележи Ориса тихо, спомняйки си собствената привързаност към нейната вече мъртва майка.
— Присъствието му ще натовари с допълнителни грижи и задължения дъщеря ми, която има още две малки деца. За нея ще е твърде уморително да се грижи и за трите. За неин късмет следващите няколко месеца мъжът й ще остане в Бомбай, където климатът не е толкова ужасен.
Лейди Критчли не си направи труда да благодари поне формално на Ориса, че се е съгласила да се нагърби с грижите за малкото момченце през едно така дълго и изтощително пътуване. За нея младата жена бе една щастливка, която е имала късмет да намери някой, готов да плати пътуването й до Индия, при това в първокласна каюта. Това отношение не изненада Ориса.
