В ГОЛЯМАТА ПЕЩЕРА
Дълго вървяхме по една камениста козя пътечка, додето стигнем гущерската пещера. Гущерчето стоеше на рамото ми, гледаше напред и викаше на ухото ми: „Още малко! Още малко!“
Най-сетне пред очите ми блесна вратата на пещерата, направена от слюдени плочки, цялата поръсена със звездички като очите на гущерчето.
„Стигнахме!“ — радостно извика гущерчето и скочи на земята.
Чевръсто изпълзя към вратата, хвана се с нокътчетата си и се покатери нагоре между звездичките до ключовата дупка. Надникна през нея и рече: „Куку!“
Пещерната врата скръцна и се отвори. Две вкаменени кучета с очи като големи паници мигом оживяха и ни преградиха пътя, но гущерчето им викна „циба!“ я те подвиха опашки, дадоха ни път, застанаха на местата си и пак се вкамениха. Влязохме вътре.
Пещерата беше приказно хубава. Навсякъде блещукаха кристали, големи като лешници и орехи, а имаше и блестящи камъни колкото кокоши яйца.
На трон, направен от ръката на нечуван майстор, седеше цар Гущер с коронка на главата. На коронката му горяха три реда камъни: първият ред — тъмночервени рубини като малини, вторият ред — жълтозелени изумруди като бистра морска вода, а третият — огнени топази като очи на папагали. Цар Гущер беше големичък като котарак. Жезълът му — издялан от златист планински кристал. На шията му имаше гранатова огърлица, на раменете му — наметало, изтъкано от тънки златни жички.
Щом видя своето малко гущерче, той се изправи на задните си крака, подпря се на жезъла си и почна да трепери от радост.
„Къде се дяваш, чедо мило?“ — със задаван глас се обърна той към гущерчето.
А то подскочи като рибка и по жезъла се изкачи върху рамото на баща си. Захвана да му шепне нещо на ухото. Старият Гущер, опулен, плесна с ръце и се хвана за главата. Гущерчето пак приближи главичката си до ухото му и продължи да му разказва на каква опасност съм изложил живота си, за да го спася. Когато млъкна, царят, покъртен от всичко, което чу, се обърна към мене, изгледа ме с благодарност и мълчаливо ми направи знак да вървя след него.
Закрачи, цар Гущер напреде ми под сводовете на пещерата. Кристалният му жезъл почукваше по стъклените плочи на пода, опашката му се влачеше като зелена змия.
Аз пристъпвах плахо подир него и гледах, зяпнал от учудване. Главата ми се завъртя, очите ми се замрежиха. Такава вълшебна пещера и насън не бях виждал. Стигнахме на едно място, където скъпоценните камъни грееха като разрината жар в пещ. Тогава цар Гущер изви глава към мене и рече: „Избирай! Което си харесаш, твое да бъде!“
Аз наведох глава и тихо отвърнах: „Камъни не ща“ — „А какво!“ — панавъси се Гущерът. — „Искам белокорото дръвче, дето расте в пръстено гърне!“
Цар Гущер се стъписа изненадан, сякаш искаше да каже: „Знаеш ти какво да избереш, не си вчерашен.“
И бързо закрачи. Златното му наметало се развя и зашумоля, Като стигна дъното на пещерата, той се наведе и хвана с две ръце едно просто гърне, в което току-що се беше разлистила млада фиданка, Пристъпи към мене предпазливо, сякаш носеше скъпоценна чаша, пълна с вълшебно питие, подаде ми гърнето и започна да подсмърча и да си бърше очите, С мъка се разделяше от фиданката; „Сине човешки — рече той, — отнеси тая чудна фиданка у дома си, Посади я на потайно място, където никой не стъпва. Когато десет пъти опадат листата на дърветата, тя ще почне да ражда всяка година по един златен плод. Плодовете на фиданката изяж, а семките им пръсни по градините — да поникнат още много фиданки и да се развъдят по цялата земя. За туй добро поколенията не ще те забравят никога.“
Аз отнесох гущерското гърне вдън гората Тилилейска и посадих фиданката там, където човешки крак не е стъпвал. Десет пъти окапваха листата на дърветата и на мястото им се раждаха нови. На единадесетата година, през оная нощ, когато кошутата извежда за първи път сърнето си на водопой, върху най-горното клонче на моето дърво се появи розов цвят. До полунощ листенцата на цвета окапаха, плодчето наедря, стана като юмрук и почна да жълтее. Но щом ябълката узря, от Долна земя с гръм и трясък пристигна Ламята, захапа ябълката и я отнесе. На другата година се случи същото. Цели петдесет лета Ламята ми отнася ябълките. Не можах да откъсна нито една. Снощи вечер, като вървях през гората, видях кошутата и сърненцето й — тичат между дърветата. И се досетих, че днес в полунощ ще дойде Ламята за петдесет и първи път. Един от вас трябва да я убие!
Като чуха бащините си думи, Най-големият и Средният брат скочиха на крака и се уплашиха.
Средният каза:
— То се знае, че тази работа ще я свърши Най-големият. Негово право е, защото е първороден син.
Най-големият трепна и отвърна:
— Отстъпвам ти правото си!
Тогава Най-малкият излезе напред и застана решително пред баща си:
— Тате, нека ида аз!
Най-големият, го погледна с присмех, хвана го за ръкава и го дръпна назад.
— Ти ли, бе? — рече той. — Щом зърнеш Ламята, ще си глътнеш езика от страх и ще ти затреперат гащите! Махай се оттук! Иди да правиш къщичка от пепел!
Бащата дигна десница, да ги помири, и рече кротко:
— Не се карайте, ами се надхващайте!
И като взе патерицата си от къта, където беше изправена, той я подаде на Най-големия:
— Дръж!
Най-големият хвана патерицата за най-долния край. До неговата ръка сложи десница Средният брат, а над него — Най-малкият. Десниците се изредиха до три пъти, докато най-горния край на патерицата остана в ръката на най-големия:
Най-малкият викна със завист:
— Блазе ти, бате!
Най-големият се накокошини като пуяк и се изпъчи: — Добре, ще ида да покажа кой съм аз! Дай ми, тате, оръжията! И като се обърна към Най-малкия, той го блъсна към вратата.
— Не ме гледай като теле в шарена каруца, ами бягай вконюшнята да ми оседлаеш коня!
СРЕЩАТА НА НАЙ-ГОЛЕМИЯ С ЛАМЯТА
Най-големият брат излезе през отворената порта на кон. Беше въоръжен до зъби. През рамо преметнал един огромен лък. Десетина стрели подаваха перките си от колчана му. Над пояса му лъщяха кока лените дръжки на два габровски ножа и един черногорски пищов. На дясното му бедро висеше ножница на крива сабя и се клатушкаше топчест боздуган с шипове, на лявото се люшкаше топоришката на секира, остра като бръснач. Конят едвам мъкнеше конника и оръжията му. Наближаваше полунощ. Целият свят беше заспал дълбоко. Всяко око — затворено, всяка уста — замлъкнала, всяка ръка — отпусната. Месечината, като го видя, трепна и се направи на изплашена:
— Малеее — прошепна тя, — колко си страшен!
— Не съм страшен, а съм безстрашен! — отговори натъртено Най-големият.
— А мога ли да попитам къде отиваш? — попита светлата небесна скитница.
Най-големият брат отговори, без да погледне нагоре:
— Не е твоя работа!
— Тогава няма да ти светя! — разсърди се месечината и се потули зад един облак.
Настана мрак. Далеко в глухата тишина забуха бухал. Конникът страхливо се озърна, смахмузи коня и препусна стремглаво. Конските копита затупуркаха по камъните към пустата гора Тилилейска. Когато навлезе между дърветата, Най-големият брат дръпна юздата на коня и го спря. Сложи ръка на челото си и дълго се взира. Нищо не се виждаше. Само мънички светулки прелитаха в пущинаците и тътнеше гласът на бухала. Пак препусна. Додето стигне на потайното място, гореща пот обля гърба на коня под седлото. Любопитната месечина крадешком погледна през пролуката между два облака и за миг огря едно старо ябълково дърво.
