Върху най-горното клонче на дървото блестеше и се люшкаше златна ябълка, голяма колкото юмрук. Наляво от ябълката стоеше като замръзнал страж висока тъмна копа.
Конникът скочи на земята. Хвана запъхтения кон за юздата и го отведе при копата. Пусна го да пасе. Сниши се и коленичи в тревата. Сложи секирата до себе си. Измъкна от пояса си единия нож и го захапа. Втренчи очи към ябълката и почна да се блещи, за да изглежда страшен. По едно време се досети за лъка, сне го от рамото си, изкара стрела от колчана, опъна тетивата и пак се вторачи в полумрака.
Месечината зашепи устни, за да не прихне от смях, измъкна се изпод облака като търкулнато кълбо и грейна с цялата си хубост. Наоколо стана видело и светло. Изневиделица срещу въоръжения пазач размаха разперените си ръце едно дрипаво бостанско уплашило.
— Ламята иде! — проговори на себе си Най-големият брат и зъбите му затракаха. Ножът падна от устата — му. С уплашен глас той се провикна: — Предай се или ще ти забия една стрела в кратуната!
Бостанското плашило направи с едничкия си крак два скока напред към него и кресна:
— Ти ли, бе? Знаеш ли кого плашиш? Най-големият брат захвана да мънка:
— Аз… аз… не искам да те плаша.
— Тогава що щеш тука?
— Дошъл съм… за ябълката!
— Ябълката ли? Ей сега ще ти дам аз една ябълка, че да ме запомниш!
И като подскочи още един път, плашилото разпери заплашително ръцете си. Най-големият брат захвърли лъка, изправи се и обърна гръб. Втурна се да бяга в нощта. И както тичаше, окаченият на колана му боздуган го удряше отзад.
— Олелеее! — викаше бегачът и цепеше тъмнината.
— Дръжте го! Крадец! — разлютено крещеше плашилото и смешно подскачаше подире му.
Но ето че оня с боздугана се препъна в ножницата на кривата си сабя, падна и захвана да рита. Плашилото го настигна. Наведе се, хвана несръчно, както куклите го правят, с две ръце дръжката на сабята си, изкара я от ножницата и почна до го бие: — На! На! На ти ябълка! Искаш ли още? А Най-големият брат си дереше гърлото:
— Не ща ябълка! Само ти се моля да ме оставиш жив!
— Тъкмо в тоя миг Ламята — пристигна с гръм и трясък: Очите й грееха като прожектори. Всяко листенце на ябълковото дърво се виждаше.
Плодът най-горе блещукаше като малка зачервена месечина. Чудовището отвори устата на едната си глава, без да бърза, изкара навън дълъг огнен език, откъсна с него ябълката и я намъкна в зиналото си гърло. Конят, който пасеше до копата, се подскрижи и тревожно изцвили.
Ламята трепна, насочи към него ламските си очи и го закова на място. Спусна се към копата, разтвори широко устата си и го налапа. Намъкна го в гърлото си заедно със седлото и се облиза.
— Много сладко било — рече си тя конското месо. Сега разбирам защо вълците налитат на коне.
Сетне се обърна изведнъж, разтвори страшните си крила и се понесе над горските върхари. Подире й остана само една дълга огнена опашка.
След малко на полянката се върна плашилото — и промърмори:
— Прогоних го! Мене тука старецът ме е поставил давардя златната ябълка. И ще я увардя!
И замръзна на мястото си.
Месечината, която беше свидетелка на всичко, що се беше случило, поделата замислено глава.
СРЕДНИЯТ БРАТ ОТИВА ДА ВАРДИ ЯБЪЛКАТА
На другата година доде ред на Средния брат да варди златната ябълка. Той беше мъж едър и наклан. Коланът опасваше корема му като обръч на бъчва. Очите му час по час се затваряха за сън. Прозявката не слизаше от устата му. Бащата му каза:
— Сине мой, миналата година твоят брат не можа да уварди ябълката. Той изтърва и коня, с който замина да убие Ламята. Сега надеждата ми е в тебе. Вземи втория кон от яхъра и тръгвай към Тилилейска- та гора!
Средният брат се почеса по тила и като бутна с лакът Най-малкия, продума:
— Иди да ми доведеш коня!
Неохотно окачи лъка през рамото си, намести стрелника на кръста си, дигна боздугана, но като усети колко е тежък, пак го остави на мястото му. Попита баща си:
— Тате бе, тази нощ къде ще спя? Бащата тъжно отвърна:
— Няма да ти остане време за сън, синко!
Най-малкият брат доведе коня пред вратата. Средният запухтя, засили се и се опита да прехвърли единия си крак през седлото, но не можа да яхне добичето. Тогава Най-малкият го хвана през кръста, повдигна го мъжки и го намести върху седлото. Подаде му калпака. Изтича напред и отвори портата.
Конникът потегли и излезе навън кандил-мандил. Когато навлезе в Тилилейската гора, за да не заспи, той започна да си тананика:
Ето я потайната полянка с ябълковото дърво и копата. Конникът пристигна едвам-едвам, прозя се продължително, дигна ръцете си нагоре и се протегна:
— Аааах!
Изневиделица напреде му изскочи плашилото и се развика:
— Стооой!
Средният брат му отвърна:
— А бе, не видиш ли, че съм спрял? Плашилото строго попита:
— Защо си дошъл?
— Дошъл съм да гоня Михаля — отвърна Средният брат.
— А не те ли е страх да ходиш нощем в тая опасна гора?
— Тц! Не ме е страх — поклати глава конникът, — но страшно ми се спи. А ти кой си?
— Аз съм Петко Страшника! — отвърна плашилото.
— Какво правиш тука?
— Вардя ябълката.
— Кой те е наредил на тая служба?
— Дядо Върбан, стопанинът на ябълката.
— Баща ми значи — кимна с глава Средният брат. — Чудесно. Слушай, Петканчо, тази нощ, както е казано в приказката, ще пристигне Ламята от Долна земя. Аз тряба да й светя маслото, но как, когато умирам за сън! Моля ти се, бъди добър, убий я ти наместо мене! На ти лъка, на ти стрелите!
И като сне лъка от рамото си и извади стрелите от колчана, Средният брат ги подаде на плашилото.
Петко протегна напред ръцете си да хване лъка, но нали нямаше пръсти, изтърва го на земята.
Средният брат слезе от коня, взе лъка от земята и го окачи върху едната Петкова ръка. Колчана със стрелите надяна на шията му. Сетне занарежда:
— Ей там от оная копа ще си наскубя меко сенце, ще си го постеля и ще се изтегна. Щом месечинката ме погали със златното си перце — аз ще заспя, а ти убий Ламята! Няма да я жалиш! Като я свършиш, донеси ми златната ябълка и не забравяй да наглеждаш коня ми. Ох, как ми се спиии!
Прозя се дълго и сладко. Сетне приближи до колата, наскуба си сено, постла го и легна възнак. Загледа се към месечината, която му се усмихна дяволито, и притвори очи. Захърка.
Петко Страшника Стоеше замръзнал на пост и въртеше очите си наоколо.
Настъпи полунощ. Под ябълката като видение преминаха безшумно кошутата и сърненцето й. Мушнаха се в гъсталака и слязоха към езерото.
Изведнъж тежък гръм и трясък разтърси гората. Месечината про-бягна надолу, сянката на копата се
