— Заповядайте, ваше височество!
Вейхайвей се намери в голямо затруднение, защото сама не знаеше какво иска да заповяда.
— Заповядвам… — почна да мънка тя — заповядвам… заповядвам…
Тогава се обади първата слугиня, за да й помогне:
— Ваше височество е благоволила да забрави какво иска да заповяда. Вие може би ще благоволите да заповядате да ви донесат мляко с шоколад в прозрачна чашка от планински кристал?
Вейхайвей поклати глава отрицателно:
— Тц! Мразя млякото!
— Тогава да ви донесем пържени дробчета от мисикоми в златна чинийка, осемнайсет карата! — предложи първата слугиня.
Вейхайвей пак поклати глава като кон на празни ясли:
— Тц!
— Ах, досетих се! — плесна ръце първата слугиня. — Ще повикам вашата княжеска колесница, пред която бягат дванайсет коне. Тя ще ви откара на синьото езеро да направите една освежителна баня и да си съберете мидени черупки покрай брега.
Вейхайвей проточи глас глезено:
— Не мооога да понасям езерото!
Първата слугиня учудено я попита:
— Защо, хубавичке?
— Защото е пълно с водаааа! — отговори княгинята. Първата слугиня изгледа другарките си и разтвори безпомощно ръце. Умолително дигна очи към Вейхайвей.
— Ваше височество, благоволете да помислите мъничко! Навярно ще си спомните какво искахте да заповядате, когато се пробудихте!
Вейхайвей сбърчи вежди, подпря глава с показалеца си и почна уж да мисли. Очите й зашариха наоколо и паднаха върху разтворената книга. „Български народни приказки“. Изведнъж тя скочи права върху пружинения балдахин и захвана да се друса. Обхвана я голямо веселие, запляска с ръце:
— Досетих се какво, щях, да заповядам! Аз, княгиня Вейхайвей, дъщеря на най-великия цар Патаран, заповядвам вед-на-га да ми се до-не-се ед-на злат-на я-бъл-ка!
Слугините зинаха от удивление. Наведоха се една към Друга и всяка зашепна на ухото на другарката си:
— Златна ябълка! Златна ябълка! Златна ябълка! Вейхайвей тропна с крак сърдито: — Я да мълчите. Вашата господарка иска златна ябълка и туйто!
Тогава първата слугиня рече:
— Ваше височество, позволете да ви обърна внимание, че на Долна земя няма такъв плод.
Но Вейхайвей се развика:
— Има. В приказката пише, че на Горна земя имало едно дърво… После дървото раждало всяка година само по една златна ябълка… После, щом ябълката узреела, Ламята я отнасяла в двореца на сина си. Ох. Искам тазгодишната златна ябълка!
Първата слугиня се опита да я вразуми:
— Но да вземеш ябълка от страшната Ламя е все едно да отнемеш агне от устата на вълка!
Вейхайвей изпухтя:
— Я па тая! Баща ми могъщият цар Патаран, има един милион войници. И като му изпратят отнякъде още сто милиона на помощ, ние ще нападнем Ламята и ще я направим на пух и прах.
За да покаже как ще бъде смачкана Ламята — Вейхайвей стисна зъбите си и удари юмруците си един върху друг. Сетне дигна ръка:
— Повикайте царя!
Първата слугиня се поклони с почит: — Негово Величество не е благоволил да си отвори очите.
— Нека ги отвори! — викна княгинята. — Събудете го! Веднага да дойде!
И тропна с крак.
Слугините се навървиха една след друга като патици. Безшумно се измъкнаха.
Подир малко пристигна цар Патаран по нощница. Той пристъпваше важно и се подпираше на жезъла си. Беше брадясал като таралеж. Сплъстената му коса, като на калугер, стигаше до раменете. Короната му, вързана с конец, се клатушкаше върху гърба му.
Негово величество пристъпи страхливо и протегна ръце към дъщеря си — да я прегърне. Приготви устни да сложи бащина целувка върху челото й.
— Пиленцето ми — рече той, — какво има?
— Татко — започна Вейхайвей, — няма да ти позволя да ме целунеш, додето не ми донесеш една…
Царят я прекъсна:
— Всичко, каквото пожелаеш — ще го имаш, гълъбче ненагледно.
— Не ти вярвам, закълни се!
— Заклевам се в моя непобедим царски меч! — викна величеството.
Тогава Вейхайвей викна тържествено:
— Аз искам една златна ябълка!
Дарят се стъписа, сякаш беше ударен от гръм:
— Каквооо?
— Една златна ябълка, глухчо! — кресна на ухото му княгинята. — От ония, които Ламята носи всяка година на своя син.
— Как ще взема ябълка от Ламята? — стъписа се царят и направи три крачки назад.
— Най-напред ще я убиеш! Царят дигна очи към тавана:
— Чувате ли, звезди небесни?
— Или прати войниците си да я пометат! Ти имаш един милион войници! Защо ги хрантутиш, ако не могат да се разправят с една нищо и никаква Ламя?
Царят смирено отвърна:
— Че аз не ги храня. Те сами ядат. Всеки носи в ботуша си по една дървена лъжица и с нея сърба чорба.
— А кой ги командува? — попита хитро Вейхайвей. Царят отговори гордо:
— Аз!
— Тогава заповядай им още утре да потеглят на бой срещу Ламята! — извика в самото му ухо Вейхайвей. — Нито думичка повече!
Царят дигна ръка към челото си и отдаде чест:
— Слушам, котенце!
А на себе си изломоти:
— Сега я оплескахме.
И като удари три пъти с жезъла си по мраморния под, негово величество се възправи, както подобава на един безстрашен владетел, и гласът му прокънтя в целия дворец:
