брега и да ти отреже мустака! Хубаво да знаеш!
— Стой кротко — обърна се дядо Пъдьо — или ще те дам на котака, когато отидем в къщи!
— Ох, деденце, не ме давай на котака! Дай ме на реката! Обещавам ти да си напиша домашното упражнение. Олеле, майчице, че тясно гърне!
— Нищо, нищо, дядовото мренче. Пък аз ти обещавам да не ти вземам наем за гърнето.
Рибката дълго се мята и отмаля. Притихна. Дядо Пъдьо хвърли въдицата отново и почна да мисли как ще я занесе жива, как ще нагрее тигана, как ще я отъркаля в брашънце и когато мренката се зачерви и свие като кравайче, ще я изнесе вън, под крушата, да изстине…
Тъкмо в туй време две момчета (те бяха същите ония, които Къдрьо пропъди от бостана) донесоха един капан, а в капана се мъдреше стар плъх с опашка, цял лакът дълга. Като съзряха въдичарина, двете момчета си пошепнаха нещо, скроиха набърже една поразия и тихо пристъпиха зад гърба на стареца. Стигнаха до гърнето. Едното бръкна вътре и измъкна мренката, а другото пусна плъха на нейното място. След като свършиха тая работа, немирниците побягнаха нагоре към воденицата, спряха на моста и почнаха да се карат кой да вземе мренката. Дълго се караха и най-сетне решиха да я пуснат отново в реката, за да не си развалят приятелството.
Да видим сега какво стана с плъха. Като влезе в гърнето, той налапа вода и почна да вика:
— Помощ! Спасете ме, че загивам!
— Нищо няма да ти стане — обърна се дядо Пъдьо, който помисли, че мренката вика и бръкна в гърнето да си я попипа. Но щом си потопи ръката, напипа нещо космато. Измъкна го нагоре и потръпна от страх: рибката се превърнала в плъх.
— Магьоснице — извика старецът, ти си се превърнала на плъх, но аз зная, че си рибка, и ще те опържа в тигана.
— Опържи ме! — обади се от вира същинската мрянка, която си плуваше свободно в дълбочините.
— И ще те изям!
— Изяж ме! — повтори рибката.
В туй време от водата се показа един рак и запълзя по гърба на дяда Пъдя — да му отреже мустака. Дядо Пъдьо грабна плъха и се завтече към воденицата.
— Брей, че тежки години настанаха за нашето племе! — разсъждаваше плъхът в гърнето. — По-напред ни ядяха само котаците, а сега почнаха и хората. Няма спасение!
— Я гледай, я гледай, че аз съм имал гост! — провикна се дядо Пъдьо. — Добре ми дошъл, Къдрьо, приятелю! Тъкмо навреме си пристигнал. Хванах нещичко — ще си го изядем двамата.
— Какво хвана? — надникна Къдрьо в гърнето.
— Една рибка-магьосница. Ей сега ще я изпържа в тигана. Дано само са живи заровените въглени. Гладен ли си?
— Не питай! — Воденичарят влезе вътре и като съзря наредените дини и пъпеши, подскочи.
— Какво е туй нещо, какво е туй чудо? Ти ли го донесе? Откъде?
— От панаира — излъга Къдрьо, — тази година много поскъпнали, хей, много! Всичките си пари дадох. Че на туй отгоре ми взеха още колосаната яка и гумените цървули. Много скъп панаир.
— Зная те аз откъде си ги купил! — заканително поклати пръст дядо Пъдьо. — Добре, че не са белязани.
И като се наведе, той разрови огнището, набърже стъкна огъня, сложи трикракия триножник, настани отгоре му тигана и сгорещеното масло запращя. Хвана плъха за опашката, отъркаля го в една паница с брашно и го пусна в тигана. Обърна се назад и се провикна към циганина, който стоеше на прага като куче и се облизваше:
— Къдрьо, приятелю, къде се дяна? По-скоро ела тука! На ти пет лева! Вземи онуй шише от полицата и тичай да купиш малко винце да се почерпим! На тази черна рибка — черно винце отива. Не ходи за вино в селото, ами дръж пътеката покрай реката! Като вървиш надоле — ще стигнеш Райчовото ханче. Райчо е купил едно винце като балсам. Да ти напълни туй шише до шийката за пет лева!
Къдрьо пое петолевката и смъкна от полицата напрашената бутилка. Излезе навън и я подаде на Ането.
— Тичай по тази пътека надоле да купиш вино от ханчето! По-скоро да се върнеш! Ако се забавиш, ще те опържим с воденичарина в тигана и ще те изядем. Тичай!
Ането прехапа езика си от страх.
— Олеле, деденце, къде си, дядо Иване, да ме спасиш от този страшен циганин? — прошепна Ането и затепа босичка по бялата пътека. Маймунката рипна подире й. Изтърва петолевката и бутилката. Бутилката не се счупи, но металното колелце се търкулна и право в реката.
Ането побеля, прехапа устни и реши да се хвърли в реката. Тогава бялата маймунка, нейна вярна другарка, я захапа за роклята. Безпомощно се озърна сиротното момиче и потърси с очи помощ. През клоните на дърветата видя една ливада, а навътре в ливадата се белее малка къщурка. Ането се завтече право към нея. Като я наближи и погледна, то плесна с ръце изненадано и извика:
— Ах, майчице, че това е нашата къща! Хубавата дядова Иванова къщурка!
Очите й се напълниха със сълзи. Сърцето й пламна. Завтече се, изправи се на прозореца и погледна вътре. Потърси с очи изгорялата дупка.
— Тази е! Тази е! — повтори Ането. — Дядо, тук ли си, деденце?
Влезе вътре. В къщурката нямаше жива душа. Патето беше отишло на риболов, а врабчето му търсеше червейчета. Ането усети дъх на магаре.
— Ох, каква лоша миризма! — поклати глава малката домакинка и блъсна прозореца.
Поправи леглото. Премете стаичката. Изтупа юрганите. Донесе от реката вода с менчето и изми пода. През отворения прозорец влезе врабчето и затрепера с криле над солницата. Ането стъпи на стола и като видя къде са се настанили голокрилите пиленца, усмихна им се и донесе памук от вехтата антерия на дяда Ивана. Постла им мекичко. Й от невиделица, както бъркаше в солницата, набута пръстена, извади го и си го сложи на пръстчето. Цяла вечер не можа да снеме очи от светлия камък. Три пъти излиза навън да се похвали някому, ала покрай къщурката не се мярна жива душа. Само рибките подскачаха в тихата, зачервена от залеза вода. Маймунката се разхождаше като господарка по покрива на къщурката. От покрива тя виждаше селото, високото черковно кубе и училището.
В туй време дядо Пъдьо и циганинът изядоха плъха и тръгнаха да дирят Ането. Двамата приятели минаха по пътеката, слязоха до Райчовото ханче, питаха нещо и кривнаха към селото.
Падна вечер. Зашумя дълбоката трева. Засвириха щурците. Зададе се откъм реката патето. То беше хванало с въдицата си две сомчета и сега на пясъка стояха само костите им и мустаците им. Патето се клатеше с препълнена гуша. Като пристъпи през прага, то видя Ането до огнището, отвори учудено човката и рече три пъти:
— Га! Га! Га!
Кученцето от престилката на Ането, с измачкана и мръсна глава, отвърна:
— Добър вечер, пате-клате! Прибрахме се у дома с Ането. Много ми е добре. Походихме си по света и славно прекарахме. Аз ухапах циганина за ухото. Три дни не ми е прана главата и се чувствувам чудесно. Ти как си?
— Горе-доле — отвърна юначното пате. — Аз пък се превърнах на мотор. Врабчето го направихме капитан на параходчето. Щом изгрее месечината, ще потеглим; гледай само да не заспиш!
Кученцето нищо не разбра.
Когато се стъмни, Ането смени белите покривки на леглата, заключи вратата и се мушна под юргана.
— Лека нощ, деденце! — прошепна то.
От съседното легло не се обади никой. Там се беше наместила маймунката.
Стана тъмно и тихо. Месечината грейна. Патето лежеше под къщурката и чакаше.
— Заспаха ли? — попита юначното пате-клате и си подаде главата през дупката.
— Заспаха — отвърна от кратунката врабчето. Тогава силното пате повдигна лекичко къщурката, залюшна се, залюля тихичко кратунката с пиленцата и слезе към реката. Врабчето си зае капитанското място на комина. По голямата река плуваха червени и зелени светлини. Речни параходчета сновяха нагоре и надоле покрай градовете. Къщурката се промъкваше безшумно между тях. Цяла нощ Ането, голокрилите
