яка. Ането го съзря първо и тихо рече:
— Ах!
Ала не посмя да обади на Къдря.
Циганинът спря в най-голямата навалица, изправи върлината, заповяда на бялата маймунка да се качи горе, подаде й липовата гъдулка и започна представлението. Накрая, когато сне калпака си и тръгна да събира левове, една здрава ръка го хвана отзад за яката.
— Този е! Полиция! Този скитник вчера ми обра дюкяна. Хванах най-сетне хитрия крадец! Ще отговаряш пред закона къде са гумените цървули, къде ми е колосаната яка! Полиция!
Пристигна стражар.
— С файтон ли да те закарам в участъка или с автомобил? — усмихна се стражарят и подкара злополучния циганин.
Къдрьо потегли с наведена глава. Ането остана при маймунката. Прибра ситото, върлината, дървената сабя, гъдулката и потърси с очи каручката. Както вървеше и си въртеше очите и гледаше накъде да бяга, циганинът съзря своето магаре отзад. Позна го изведнъж, защото от всичките магарета само то нямаше опашка. Върху магарето мяташе крака един пременен човек с гумени цървули.
— Стой! — ревна Къдрьо й хукна подир магарето си. — Господин разбойник, моля ти се, върни магарето ми, защото аз не съм магаре, чеда тегля каручка!
— Не те познавам! — извика часовникарят.
Ала в туй време ограбеният търговец на гумени цървули впи очи към краката на часовникаря, сетне ги вдигна към колосаната яка и викна:
— Стражарино, пусни циганина! Намерих си цървулите и яката! Този е крадецът. Вчера, докато аз гледах игрите на маймунката, той се намъкнал в дюкяна ми. Провери какво има вътре в цървулите. Там аз съм лепнал по едно листче, на което е написано моето име!
— Смъквай десния цървул — изръмжа стражаринът и като сравни името, написано върху намереното листче, с личната карта на ограбения — предаде му цървулите и гумената яка.
— А на мене този господин разбойник открадна магарето. Ох, Марко, Марко, защо направи тъй, защо напусна господаря си и го прегна в каручката? — замилва Къдрьо магарето.
— Негово ли е? — изкрещя стражаринът.
— Негово е — забъркан отговори часовникарят, — но аз си го спечелих.
— Как си го спечелил бе, брате, пари ли ми даде за него, кажи как си го спечелил!
— Да си вземаш магарето и да се махваш от очите ми! — извика стражаринът на Къдря. — А пък този приятел горски аз ще го заведа в участъка да го почерпим едно кафе. Той и други път е идвал при нас.
— Щом като е за кафе, да дойда и аз! — покани се циганинът.
— Хайде, очиствай панаира!
Къдрьо поведе магарето си към каручката и, като изкара скришно едно представление зад цирка, събра пари за един хляб и напусна с мъка хубавия панаир, където хората бяха докарали хиляди неща за крадене.
Като излезе от панаира, каручката се търкулна по прашния път, под сенките на старите върби, все покрай реката. Запяха намазаните с катран колелета. Циганинът и неговите две спътнички в коша вървяха три часа време. Ането и маймунката изправени гледаха високите царевици, белокорите тикви-медарки, почернелите от труд и жега градинари, които крачеха със запретнати крачоли по лехите, птиците, които размахваха уморени криле над царевичните жълти коси и чезнеха над водната шир. Стигнаха един бостан. Цяла нива натъркаляни дини с тъмнозелени кори, жълти като лимон пъпеши, узрели краставици! Над тях свеждаха тъмночервени узрели кичури високи стройни метли. Циганинът рече:
— Стой!
Песента на колелетата млъкна. В съседната царевична нива се бяха потулили две момчета. Тъкмо бяха срязали една крадена диня и нагъваха резените. Като видяха каручката, те хвърлиха резените и извикаха:
— Стопанинът!
Като зайци се втурнаха през царевиците, прошумоляха и изчезнаха.
Къдрьо влезе като стопанин в чуждия бостан. Опита пъпешите дали са омекнали; почука с два пръста дините, да види как кънтят и узрели ли са; откъсна най-хубавите и ги пренесе в коша. Маймунката посрещна с радостен крясък дъхавите пъпеши, Къдрьо, за да потули кражбата, налющи царевична шума и покри чуждия плод. Потегли — нито лук ял, нито лук мирисал. Дълбоката царевица чудно шумеше.
Наближиха едно село. Циганинът не бутна магарето да върви към селото, ами го отби от широкия път и го насочи надоле към върбалака, където се виждаше зеленясалият покрив на една воденица. Дядовата Пъдева воденица. Циганинът завари воденицата пуста. Дядо Пъдьо беше мръднал някъде. Разпрегна магарето, стовари дините и пъпешите, отнесе ги в стаичката на воденичарина и ги нареди до стената.
Ането и маймунката събраха дребни омекнали круши, нападали от кривото дърво пред воденицата, седнаха на пейката и почнаха да ядат.
Да видим сега къде беше отишъл дядо Пъдьо.
Дядо Пъдьо, старият воденичар, надвечер слезе по пътеката към зеления вир на воденицата. Наведе се и напълни с вода гърнето, в което щеше да спуща рибките, за да ги отнесе живи във воденицата и да се вият на кравайчета, когато ги пържи в тигана. Сложи гърнето на тревата, седна, натъкми си въдицата, набоде едно червейче, за което мренките щяха да си дават душиците и почна риболова.
Зад воденицата се чуваха звънци на стадо. Слънцето трепереше в листака на върбите, захождаше. Водни кончета препускаха по гладкия гръб на тихия вир, а мренките излитаха нагоре като птички. Крилете им в миг изгаряха на слънцето и те падаха немощни пак във водата.
— Всички ще ми дойдете в гърнето — продума дядо Пъдьо, — само пазете ред, не се натискайте! За всички има място в моя тиган!
И като стисна пръчката на въдицата между коленете си, той почна да си засуква нагоре ръкавите — да не ги мокри, защото довечера, като заключи воденицата и се прибере в къщи — ще играе тупалката по старата му гърбина. Баба Пъдебица на тръгване му поръча да се върне чистичко облечен. Ако се накваси, да не се връща в къщи, ами да върви направо на воденицата.
— Хайде първата! — провикна се старият воденичар и дръпна въдицата нагоре. На конеца увисна пъргава мряна с червени перки и очи като мънистени зрънца от герданчето на луковитско девойче. Дядо Пъдьо я откачи от въдицата, потърка я по брадата си, за да бъде спорен риболовът и се обърна назад — да я пусне в гърнето. Тогава мрянката го погледна със своите черни подводни очи и проговори:
— Моля ти се, дядо Пъдьо, пусни ме пак в тихия вир!
— Я! — зяпна учудено дядо Пъдьо. — Ти си можела да приказваш. Откъде знаеш български език?
— Ние, рибките, си имаме рибно училище. Моите другарки тъкмо влязоха в час, пък аз не си бях написала домашното упражнение и за да не ме тупа старият Сом с опашката си, побягнах навън.
— Какво прави старият Сом в училището?
— Той ни е учител. У нас, който има най-дългите мустаци, него назначават за учител. Ох, Боже, по- добре да беше ме натупал господин Сом, отколкото да лапам червейчето ти! Пусни ме бе, дядо Пъдьо!
— Защо да те пусна?
— Защото аз съм малка рибка. Искам да си походя на свобода. Виж каква съм хубавица! По целия Вит няма по-хубава мренка от мене. В неделя ще имаме голям рибен сбор под големия мост в село Ъглен. Там ще играя ръченица пред кефалите, шараните, сомовете и раците. Ако ме хареса някой лапнишаран — ще му стана невеста. Ще направим голяма сватба. За кум ще поканим един делфин от Черно море. И тебе ще калесаме с бъклица. А подир сватбата ще помоля моя мъж да ме заведе в океана да видя кит. Ако искаш и ти ела с нас!
— В морето ли? Благодаря, не ща!
— Защо? — попита учудено мренката.
— Защото водата е мокра.
— Ех, че си глупав!
— Не съм глупав аз, щом мога да хващам най-сладките мренки. Не е глупав дядо ти Пъдьо!
И пусна мрянката в гърнето. Рибката започна да се мята нагоре.
— Слушай, хей — извика тя отвътре, — ако не ме пуснеш, ще кажа на нашия съсед рака да изпълзи на
