— Аз пък помислих, че мене гонят за цървулите и колосаната яка.
И като бодна магарето, той засвирука безгрижно. По едно време остенът падна от ръката му. Главата му клюмна, сънят го надви. Една магарешка муха забръмча над главата му и се навря в носа му. През сън той потърси нещо да се покрие, напипа праната престилка на Ането и я метна върху главата си. Тогава шитото с конец кученце стъпи на черната шия и захапа ухото му.
— Аз — изръмжа стръвно то — ще те науча тебе! Защо скърцаш със зъби и плашиш моята кака? Ще ти изям ушите и главата, и краката, и ръцете!
Много беше ядосано кученцето. От очите му изскачаха искри.
Надвечер каручката се спусна към малкия град Кози крак, където щеше да стане големият панаир. Пътят се точеше през гора от лозя, сини като море. До едно бистро крайпътно кладенче, от което чучуркаше тънка струя вода, се беше наместил някакъв небръснат човек с каскет и с котешки очи. Той държеше на коленете си дървена кутия, покрита със злато. Под стъклото лъщяха десетина часовника.
— Насам, насам! — се провикна оня с котешките очи, като съзря каручката. — Тук са късметите, хей, тука са часовниците!
Заспалият циганин се стресна и ококори очи. Спря каручката. Прозя се, протегна се и слезе.
— Какви късмети? Я да ги видим! — рече той и клекна пред кутията.
Часовникарят измъкна от джоба си три напръстника и едно царевично зърно. Раздвижи сръчно напръстниците по стъклото. Ането скочи първо и го загледа. По едно време царевичното зърно се загуби.
— Къде е зърното? — попита часовникарят.
— Под десния напръстник! — нетърпеливо се обади Ането.
— Вярно е. Ето го — вдигна напръстника хитрецът с котешките очи. — Сега ще ви кажа каква е играта. Ти, мой човек, ще сложиш пет лева. Аз пък ще потуля зърното под единия напръстник. Ако познаеш къде е — печелиш един часовник, какъвто си избереш. Няма да ме жалиш. Аз имам фабрика за часовници. Ако не познаеш — губиш някакви си пет лева. Какво са пет лева за такъв милионер като тебе? Вади парите, мой човек!
Циганинът Къдрьо се замисли. „Яка си имам бяла, колосана, нови цървули имам. Няма да бъде зле и един часовник да ми се намира в джоба. Ще се разхождам като кмет из панаира.“
И той извади от пазвата си кърпата с вързаните левове, които спечелиха Ането и маймунката. Наброи пет лева.
— Хайде! Скрий зърното! — викна Къдрьо и сърцето му се замята в косматите гърди.
Часовникарят раздвижи напръстниците. Пръстите му заиграха като вихър и зърното изчезна.
— Къде е зърното? — дигна към Къдрьо котешките си очи хитрецът.
Къдрьо безпомощно се обърна към Ането, но и тя не беше го видяла къде се дяна. Като помисли малко, циганинът си затвори очите и наслуки посочи единия напръстник. Часовникарят го вдигна.
— Губиш, мой човек! Ето го зърното — под другия напръстник.
И прибра левовете, като ги потърка по брадата си.
— Опитай се пак, мой човек — по очите ти познавам, че си късметлия. Ще пипнеш часовника. Па и да ти кажа ли, няма да ми бъде мъчно, защото много ще ти прилича сребърен часовник. Ако искаш, имам и златен.
Къдрьо повтори, потрети, докато загуби всичките пари.
— Нямаш ли други пари? — попита часовникарят.
— Нямам.
— Тогава заложи нещо.
Къдрьо разтвори торбата и измъкна мрежата. На два пъти проигра и нея. Жал му беше за тая мрежа, с която ловеше селски юрдечки, патки и кокошки, но как да се откъсне от часовниците? Предложи захлупците. Часовникарят не рачи да ги вземе. Предложи кожения си колан, но фабрикантът на часовници отклони и него.
— Ще ти паднат гащите, мой човек! — извика той.
— Вярно е — досети се Къдрьо и реши да заложи магарето.
— Виж, магарето може. За магарето съм готов да играя на два часовника. Само че по-напред го разпрегни и му сложи нещо по-меко на гърба. Като го яхна — да не ме отрепва.
Къдрьо разпрегна магарето и нали нямаше какво да метне отгоре му — съблече си старото палто. Остана по жилетка.
Отново хитрецът раздвижи напръстниците и скри зърното. Когато с разтреперана ръка Къдрьо посочи левия напръстник, за проклетия зърното се беше потулило под десния. Студена пот изби по челото на циганина. Хитрецът си прибра часовниците и печалбите, разгледа магарето и като рече:
— Нищо, че няма опашка, добро е магаренцето! — яхна го и удари по една пътека надоле през лозята.
Дълго време стоя злополучният циганин и гледа към сините лозя, където изчезна магарето. Сетне изведнъж замахна с юмрук към Ането и викна със страшен глас:
— Слизай!
Ането скочи от коша и писна:
— Олеле, деденце, този човек ще ме погуби!
Подир нея скочи и маймунката.
— Дръж здраво маймунката и я води подир каручката! — заповяда Къдрьо и се впрегна наместо магарето. От устата му рукнаха проклятия.
Ането и маймунката вървяха с наведени глави.
Когато стигнаха късно в Кози крак, завариха хиляди хора, коли, добитък, стока. В нощта светеха големи огньове. Някъде свиреха гайди и думкаше тъпан. Край един полузагаснал огън спяха двама души, наметнати с тежки балкански кожуси. Къдрьо спря своята каручка наред с техните големи, претоварени коли и се намести до огъня между двамата заспали хора. Полекичка притегли кожуха на единия, отви го и се загъна хубаво. И нали беше много изморен от тегленето — заспа дълбоко.
Ането и маймунката се прибраха в коша и там притихнаха. По едно време гладното момиче бръкна в голямата кожена торба. Най-напред напипа мъничка липова гъдулка на маймунката. Докосна жичките й. Те се обадиха тихо, като пчели, които отлитат. Ането рови, рови в торбата, най-сетне напипа една коричка сух хляб, даде половината на маймунката и двете гладни душици започнаха тихо да хрупкат.
Огньовете бавно изгаснаха и гайдите млъкнаха.
Едно параходче с висок червен комин и светла като голяма звезда лампа над кормилото плуваше в тихата нощ. Месечината наведе русата си глава над водата, потопи си огненото чело и плувна нагоре. Водите кротко плакнеха бреговете. Залюлени от сладкия шум, птичките сладко спяха в клоните на крайбрежните върби. Параходчето пъшкаше и отиваше нагоре към големите градове. На палубата, наведено над водата, стоеше едно момиче, облечено в бяла дреха като самодива. То си мокреше ръката в топлата вода. На големия му пръст чудно блещукаше един пръстен с драгоценен камък. Зад гърба му, потънал в един мек стол, гледаше към звездите бащата на момичето. Той беше облечен също в бели дрехи, а косата му — сребърна.
Момичето нехайно махаше с ръка. Неусетно пръстенът се изхлузи от мокрия му пръст и падна във водата.
Девойката прехапа устни, обърна се и рече на баща си с тревога:
— Татко, ще ти кажа нещо, ала обещай ми, че няма да ми се разсърдиш.
— Кажи, обещавам ти — продума бащата и хвана с шепа прозявката си.
— Пръстенът ми падна във водата, татенце.
Бащата скочи.
— Какво говориш? Знаеш ли колко струва камъкът на пръстена?
— Не знам, татко.
— С него можехме да купим едно речно параходче, като туй, на което плуваме сега.
— Но ти ми обеща да не ми се сърдиш! — И като се обърна назад, момичето запуши с мократа си ръка устата на баща си.
Бащата прегърна своето любимо чедо и рече тихо:
