егоист

джамията, за да дефинирам моя страх от не-модерния свят, от исляма и от една война, която ми се струва нелогична, но изключително вероятна. Тръгнах и с пожеланието на Ина Грогоровна — по онези места да съм се пазел да не ми преформатират задника.

Тръгнах от София и от една велика бургаска дефиниция: „Там където няма море е провинция…“. Аз имам друг принцип : „Там, където няма дрога, е село…“. Трябва да разбера къде свършва модерния свят и къде започва другото. На излизане от София се разбира, че първата фаза на модерния свят свършва там, където не знаят за Дони и Момчил. Оказа се някъде при Ихтиман. Втората фаза е там, където думата „трева“ има значение само за „сено“ и „паша“. Това е някъде след Асеновград. Третата фаза е Къци Вапцаров — към Доспат. Последната фаза, там където разбираш че си на ръба на модерния свят — това е едно място, за което ще разберете по надолу.

Пътувайки към Пловдив си мислех как ли щеше да изглежда планетата, ако съществуваше не Макдоналдс, а верига от друг тип крайпътни заведения за бързо хранене. Примерно сръбски.

ПЛОВДИВ

Пловдив е базов лагер на авантюристите в тази страна. Не говоря за хората, които чукат без презерватив момичетата от Главната. Става дума за това, че ако искаш да отидеш където и да е, трябва да минеш през Пловдив. В Пловдив се запасих с отличителните белези на християнина — червени и зелени яйца, сланина, бензин, цигари и една бутилка „Ранни времена“.

Християнско настоение се поддържа най-лесно като в колата си пуснеш саунд-трака на „Черна котка — бял котарак.“ Всеки друговерец би се уплашил от вида на 27 годишен „Фолксваген“ костенурка от който се разнася на сръбски „Питбул — териер“ и го кара брадясал софиянец. През цялото време се утешавах с мисълта, че срещам хора, от които съм малко по едър. Целунах колата си и както се пее в саунднтрака:

„Вземи си четката за зъби скъпа
време е за пътуване, време е да тръгнем“.

МОМЧИЛОВЦИ

В търсене на другия свят ми беше казано, че има едно село Момчиловци, където има само помаци и параклиси. Запътих се занатам. Ако Керуак беше писал „По пътя“ в България, щеше да преболедува една остра форма на пътна параноя и няколко бъбречни кризи от дупките по пътя. Крайпътната гледка напомня за Бейрут в най-славните му години. Рекички и мостчета, приказна красота и природни картини. Българите са хора, които си изхвърлят боклуците в реката — във всеки един ручей на всеки сто метра има по една автомобилна гума.

На места природните забележителности се измерват единствено със стада крави, за които човек се пита как са стигнали тези крави до тази дива пустош. Видях и няколко камиона с крави, които явно ги разнасяха на определени места, за да се създава илюзията, че си адски далеч от центъра на София.

Пия вода от крайпътните чешми и непрекъснато оставам с впечатление че съм забравил нещо. Липсва ми спирането на кранчето, както в модерния свят.

Опитвам се да заговоря един овчар с шушляково яке. Оказва се че всъщност той пасе четири кози, обаче неговия пудел-пазач не дава да припаря в опиканата му територия, която явно е цялата планина. Отказвам се, като виждам че овчарят-козар води към мене още кучета със себе си.

Оставам в недоумение — козите са точно четири, а кучетата са пет-шест. Добивам впечатление, че овчарят пасе кучета, а козите го пазят.

Момчиловци се оказва туристическа измама. Няма нито един помак, затова пък местните ми предлагат стаи по 12 хиляди лева на вечер. За толкова можех да спя и в Драгалевци и пак нямаше да срещна нито един помак.

Питам местните дали до Момчиловци няма друго село — примерно Дончиловци. Не ми разбират шегата. Казах ви, че отдавна съм прекосил първата граница на модерния свят.

Излизам от пътя за Смолян и се насочвам на Запад.

ДОСПАТ

Местното население ме притеснява. Ако в Хималаите човек чувства може би космополитизъм, то в Родопите се усеща родният махалетизъм. Във всички махали те гледат подозрително, направо страшно. Срещали сте го този поглед — имаш усещането, че ей сега местния ще се развика, и от всички дувари ще изскочат лошо облечени хора, чиято единствена цел е да те замерят с камъни. Единственото ми успокоение е туристическият ми имунитет — няма нищо по налудничаво (и едновременно с това безобидно) от човек, тръгнал на екскурзия по тези места. На местните много бързо им хващам цаката — викам силно „добър ден“ и питам за пътя, въпреки че се ориентирам прекрасно. Това някак си ги успокоява — за тях явно единственото нормално нещо е някой да се загуби по тези места.

Това ги кара наистина да спрат да ме гледат по начин сякаш ме познават, но не ме обичат много.

Стигам до Доспат по тъмно. Хваща ме страх от шляещите се сенки на доспатските млади безделници. Тук някъде наистина е краят на света — познава се по това, че в центъра на този град има само една светната лампа и всички се събират под нея, за да упражняват лошия си поглед върху пришълците. Намирам единствения хотел и с чувство за провал и облекчение лягам да спя. Спя като къпан, без да съм се къпал въобще.

ШИРОКА ЛЪКА

На сутринта изчезвам като Дейвид Копърфийлд. В български град като Доспат могат само да те заколят, да те заровят и без никой да ги пита — да съобщят в полицията, че не са те виждали въобще. Пак природни картини — един много дълъг и красив язовир, за който ми казаха, че във случай на война ще му бъде взривена язовирната стена. Така вражеската армия щяла да гази във вода до коленете и щяло да й е кофти. Интересна военна доктрина, дано да не е верна.

Срещам първия интересен човек от турското робство насам — това е Лимонаденият старец. Хвали се, че през двехилядната година става на 80. Хвали се че цял живот е пасъл само овци. Хвали се, че в къщата си има лимонадена фабрика и откакто се помни пие само ракия с лимонада. Явно пристрастен юзър на лимонада. Преположих за него, че ако мине на фанта и спрайт ще изпадне в абстиненция. Не ме разбра и продължи да се хвали. Единственото, с което го озадачих беше съобщението, че епохата на безфилтърните цигари е минала. Чудесен човек.

„Откъде сте вие?“ — пита ме Лимонадения старец.

„От София!“ — чудно е, но вече мога да се похваля с това нещо.

„А, — каза Лимонадения старец — вие там си гледате «Риск печели, риск губи» — и аз го гледам…“

Какво нещо е БНТ! Явно още не бях излязъл от цивилизацията.

Пътувам още на Запад. Попадам на колона чергари. Зад каруците се шматкаха деца с особени дървени колички. Колелцата им бяха направени от лагери. Тези циганета са предците на скейтърите — бяха само по добре облечени и по-чисти от софийските.

Стигам красиво българско село. Няма табела, няма добре дошъл. Това се оказва Широка лъка. Черквата е порутена, обаче в центъра откривам това което ми трябва — Найт клъб. Пред Найт клъба са седнали баби и дядовци и клъбират. Пия бира в найт клъба на Широка лъка. Чудя се дали да остана за през нощта. Между две парчета с маанета, едно дете-марципанче казва на бармана:

„Бате — дай онаа със спринцовките!“

„Разкарай се оттука!“ — казва бармана и ме гледа дали не се е изложил.

„Аре бе бате — дай онаа със спринцовките!“