На рамото й, с индиговия цвят на затворническите татуировки с големи букви една под друга пишеше следното:
Г
О
Ш
О
Никога повече не я видях. Иначе ако човек е сексуален маниак или обича да убива проститутки — мястото му е на магистралата. Ще си отживее.
Второто нещо по пътя беше табелата за душевно-болните хора. Пътен знак, който се грижи за тях. Едно мило начинание. И отвратително.
190799
Варна е чудесно място, където ако си женен или вдовец, ще си прекараш незабравимо. Особено ако имаш сергия и продаваш нещо на тъпите туристи. Скуката е пълна, въпреки че всички по крайбрежието се отнасяха към туристите като към сексуални обекти. Хората по крайбрежието в края на юли се оказват толкова малко, че за всеки турист важи фразата — „куцо, кьораво, сакато — давай, бройката е злато“. Кръчмите в града (освен Happy Bar & Grill) седят пусти докато от тях се носи тъжна източна музика.
Как ми се прииска Варна да е град на разврата, където по крайбрежната алея туристите да бъдат причаквани от леко облечени вакханки, поставени там нарочно от общината. Вместо това Варна е неприятна пуста градска идилия, символ на нашите курорти за аутсайдери. Идилията изглежда простичко: Семейство немски старци гледат с умиление и захлас синия циганин, който пее, че жена му го е напуснала и не го обича вече. Атракция! Циганинът с радио микрофона, пеейки, отива при тях и се опитва да ги вкара в заведението, а те със знаци и подскоци му показват, че днес им е полов ден и бързат да се приберат в хотела. В бързината си обаче се подхлъзват и падат в лапите на друг циганин — таксиджия. Той ги откарва в неизвестна посока, което им струва много — към 2000 лева на километър.
Пробвам се да контактувам с рехаво срещаните варненски момичета, който се движат разголени и по двойки. Нищо не се получава. Няма да ебем тази вечер, карбовски.
200799
Втората вечер във Варна подхождам стратегически. Нова тактика, бели дрехи, бръснене, обиколка на кръчмите. Попадам на две близначки. От Шумен. Харесват Хулио Иглесиас и Рики Мартин. Водят ме в заведение на брега на морето. Там пее циганинът Ранду. Целувката на Ана и прочие, червено вино. Обаче никой не пие червено вино, а близначките и аз се отворихме на водка Финландия и сафрид с лимон. По едно време Ранду престана да пее и пуснаха Павароти. По грозната близначка почна да спори с мене, че това не е касетофон, а пеел Ранду. Аз и се отворих, че Ранду едва ли може да пее толкова верно колкото този касетофон. Мамка му — нито аз, нито тя познахме. Пееше един млад красив българин от клиентите. След казионния Павароти, изпя „Травиата“ (според мене цялата) и вдигна на крака нашето и съседните заведения. Клиентът се оказа българин, работещ във Виена. Пя 45 минути и напълни заведението. Ранду като видя как се променя репертоарната схема, хвана микрофона и започна с руски романси. Българинът от Виена не го остави да диша и изпя нещо на цигански руски език. Нямало купон на морето. Това е началото на края на източната музика, мога да се хвана на бас.
Но животът често опровергава хората. Близначките решиха, че „таз музика ни им хариесва“. Купонът вече не им беше интересен и пожелаха да ходим в някакво заведение до гарата. Във Варна има заведения Чака-рака 1, Чака-рака 2 и Чака-рака 3. Не можех да повярвам — докато циганина пя, те ми говориха за един негър-моряк, който бил от Филаделфия и се оженил за тяхна приятелка. Сега когато купона започва, те сгърчиха срамните си устни и пожелаха да отплуват във физиологичния разтвор на чалгата. Пуснах ги да си ходят сами. Демонстративно се разделих с тях пред микс клуба „Оскар Уайлд“ и хлътнах вътре. Напих се с бира и разбрах, че задниците на софийските травестити са къде-къде по приятни от тези на варненските травестити. Стана ми мъчно за Урсула и Жулиета. Особено за Жулиета.
210799
Когато човек е на море, първите пет дни нищо не му се случва, за да може спокойно да си похарчи парите и да прекара добре в някоя комуна по южното черноморие. Стратегически реших, че докато имам пари ще се направя на баровец и заминах за Златните. Изчаках ноща и пристигнах в Златната ивица на морето. Там има 500 метра, който наистина са красиви и омагьосани. Единственото, което липсва обаче, са красиво пияни и stoned надрусани богати туристи. За какво говорим — на Златните има само десет девствени рускини и двама германци току-що пенсионирани насила от мините в Рур. Най-интересната атракция беше един селинджър, който водеше катър и магаре след себе си. Той явно предлагаше возене с национали символи, защото рекламното му изречение беше:
„… еврибари на магари!… еврибари на магари!… еврибари на магари!…“
Когато поисках да се повозя на магарето, бизнес-дъртакът ми каза нещо, което наистина ме обиди. Той каза: „Че кво, ти дусига не си ли са возил на магари!…“
Към 01 часа попадам в едно претъпкано с пички заведение, което носеше оригиналното име „Диско клуб“. Вътре имаше само рускини — всякъкъв калибър. Добрах се до три четири от по-наивните и ги срутих по най-непрофесионалния начин. Казах им че съм „журналист из вьйдающий молодэжнь магазин…“ . Кръстих ги веднага „веселите рускини“ защото те ми казаха, че у тях (в Украйна) също имало молодэжние магазини и най-известния от тях се казвал „Колобок“. Станахме много близки като им казах, че като малък съм бил абониран за „Колобок“ и че вътре е имало „очень интересние музикальние пластинки“… Неочаквано получих мъжка подкрепа. Дойде Хелмут Обаче-не-Кол . Така се представи тоя немски богатир. Работи за Опел, петдесет годишен ерген, и през цялото време повтаряше на английски, че не е престъпник . Първото нещо, което му каза рускинчето беше : „Гитлер — капут!“. Хелмут Обаче-не-Кол се съгласи и повтори, че не е престъпник. Аз минах в настъпление и попитах рускинчето дали е девствена. Тя ахна, обаче явно й хареса балканската смелост и седнахме по настрани да си бъбрим сексуалитетно. Тя ми обясни, че у тях, в Украйна, нещата не ставали толкова лесно. Първо момчето носело „цветь“, после „конфеть“, после си говорили романтични неща и чак тогава тя давала на „мальчика“ да я целуне. Попитах я колко време продължава всичко това. Тя казва — ну, два месяца и больше… Аз й казах, че тия два месеца трябва да бъдат сведени до максимум половин час. Тя вика, как така. Мене ме хвана вдъхновение и й накъсах здравец от алеята, купих й един сникерс и я замъкнах на тъмното на пясъка. Казах й: Ть звездь видиш?!. Тя казва : Да, вижу!. Ну, викам аз, — у тебя цветь и конфеть уже есть. Сейчас надо немножко романтика… Реших да й подаря звездите. Обаче не мога да се сетя с пияната си глава как е „подарък“ на руски и й казвам: — Ну, все звездь сейчас будут твои. Это для тебя …сюрприз? Нет, это гешенк, гифт, армаган… Тя ме гледа учудено и вика: Подарки?! Точно така — подарки.
Даде ми да я целуна и ме накара да се чувствам като татко Махно и капитан Врунгел едновременно. Каза ми, че не е девствена и дори си има приятел в Украйна. Отидохме отново на външния бар, където Хелмут Обаче-не-Кол черпеше рускините като военнопленник хазяйките си. Нашошорихме се като немски казаци, пяхме одата на радостта всеки на своя си език. Знаех, че рускинчето няма да ме покани в хотела си тази нощ, обаче имах брилянтен план за утре. Казах й какво смятам да правя утре с нея, или по-точно как смятам да започна. Тя се засмя като Екатерина II и ми каза че утре в 12 часов уезжает. Ебати късмета. Тъкмо си помислих, че ще ми се случи нещо в стил рококо, пък то да вземе да дойде цар Освободител. Стопих се в ноща, без да си взема досвидания с нея. Дори не запомних как се казваше.
Така стоят нещата. Понякога човек тръгва на лов за диви прасета, но му стига и песента на чучулигата.
220799
