не построят свестни кенефи с течаща вода и любезна руса пичка с големи цици, която да ти подава салфетката и да те пита любезно: „как вървят нещата при теб?!“. Другото е свинщина и унижение много по-големи отколкото аз ви ги описвам.
Честно, бях над средната класа турист, но единствения кенеф с тоалетна чиния беше този в Ахтопол. Посетете го. По надолу по нашето черноморие други атракции няма.
О, има. Видях как на пътя едно куче ядеше от червата на прегазения си събрат. Куче яде куче. Има такава група.
060899
Трябва да тръгвам на север, където ще намеря пари назаем. И заради затъмнението. Нещо не мога да тръгна. Мъртвите кучета на атракцията ме преследват.
070899
Два хуя на морето си говорили за пички. По едно време единият се изправил. Абе както си така, казал другия, както си станал… защо не донесеш по една бира, а? Този виц ми го разказа Магърдич.
080899
Магърдич е арменец. Той пази пловдивския театър през ноща. Когато го попитах какво прави на това море, той помисли и каза бавно: „Дори не мастурбирам…“
090899
Тръгвам на север. Сега разбирам кое ме задържа толкова дълго в актьорското гето. През цялото време там от едно бунгало звучеше Джон Маклафлин.
100899
Вече съм на Камен бряг. Отново срещнах Момичето с най-красивите цици по Централнто черноморие. То ми каза, че ние с нея сме били хора без местоживеене и затова нищо няма да се получи между нас.
Разбрах по-късно какво има впредвид. Ние наистина си нямаме МЕСТОЖИВЕЕНЕ. Обаче не като географско понятие или адрес, а като еквивалент на место-мисленето, место-държането и местосъществуването. В тази страна, през последното лято на ХХ век, всички сме се родили и ще умрем туристи. Дошли сме наоколо, за да се опитаме да си прекараме добре. Едва ли ще си прекараме добре, но дори и да не се получи, ще разказваме интересни небивалици. Ние и сега ги разказваме, сякаш не сме оттука. Сякаш сме дошли да се забавляваме и да приемем Атракцията такава, каквато е. С мъртвите й кучета, със захарния памук, омотан като сляпа чайка. С питоните на клечка, захаросаните слънчогледови семки, пресъхналите тоалетни водопади, пържената бира и горчивата цаца. С надписа с блажна боя върху картон, подпрян с буркан на пътя:
„България тел 315 свободни легла супер цени!!!“
Най-голямата атракция, след кучето хранещо се със куче на шосето, беше реакцията на Европеидите. Хората от друга планета, които не разбираха — ние така ли живеем и се забавляваме, или специално сме организирали за тях един малко и мръсно влакче на туристическите ужаси.
Пука ми за Европеидите. Утре е затъмнението. Не бива да пия много. Един ден пак ще има море, пак ще има лято, пак ще има затъмнение и аз пак ще спра да пия към полунощ. За да го видя. Ще живея упорито и ще го видя!
110899 — 14.12 h
Кой каза!? За! Тъм! Не! Ни! Еееееееее!
P. S. В двете минути тъмнина, докато разтреперан правих снимки на Слънчевата корона, един възрастен плешив човек лежеше на скалите на Камен бряг завит с кашони и спеше. Ритнах го по петите и му казах: „Хей, господине, изпуснахте затъмнението!“
Няма да повярвате. Той ми каза само едно. Каза ми: „Да става каквото ще…“
И прикри очите с парче кашон от бира загорка голд, за да не му пречи изгряващото Слънце.
Така завърши по тези места последното лято за ХХ век.
разказ
ЕПИДЕРМИС
Седя сега тук и си се люспя. Не ни дават да се къпем, така е в Изолатора, казаха. Аз цял живот съм стоял някъде и съм се люспил. Тонове генетичен материал, люспи от мене, ДНК от ушна кал, пърхот, мазоли, нокти, лимфа и слюнка, фекалности и косми, косми… Коса се хаби най-много. И епидермис. Аз, предполагам защото съм едър, и имам голяма обща площ сигурно съм излющил за 40 години живот поне към 40 килограма епидермис. На улицата, пич, има цели 40 къгъ от мене и те могат да кажат много неща за мене, да ме оправдаят за всичко дето съм го вършил… Но никой не ебава да се интересува от мене… Камо ли да събере похабеният ми епидермис и да разбере колко неща са ми се случили…
Там, на улицата в прахоляка някой да тръгне да търси следи от моя епидермис…
На човек не бива да му пука къде точно седи и се люспи, къде се изронва, къде се изтрива се и се хаби, докато на клетките им писне да се размножават. Размножават се, писне им, и си ебават майката от чукане в мозъка ти, докато Доктора ти каже — пич имаш тумор, ше го оправим… Така или иначе някой ден клетките си ебават майката и престават да се размножават. И преставаш да се люспиш… Съвсем преставаш. И като не можеш да се люспиш, се изтриваш. Явно хората първо от вътре се изтриват.
Когато не бях в Изолатора… какво се случваше когато не бях в Изолатора…
Сутрин можеш са станеш и като видиш мъглата на улицата като котешко напикаване, ти се иска да се върнеш рязко да си досънуваш възприятията… Но ставаш… цялото ти тяло крещи, че трябва да умреш днеска, а ти се опитваш да убедиш ръцете си да ти измият зъбите… Което не е толкова нужно щото като помисли човек зъбите се лющат по-бързо като търкаш, предполагам… Сутрин човек губи много епидермис, щото иска да изглежда като нов, неупотребяван от снощи и от досега в живота си. Мие си лицето… И се бръсне. Дори се къпе. Бори се с люспите, слага гел, крем, говна, парфюми, за да не личи и да не избива люспата…
И върви човек сутрин по улицата и се изронва тихо от допира си със света… Обувките са измислени за това — да не се изтриват ходилата…
Някой път в Изолатора сънувам как вървя по улицата, тя като от шкурка — много неравна. И искам да стигна до където и да е… Но не става, щото се изтриват ходилата ми първо, после пищялите, после колената… и краката ми стават хипер къси… Сънувам как ходя с чуканчета като моливни гуми, които продължават да се трият със скоростта на светлината… От силите на триене ми се изтриват целите крака и почвам да се търкалям към място дето искам да стигна, но от търкалянето направо се изронвам и оставям големи парчета от себе си по дупките на улицата… Почти стигам до моето си място, човече, и за да спра —
