плискаха морските вълни и при вида на веселото им движение сърцето му заби, сякаш в течение на пет дълги дни не бе съзерцавал непрекъснато океана. Големи кораби кръстосваха пътищата си и устояваха на вълнението само доколкото им позволяваше техният тонаж. Присвиеше ли човек очи, тези кораби изглеждаха сякаш се клатят само поради тежестта си. По мачтите им бяха окачени тесни и дълги флагове, които макар че се изпъваха поради пътуването, все пак трепкаха насам-натам. Навярно от военните кораби се разнасяха топовни салюти; оръдейните цеви на един преминаващ недалеч такъв кораб блестяха с отраженията по стоманения им корпус и сякаш се унасяха от ласките на увереното, плавно и все пак не съвсем водоравно движение. Поне от вратата можеше да се види как малките корабчета и лодки в далечината на ята се втурват в пристанището през пролуките между големите кораби. Зад всички тях обаче се извисяваше Ню Йорк и гледаше към Карл със стотиците хиляди прозорци на своите небостъргачи. Да, в това помещение човек разбираше къде се намира.
До една кръгла маса седяха трима господа, единият — корабен офицер в синя морска униформа, другите двама — чиновници от пристанищното управление в черни американски униформи. На масата лежаха един върху друг разни документи — първо офицерът ги прелисти бегло с перо в ръка и сетне ги подаде на другите двама, те ту четяха, ту си вземаха бележки или ги слагаха в чантите си, стига единият от тях, който почти непрекъснато издаваше слаб шум със зъбите си, да не диктуваше нещо на своя колега и той го вписваше в един протокол.
Зад едно писалище до прозореца седеше с гръб към вратата един дребен господин и се ровеше в обемисти книги, наредени една до друга върху здрава лавица пред него на височината на очите му. Наблизо се издигаше разтворена и поне на пръв поглед празна каса.
Вторият прозорец бе незает и предлагаше най-добър изглед. Близо до третия обаче стояха двама господа и полугласно разговаряха. Единият се бе облегнал до прозореца, той също носеше морска униформа и играеше с дръжката на сабята си. Събеседникът му бе извърнат към прозореца и при движенията си откриваше част от редицата ордени върху гърдите на другия. Той бе в цивилни дрехи и държеше тънко бамбуково бастунче, а понеже бе опрял ръце на хълбоците си, то също стърчеше като сабя.
Карл нямаше много време да разгледа всичко, защото към тях скоро се приближи един слуга и попита огняря какво иска с такъв поглед, сякаш мястото му не бе тук. Тъй тихо, както го запитаха, огнярят отвърна, че искал да поговори с господин главния касиер. Слугата на свой ред с жест отхвърли тази молба, но все пак на пръсти заобиколи в голяма дъга кръглата маса и отиде при господина с обемистите книги. Този господин — ясно се видя — направо се вцепени от думите на слугата, но накрая се извърна към човека, пожелал да говори с него, и гневно заръкомаха срещу огняря, а за по-сигурно и срещу слугата. Тогава слугата се върна при огняря и с тон, сякаш му доверяваше нещо каза:
— Незабавно напуснете помещението!
След този отговор огнярят сведе очи към Карл, сякаш той бе негов душеспасител, на когото безмълвно изплакваше неволята си. Без да разсъждава повече, Карл тръгна от мястото си, прекоси помещението и дори леко досегна стола на офицера, а слугата се втурна подире му приведен и с разперени ръце, сякаш искаше да улови насекомо, но Карл достигна пръв масата на главния касиер и се хвана здраво о нея за в случай, че слугата се опита да го отдръпне.
Естествено, цялото помещение веднага се оживи. Корабният офицер до масата бе скочил на крака, господата от пристанищното управление наблюдаваха спокойно, ала внимателно, двамата господа до прозореца бяха застанали един до друг, а слугата, сметнал, че вече е излишен там, където високопоставените господа проявяват интерес, се оттегли. Огнярят до вратата напрегнато очакваше мига, когато ще стане нужна помощта му. Най-после с широко движение надясно главният касиер се извърна в креслото си с високо облегало.
От тайния си джоб, без да съобразява, че го открива за погледите на тези хора, Карл измъкна пътническия си паспорт и вместо друго представяне, го положи разтворен на масата. Главният касиер, изглежда, не отдаде голямо значение на този паспорт, защото го хвана с два пръста и го подметна встрани, а Карл, сякаш доволен от така уредената формалност, пъхна паспорта обратно в джоба си.
— Позволявам си да заявя — после започна той, — че според мене спрямо господин огняря е извършена несправедливост. Тук има един на име Шубал, който го тормози. Самият той е служил напълно задоволително вече на много кораби, които може до един да ви назове, прилежен е, гледа си добре работата и наистина е непонятно защо тъкмо на този кораб, където службата все пак не е тъй прекомерно тежка, както например на търговските платноходи, той не отговаря на изискванията. Ето защо издигането му тук се възпира единствено от клевета, тя го лишава от признанието, което иначе съвсем положително не би му липсвало. Аз изразих само общите съображения по този въпрос, своите конкретни оплаквания той ще ви изложи лично.
Карл отправи тази реч към всички господа, защото в действителност всички го слушаха внимателно, а и далеч по-вероятно бе да се намери справедлив човек сред мнозината, вместо да се очаква тъкмо от главния касиер да прояви справедливост. Освен това Карл хитро премълча, че познава огняря от толкова кратко време. Впрочем би говорил много по-добре, ако не го смущаваше почервенялото лице на господина с бамбуковото бастунче — това лице той зърна за първи път от сегашното си място.
— Всяка думица е самата истина — рече огнярят, преди още някой да го е попитал, преди изобщо да са го удостоили с поглед.
Тази прибързаност щеше да е голяма грешка, ако господинът с ордените, който във всеки случай бе капитанът, както сега проблясна на Карл, не беше взел очевидно вече решение да изслуша огняря. Защото той вдигна ръка и с твърд глас, който сякаш чук не би могъл да пречупи, извика към огняря:
— Елате тук!
Сега всичко зависеше от поведението на огняря, защото в справедливостта на искането му Карл не се съмняваше.
За щастие при този случай се видя, че огнярят е пообиколил свят. С образцово спокойствие той сръчно извади от куфарчето си връзка книжа, а също един бележник, и с тях в ръка, сякаш това се разбираше от само себе си, под пълното пренебрежение на главния касиер се отправи към капитана и върху подпрозоречната дъска разстла писмените си доказателства. Главният касиер нямаше какво да прави, освен да си даде труд сам да се приближи.
— Това лице е известен мърморко — каза той за обяснение, — престоява повече време в касата, отколкото в машинното отделение. Докарал е Шубал, един тих човек, до пълно отчаяние. Чуйте най- после! — обърна се той към огняря. — Наистина вече прекалявате с вашето нахалство. Колко пъти вече са ви изхвърляли от касовите помещения, както напълно и заслужавате с тези ваши без изключение неоснователни искания! Колко пъти оттам сте тичали в главната каса! Колко пъти са ви казвали с добро, че Шубал е прекият ви началник, с когото единствено можете като на подчинен да се обяснявате! А сега идвате дори тук, в присъствието на господин капитана, не се свените и на него да досаждате, даже сте се одързостили да доведете като подучен глашатай на нелепите си обвинения този малчуган, когото изобщо за пръв път виждам на кораба!
Карл едва се сдържа да не скочи. Но сега се намеси капитанът, като каза:
— Все пак да изслушаме човека. Този Шубал и без това вече започва твърде много да си позволява, с което обаче не казвам нищо във ваша полза.
Последните думи се отнасяха за огняря, съвсем естествено капитанът не можеше веднага да се застъпи за него, но всичко изглеждаше на прав път. Огнярят започна обясненията си и още в началото надви себе си и титулува Шубал с „господин“. Как се радваше Карл край празното писалище на главния касиер и просто от удоволствие постоянно натискаше там една пощенска везна.
— Господин Шубал бил несправедлив! Господин Шубал облагодетелствал чужденците! Господин Шубал изпъдил огняря от машинното отделение и му наредил да чисти клозетите, а това съвсем не било работа на огняря! — Ето че бе подхвърлена на съмнение дори кадърността на господин Шубал, която се оказваше по- скоро привидна, отколкото действителна. Тук Карл с най-голяма настойчивост впери в капитана съучастнически поглед, сякаш му бе колега, само и само той да не се повлияе от малко непохватния стил на огняря в негова вреда. И все пак от многото приказки не се разбра нищо съществено; макар че капитанът все още се взираше пред себе си, а в очите му се четеше решимост да изслуша огняря този път докрай, останалите господа губеха търпение и скоро гласът на огняря вече не кънтеше с неограничена власт в помещението — за това се появиха някои признаци. Най-напред господинът в цивилни дрехи пусна в ход
