бамбуковото си бастунче и макар и слабо, затропа по паркета. Другите, естествено, поглеждаха сегиз-тогиз натам, господата от пристанищното управление, които очевидно бързаха, се заеха отново с документите и макар все още малко разсеяно, започнаха да ги преглеждат, корабният офицер отново седна по-близо до масата си, а главният касиер вече вярваше, че е спечелил играта и изпускаше дълбоки иронични въздишки. От разпростиращото се всеобщо невнимание не бе засегнат, изглежда, единствено слугата — той споделяше донякъде страданията на клетия човек, притиснат от големците, и със сериозно изражение кимаше на Карл, сякаш с това искаше да заяви нещо.
Междувременно под прозорците продължаваше да кипи животът в пристанището: един плитък шлеп, натоварен с цяла планина от бъчви, които, изглежда, бяха чудесно подредени, та не се търкаляха, премина наблизо и почти затъмни помещението; малки моторници, които Карл, стига да разполагаше с време, би могъл добре да разгледа, летяха шумно право напред, подчинени на най-слабия тласък от ръцете на изправения зад кормилото мъж; странни плаващи тела сегиз-тогиз самостоятелно изскачаха от развълнуваната вода, но веднага биваха отново заливани и потъваха пред изумения поглед; лодки на океанските параходи се носеха към брега, движени от здравите мишци на сгорещените моряци, а пътниците седяха безмълвни и изпълнени с надежди, както ги бяха натъпкали, и все пак някои не можеха да се сдържат и извръщаха глави към менящата се гледка. Безкрайно движение, вълнение, преминаващо от неспокойната стихия върху безпомощните хора и техните дела!
Но всичко подканяше към стремителност, яснота, съвсем точна обрисовка, а какво вършеше огнярят! Приказваше безспир, плувнал в пот, отдавна вече не можеше да задържи с треперящите си ръце книжата на прозореца, от всички небесни посоки черпеше оплаквания срещу Шубал, всяко едно от които по негово мнение би било напълно достатъчно да закопае този Шубал, но на капитана той не предлагаше нищо друго, освен една тъжна неразбория от жалби. Отдавна вече господинът с бамбуковото бастунче си подсвиркваше тихо към тавана, господата от пристанищното управление вече държаха здраво офицера на масата си и не даваха вид, че някога ще го пуснат, главният касиер явно бе възпиран само от спокойствието на капитана да се намеси рязко, а слугата стоеше нащрек и очакваше своя капитан всеки миг да му даде някаква заповед, отнасяща се до огняря.
Тъй че Карл не можеше да стои повече безучастен. Затова той бавно се запъти към групата и докато вървеше, трескаво обмисляше как да подхване нещата възможно най-умело. Наистина крайно време беше, още миг и двамата можеха като нищо да изхвръкнат от канцеларията. Капитанът навярно бе добър човек и при това тъкмо сега, както се струваше на Карл, той имаше някаква особена причина да се прояви като справедлив началник, но най-сетне той не бе инструмент, на който можеш да свириш, както си искаш — а тъкмо така се отнасяше с него огнярят, макар че всичко напираше от глъбините на безкрайно възмутената му душа.
Ето защо Карл се обърна към огняря:
— Трябва да разказвате по-просто, по-ясно, господин капитанът не може да го оцени, както му го излагате. Нима познава той всички машинисти и куриери по фамилно, та и по малко име, за да може да разбере за кого става дума, когато назовете някого? Та подредете си оплакванията, изкажете първо най- важните и степенувайте останалите, тогава може би изобщо вече няма да е нужно да споменавате повечето от тях. Та пред мене винаги сте описвали всичко толкова ясно!
„Щом в Америка крадат куфари, значи може човек и да поизлъже“ — помисли си той за свое извинение.
Само някак да можеше да помогне! Но дали не бе вече твърде късно? Наистина, когато чу познатия глас, огнярят веднага млъкна, но с очите си, съвсем замъглени от сълзи поради наранена мъжка чест, ужасни спомени и крайна настояща неволя, той дори вече не бе в състояние да различи Карл. И как, сега — Карл безмълвно разбираше вече безмълвния човек пред себе си, — как сега изведнъж да смени тона, когато му се струваше, че е изрекъл всичко, което е имал да каже, без да срещне и най-слабо одобрение, а, от друга страна, сякаш още нищо не е изговорил, но не можеше да изисква от господина да изслуша всичко още веднъж. И точно в такъв момент се появява Карл; единственият му привърженик, иска да го напъти, но вместо това му дава да разбере, че всичко, всичко е изгубено.
„Да бях дошъл по-рано, вместо да зяпам през прозореца“ — рече си Карл, сведе очи пред огняря и опъна ръце по шевовете на панталона си в знак, че няма вече никаква надежда.
Но огнярят го разбра погрешно, навярно долови в държането на Карл някакви тайни упреци срещу себе си и с най-доброто намерение да ги опровергае, сега като връх на всичко захвана да спори с Карл. Сега, когато господата до кръглата маса отдавна негодуваха от безполезната врява, която смущаваше важните им дела, когато главният касиер постепенно вече не проумяваше търпението на капитана и всеки миг можеше да избухне, когато слугата, застанал отново изцяло на страната на своите господари, измерваше огняря с гневни погледи, и когато в последна сметка господинът с бамбуковото бастунче, към когото дори капитанът от време на време поглеждаше дружески, вече бе напълно безучастен към огняря, направо отвратен от него, тъй че извади един малък бележник и явно зает със съвсем други неща, местеше поглед напред-назад между бележника и Карл.
— Зная, зная — рече Карл, като се мъчеше да отбие насочения сега към него словесен порой на огняря, но докато траеше спорът, продължаваше да му отправя приятелска усмивка. — Прав сте, напълно сте прав, никога не съм се и съмнявал в това.
От страх да не се стигне до бой му се искаше да хване размахващите се ръце на огняря, но всъщност още повече желаеше да го привлече в някой ъгъл и да му прошепне няколко тихи, успокоителни думи, които никой друг да не чуе. Ала огнярят бе извън себе си. Сега Карл дори започна да черпи нещо като утеха от мисълта, че в краен случай огнярят би могъл да срази присъствуващите седем мъже с мощта на отчаянието си. Впрочем върху писалището, както установи само с един поглед, имаше табло с множество копчета от електрическата мрежа и бе достатъчно просто да ги натисне с длан, за да разбуни целия кораб с всичките му коридори, изпълнени от враждебни хора.
Тогава тъй безучастният господин с бамбуковото бастунче пристъпи към Карл и не много силно, но отчетливо сред виковете на огняря, го запита:
— Всъщност как ви е името?
В този миг, сякаш някой бе чакал зад вратата това изявление на господина, се потропа. Слугата погледна към капитана и той кимна. Тогава слугата отиде до вратата и я отвори. Вън стоеше мъж, среден на ръст, облечен в стар мундир от императорската гвардия, по своя вид не особено подходящ за работа край машините и въпреки всичко — това беше Шубал. Ако Карл не беше го разбрал по всички погледи, изразяващи известно задоволство, което личеше дори у капитана, щеше за свой ужас да го установи по държането на огняря — той така стисна юмруци и изопна ръце, сякаш юмруците бяха най-важното нещо у него, за което бе готов да пожертва живота си. В тях бе вложена цялата му сила, също и тази, която изобщо го държеше на крака.
Ето го, значи, врага, волен и спретнат в официална дреха — под мишница носи някаква служебна книга, навярно ведомостите за заплатите и работните отчети на огняря; без никаква боязън той се взря поред в очите на всекиго, признавайки с това, че преди всичко иска да установи какво е настроението. А седмината мъже сега бяха до един негови приятели, защото макар капитанът по-рано да бе имал срещу него известни възражения или пък да ги бе използвал само като претекст, след причинените му от огняря главоболия навярно вече не намираше и най-малък недостатък у Шубал. Спрямо човек като огняря трябваше да се постъпва с най-голяма строгост и ако можеше да се упрекне за нещо Шубал, то бе, че с време не е успял да пречупи непокорството на огняря докрай, та днес той се осмеляваше да застане пред капитана.
А може би тъкмо сега трябваше да се допусне, че изправянето на огняря и Шубал един срещу друг ще произведе и пред хората такъв ефект, както пред една по-висша инстанция, защото макар че Шубал умееше добре да се преструва, сигурно не би издържал изпитанието до края. Само едно кратко проблясване на неговата низост щеше да е достатъчно, за да отвори очите на господата — а за това Карл щеше да има грижата. Нали вече познаваше донякъде остроумието, слабостите и прищевките на отделните господа и от тази гледна точка прекараното тук време не беше напразно. Само огнярят да бе в по-добра форма, но той изглеждаше напълно небоеспособен. Ако му предоставеха този Шубал, сигурно би смазал с юмруци омразния му череп. Но дори няколкото крачки до него той навярно не бе в състояние да измине. Но защо Карл не предвиди тъй лесно предвидимото — че в последна сметка Шубал трябваше да се появи — ако не по своя воля, то по нареждане на капитана. Защо докато идваха насам с огняря, не обсъдиха точен план за
