да не се отнасяше някак до него. В течение на два дни при всяко сядане на масата се чуваха обсъждания върху това как да се държат сега; но и между яденето се говореше на същата тема, защото сега у дома винаги имаше поне двама членове на семейството — навярно никой не искаше да стои сам в къщи, а пък в никакъв случай не биваше да оставят жилището без надзор. Впрочем прислужницата — не беше съвсем ясно какво и доколко знаеше тя за случилото се — още първия ден на колене замоли майката незабавно да я освободи и когато след четвърт час дойде да се сбогува, тя благодари през сълзи за уволнението, сякаш то бе най-голямото благодеяние, оказано й тук, и без да изискват това от нея, даде страшна клетва, че няма да каже никому ни думица.
Сега сестрата трябваше също да готви заедно с майката; във всеки случай това не им създаваше много труд, защото почти не се хранеха. Грегор постоянно слушаше как всички взаимно се подканят да хапнат и отговорът винаги гласеше: „Благодаря, не ми се яде.“ Или нещо подобно.
Навярно и нищо не пиеха. Много често сестрата питаше бащата не иска ли бира и от сърце изявяваше готовност сама да отскочи до магазина; и понеже бащата мълчеше, за да разсее колебанията му, тя казваше, че може да прати и портиерката, но тогава бащата изричаше най-сетне едно тежко „не“ и повече не говореха за това.
Още през първия ден бащата изложи пред майката и сестрата материалното положение на семейството и изгледите за в бъдеще. Той често ставаше от масата и донасяше по някой документ или търговска книга от малката си каса „Вертхайм“, която бе спасил при банкрута на своята фирма преди пет години. Чуваше се как отключва сложната секретна брава и отново я заключва, след като извади нужното. Тези обяснения на бащата бяха донякъде първото радостно нещо, което Грегор чу от деня на своето затворничество. Бе смятал, на бащата не е останало нищичко от някогашната фирма, поне бащата не бе потвърдил противното, пък Грегор наистина никога не го бе питал. Единствената грижа на Грегор тогава бе да хвърли всички сили, та семейството час по-скоро да забрави търговската несполука, изправила всички пред пълна безнадеждност. Ето защо по онова време той бе заработил с необикновена жар и скоро дребният търговски помощник бе станал търговски пътник, а той, естествено, имаше съвсем други възможности за припечелване и неговите успехи в работата под формата на комисиони незабавно се превръщаха в налични пари, които можеше да се сложат на масата у дома пред удивеното и щастливо семейство. Хубави времена бяха тогава и след това те вече никога не се повториха, най-малкото не с такъв блясък, макар по-късно Грегор да печелеше толкова много пари, че бе в състояние да издържа и наистина издържаше цялото семейство. Всички бяха свикнали с това — и семейството, и Грегор; те приемаха парите с благодарност, а той ги даваше на драго сърце, но особена топлота вече не се пораждаше. Само сестрата бе останала все тъй близка на Грегор и понеже за разлика от него тя обичаше музиката и умееше да свири трогателно на цигулка, Грегор имаше тайното намерение следващата година да я запише в консерваторията, като нехаеше за големите разноски по следването, които все щеше да покрие някак. При кратките престои на Грегор в града често в разговорите със сестрата се споменаваше консерваторията, но винаги само като красив блян, чието осъществяване е немислимо, а и родителите не обичаха да слушат дори тези невинни упоменавания; ала Грегор мислеше съвсем определено за това и възнамеряваше по Коледа тържествено да оповести решението си.
Такива мисли, съвсем безполезни при сегашното му състояние, минаваха през главата му, докато той стоеше изправен, долепен до вратата и слухтеше. Понякога от силна умора преставаше изобщо да чува и вяло чукваше глава о вратата, но веднага пак я изправяше, защото дори лекият шум от това се долавяше в съседната стая и караше всички да замлъкнат.
— Какво ли върши пак? — казваше след малко бащата, явно извърнат към вратата, и едва тогава прекъснатият разговор постепенно се подновяваше.
Понеже бащата имаше навик често да повтаря обясненията си — отчасти защото самият той отдавна не се бе занимавал с тези неща, отчасти защото майката не разбираше всичко от първия път, — сега Грегор с достатъчно подробности узна, че въпреки всички беди е останало от старите времена едно наистина съвсем малко състояние, което междувременно бе понараснало, тъй като не бяха побутвали дори лихвите. Освен това парите, внасяни всеки месец в къщи от Грегор — той задържаше за себе си само по няколко гулдена, — не бяха изразходвани напълно и тъй се бе натрупал малък капитал. Грегор, спотаен зад вратата, усърдно кимаше, зарадван от тази неочаквана предвидливост и пестеливост. В същност с тези непохарчени пари той би могъл да погаси още една част от бащиния дълг към шефа и би се приближил много повече до деня, в който щеше да се отърве от тази служба, сега обаче несъмнено бе по-добре така, както бе сторил бащата.
Все пак тези пари съвсем не бяха достатъчни, за да може семейството да живее от лихвите; щяха да стигнат може би за една, най-много за две години, не повече. Така че те представляваха просто сума, която всъщност не биваше да пипат, а трябваше да сложат настрана за черни дни; парите за прехраната на семейството обаче трябваше да се припечелват. Наистина бащата беше здрав, но вече стар човек, който от пет години не бе работил нищо и във всеки случай не биваше да се пресилва; за тези пет години, които бяха първата почивка в усилния му и все пак неудачен живот, той бе натрупал доста тлъстини и от това бе станал твърде тромав. А нима трябваше да печели пари старата му астматична майка, на която дори една обиколка на жилището струваше усилие и през ден лежеше в задух на кушетката при отворен прозорец? Трябва ли да печели пари сестрата, която на своите седемнадесет години беше още дете и не биваше да я лишава от досегашния начин на живот — да се облича гиздаво, да спи до късно, да помага в домакинството, да участвува в някои скромни забавления и преди всичко да свири на цигулка? Станеше ли дума за тази необходимост да се печелят пари, Грегор всеки път бързо се отдръпваше от вратата и се хвърляше върху хладното кожено канапе наблизо, защото пламваше целият от срам и мъка.
Често лежеше там по цели нощи, без да мигне, и с часове само дращеше по кожата. Или без да жали усилия, понякога избутваше един стол до прозореца и пропълзяваше до рамката, настаняваше се в стола и се облягаше на перваза, очевидно тласкан от спомена за облекчението, изпитвано някога от гледката през прозореца. Защото от ден на ден действително виждаше все по-неясно дори немного отдалечените предмети; отсрещната болница, която по-рано беше проклинал заради прекалено познатия й вид, сега изобщо вече не можеше да зърне и ако не знаеше с увереност, че живее на тихата, ала напълно градска по изглед Шарлотенщрасе би могъл да помисли, че от своя прозорец се взира в някаква пустош, където сивото небе и сивата земя се сливат неотличимо. Внимателната сестра трябваше само два пъти да види, че столът стои до прозореца, и вече всеки път, след като разтребваше стаята, отново избутваше стола точно на същото място, дори от този ден нататък оставяше вътрешното крило на прозореца отворено.
Да можеше Грегор да поприказва поне със сестрата и да й благодари за всичко, каквото тя бе принудена да върши за него, би понасял по-леко грижите й, така обаче страдаше. Наистина сестрата се стараеше да смекчи мъчителността на положението и колкото повече време минаваше, толкова по-добре, естествено, й се удаваше това, ала постепенно и Грегор започна да прозира много по-ясно всичко. Вече самото й появяване беше за него ужасно. Едва влязла, макар иначе да внимаваше никой да не надниква в стаята на Грегор, не губеше време да бутне вратата, а се втурваше право към прозореца и трескаво го разтваряше, сякаш почти се задушаваше, а след това, колкото и студено да е навън, оставаше за кратко там и дишаше дълбоко. С това тичане и шумене тя изплашваше Грегор два пъти дневно; през цялото време той трепереше под канапето, макар отлично да съзнаваше, че тя сигурно на драго сърце би му спестила това, стига да можеше да стои в една стая с Грегор при затворен прозорец.
Веднъж — бе изминал навярно месец от преображението на Грегор, така че сестрата вече нямаше особена причина да се удивлява от вида му — тя дойде малко по-рано от обикновено и завари Грегор неподвижно възправен като истинско страшилище да гледа през прозореца. Ако тя просто не бе влязла в стаята, за Грегор нямаше да е неочаквано, защото с позата си той й пречеше да отвори веднага прозореца, но тя не само не влезе, ами дори се стъписа, отскочи назад и хлопна вратата; чужд човек можеше направо да си помисли, че Грегор я е причаквал, за да я ухапе. Естествено, Грегор веднага се свря под канапето, но трябваше да чака до обяд връщането на сестрата, пък и тя изглеждаше много по-неспокойна от всеки друг път. По това той разбра, че видът му все още е за нея непоносим и ще остане непоносим и занапред, че й струва голямо усилие да не побегне дори при вида на малката част от тялото му, подаваща се изпод канапето. За да я избави от тази гледка, един ден той пренесе на гръб — за тази работа му бяха необходими четири часа — ленения чаршаф до канапето и го натъкми по такъв начин, че да го закрива напълно и сестрата, дори да се наведе, да не може да го види. Ако тя сметнеше този чаршаф за ненужен, би могла да
