вратата на дневната, за да забележи жените, когато се върнат.
Те не почиваха дълго и скоро дойдоха; Грете почти носеше майката, обгърнала я с ръка.
— Е, какво ще вземем сега? — каза Грете и се озърна.
Тогава погледът й се кръстоса с погледа на Грегор, който висеше на стената. Навярно само поради присъствието на майката Грете запази самообладание, сведе се към нея, за да й попречи да погледне наоколо, и като трепереше, наслуки рече:
— Хайде да се върнем за малко в дневната!
Намерението на Грете беше ясно за Грегор — тя искаше да отведе майката на безопасно място и после да го пропъди от стената. Е, добре, нека само опита! Той бе затиснал картината и не я даваше. По-скоро би се хвърлил в лицето на Грете.
Но думите на Грете обезпокоиха още повече майката, тя се отдръпна, съгледа огромното кафяво петно върху изпъстрения с цветчета тапет и преди всъщност да проблесне в съзнанието й, че пред очите си вижда Грегор, извика с креслив, прегракнал глас:
— Боже господи! Боже господи!
После с разперени ръце, сякаш се отказваше от всичко, се просна на канапето и не мръдна.
— Ех, Грегор! — извика сестрата, като вдигна юмрук и го прониза с поглед.
Това бяха първите думи след преображението, които сестрата отправяше пряко към него. После тя изтича в съседната стая за някакви капки, с които да разбуди майката от несвяст. Грегор също искаше да помогне — да спаси картината имаше още време, — но бе залепнал здраво за стъклото и трябваше да се откъсне със сила; после и той изтича в съседната стая, сякаш можеше да даде някакъв съвет на сестрата, както в по-раншните времена, но бе принуден да застане бездеен зад нея; докато ровеше сред разни шишенца, тя се обърна и се стресна; едно шише падна на пода и се разби; парче стъкло нарани Грегор в лицето, обля го някакво разяждащо лекарство; без да се бави повече, Грете грабна толкова шишенца, колкото бе в състояние да носи, и с тях изтича обратно при майката, а вратата захлопна с крак. Сега Грегор бе отделен от майката, която може би щеше да умре по негова вина, не биваше да отваря вратата, ако не искаше да прогони сестрата, която трябваше да остане при майката; сега не му оставаше нищо друго, освен да чака. И измъчван от самообвинения и грижи, той тръгна да лази. Облази всичко — стени, мебели и таван, — а накрая, когато цялата стая взе да се върти край него, в отчаянието си падна по средата на голямата маса.
Мина известно време, Грегор лежеше без сили, наоколо беше тихо — може би това бе добър знак. В този миг се позвъни. Прислужницата, естествено, се бе заключила в кухнята и затова Грете трябваше да отвори. Бащата се прибираше.
— Какво се е случило? — бяха първите му думи; навярно видът на Грете му бе издал всичко.
— Мама падна в несвяст, но вече е по-добре. Грегор изскочи.
С приглушен глас, понеже очевидно притискаше лице към бащините гърди, Грете отвърна:
— Очаквах това — рече бащата, — постоянно ви го повтарях, но вие, жените, никога не слушате.
За Грегор беше ясно, че бащата е изтълкувал погрешно оскъдното изявление на Грете и е помислил, че той си е позволил някакво насилие. Затова сега Грегор трябваше да се помъчи да успокои бащата, понеже да му обясни всичко нямаше нито време, нито възможност. Той се спусна към вратата на своята стая и се притисна към нея, та бащата, идвайки от вестибюла, веднага да види, че Грегор има най-доброто желание незабавно да се прибере в стаята си и не е нужно да го погват назад, а трябва само да отворят вратата и той за миг ще изчезне.
Ала бащата не бе настроен да забелязва подобни тънкости.
— А-а-а! — извика той още при влизането с такъв тон, сякаш едновременно беше гневен и радостен.
Грегор отдръпна глава от вратата и я вдигна към бащата. Наистина не си бе представял бащата такъв, какъвто го виждаше сега; впрочем поради лазенето из стаята напоследък Грегор бе престанал да се интересува, както по-рано, от събитията в останалата част на жилището и всъщност не би трябвало да се учудва на промяната в отношенията. И все пак, и все пак нима този човек бе още бащата? Същият ли, който някога уморено се гушеше в леглото, когато Грегор тръгваше на търговско пътуване; който при завръщането му някоя вечер го посрещаше по халат, седнал в креслото с високо облегало, и дори не бе в състояние да се изправи, та в знак на радост само вдигаше ръце; който при редките семейни разходки в някой неделен ден на големите празници в годината, увит в старото палто и винаги внимателно потропващ с бастуна си, крачеше напред между Грегор и майката, понеже поначало те вървяха бавно, все пак малко по-бавно от него, а когато искаше да каже нещо, почти винаги се спираше и събираше около себе си своята свита? Сега обаче той стоеше с изправена осанка; облечен бе в стегната синя униформа със златни копчета, каквито носят банковите прислужници; над високата твърда яка се образуваше масивна двойна брадичка; изпод рошавите вежди черните очи гледаха живо и внимателно; обикновено разчорлените бели коси бяха сресани на безупречно прав път и блестяха от помада. Фуражката със златен монограм, вероятно на някоя банка, той хвърли в дъга през цялата стая върху канапето, после с отметнати поли на дългата си ливрея, пъхнал ръце в джобовете на панталона, с озлобено лице се отправи към Грегор. Навярно сам не знаеше какво да предприеме; все пак вдигаше нозете си необикновено високо и Грегор се удиви на великанските му подметки. Обаче Грегор не остана на мястото си, защото още от първия ден на новия си живот знаеше, че бащата смята за редно да се отнася към него само с най-голяма строгост. Затова побягна пред бащата, спираше се заедно с него; после пак хукваше, щом бащата само помръднеше. Така те направиха няколко кръга из стаята, без да се случи нищо съществено, а поради бавното темпо всичко това дори не приличаше на гонитба. Ето защо засега Грегор оставаше на пода, а и се опасяваше, че ако залази по стените или тавана, бащата може да схване това като злостна подигравка. Все пак Грегор трябваше да си каже, че дори на това бягане не би издържал дълго, защото докато бащата правеше една крачка, той бе принуден да извърши множество движения. Усещаше вече лек задух, тъй като и в по-раншни времена не можеше да разчита много на белите си дробове. Залиташе от умора и за да съсредоточи всички сили в своя бяг, държеше очите си полуотворени; в замаяността си изобщо не помисляше за друго спасение освен чрез бягство и почти бе забравил, че има на разположение стените, които наистина тук бяха задръстени от мебели, старателно украсени с множество изрязани зъбци и връхчета — изведнъж близо до него тупна и се затъркаля напред някакъв леко подхвърлен предмет. Беше ябълка; веднага след първата прелетя втора; от уплаха Грегор се закова на мястото си; да продължи своя бяг беше безсмислено, защото бащата бе решил да го бомбандира. Той бе напълнил джобовете си от фруктиерата на бюфета и сега, без много да се прицелва, хвърляше ябълка подир ябълка. Тези дребни червени ябълки се търкаляха като наелектризирани по пода и се блъскаха една в друга. Някаква слабо запратена ябълка докосна гърба на Грегор, но се плъзна, без да го нарани. Ала друга, последвала веднага, буквално се заби в гърба му; Грегор понечи да запълзи напред, сякаш с промяната на мястото можеше да премине внезапната неимоверна болка; усещаше се обаче като прикован и в пълното си объркване се просна на пода. Успя да види само как вратата на стаята му се разтвори с тласък и оттам, изпреварвайки пищящата сестра, се втурна майката по риза, защото сестрата я бе разсъблякла, за да облекчи дишането на падналата в несвяст; видя как майката се спусна към бащата, а от нея една след друга се свличаха на пода развързаните й фусти; като се препъваше в тях, тя се хвърли върху бащата, прегърна го и напълно слята с него — тук вече зрението на Грегор отказваше да му служи, — притисна длани към тила на бащата и го замоли да пощади живота на Грегор.
III
Тежкото нараняване, от което Грегор страда повече от месец — ябълката остана забита в тялото като видим спомен, защото никой не се решаваше да я извади, — сякаш подсети дори бащата, че въпреки сегашния си жалък и отвратителен облик Грегор е член на семейството, когото не бива да разглеждат като враг, а според повелята на семейния дълг трябва да преглътнат погнусата си и да търпят, само да търпят.
И ако сега поради раната си Грегор навярно завинаги бе загубил своята подвижност и за да прекоси стаята си, му бяха необходими като на стар инвалид много, много минути — за лазене по стените не можеше да се мисли, — то за това влошаване на състоянието той получи по своя преценка напълно достатъчна отплата: редовно привечер се отваряше вратата към дневната, след като обикновено той я бе следил зорко
