отнасяше към офицера почти враждебно.
В същия миг пътешественикът чу яростния вик на офицера. Той тъкмо, не без усилие, бе напъхал филцовата затулка в устата на осъдения, но онзи не можа да превъзмогне гаденето, затвори очи и повърна. Офицерът бързо го изтегли от затулката нагоре и понечи да извърти главата му към ямата; но беше твърде късно — нечистотията вече се стичаше по частите на машината.
— За всичко е виновен комендантът! — закрещя офицерът и неистово затресе предните месингови щанги. — Омърсяват машината ми като кочина! — С треперещи ръце той показа на пътешественика какво е станало. — Часове наред се мъчих да втълпя на коменданта, че един ден преди екзекуцията не бива да се дава никаква храна. Ала представителите на новото, снизходително направление мислят другояче. Дамите на коменданта натъпкват осъдения със сладкиши, преди да го отведат. Цял живот той се е хранил с вмирисана риба, а сега го карат да яде сладкиши! Е, какво от това, аз не бих възразил, но защо не ни доставят нов филц, за какъвто моля от три месеца? Та може ли без погнуса да се поеме в устата тази затулка, която са лигавили и хапали преди смъртта си повече от сто човека?
Осъденият бе отпуснал глава и изглеждаше кротък; войникът се зае да почисти машината с ризата му. Офицерът пристъпи към пътешественика, който в някакво предчувствие направи крачка назад, но офицерът го улови за ръката и го дръпна настрана.
— Искам да ви кажа няколко поверителни думи — рече той, — ще позволите, нали?
— Разбира се — отвърна пътешественикът и заслуша с наведени очи.
— Тази съдебна процедура и тази екзекуция, от която сега ще имате възможност да се възхитите, понастоящем няма вече нито един открит привърженик в нашата колония. Аз съм единственият им защитник и в същото време единственият защитник на всичко, завещано ни от стария комендант. За по-нататъшно усъвършенствуване на съдопроизводството вече не мога и да помисля, хвърлям всички сили да съхраня каквото е останало. Докато беше жив предишният комендант, колонията гъмжеше от негови привърженици; аз донякъде обладавам убедителността на стария комендант, но съм лишен напълно от неговата власт; вследствие на това привържениците му се изпокриха, те са още много, но всички си мълчат. Ако днес, тоест в ден на екзекуция, идете в чайната и дадете ухо, навярно ще чуете само двусмислени изявления. Това са все привърженици, но при сегашния комендант с неговите нови възгледи аз не мога да ги използувам за нищо. Тъй че ви питам: Трябва ли заради този комендант и неговите дами, които му влияят, да пропадне подобно житейско дело? — той посочи машината. — Можете ли да допуснете това? Та дори да сте чужденец, дошъл на нашия остров само за няколко дни? А няма време за губене, вече се подготвя нещо срещу моето правораздаване; в комендантството се провеждат съвещания; на които не ме канят; дори днешното ви посещение ми се струва показателно за цялото положение: те се боят и пращат най-напред вас, чужденеца… А колко по-различни бяха екзекуциите едно време! Още от предния ден цялата долина бе препълнена с хора; всички идваха само за да гледат. Рано сутринта се появяваше комендантът с дамите си; фанфари разбуждаха лагера, а пък аз рапортувах, че всичко е готово. Обществото — нито един висш чиновник не биваше да отсъствува — се подреждаше около машината; тази купчина плетени столове е жалка останка от онези дни. Прясно почистената машина блестеше, почти за всяка екзекуция поставях нови резервни части. Пред стотици очи — всички зрители чак до онези възвишения се надигаха на пръсти — лично комендантът полагаше осъдения под браната. Каквото днес върши един прост войник, тогава бе мое почетно задължение — бях председател на съда. И ето, екзекуцията започваше! Нито един фалшив тон не смущаваше работата на машината. Тогава някои изобщо вече не гледаха, а лежаха със затворени очи на пясъка; всички знаеха; сега тържествува справедливостта. В тишината се чуваха само стоновете на осъдения, сподавяни от филца. Днес машината вече не е в състояние да изтръгне от осъдения по-силен стон, който филцът да не може да заглуши; някога обаче пишещите игли изпущаха разяждаща течност, която сега вече не ни разрешават да използуваме. И така настъпваше шестият час! Невъзможно беше да удовлетворим молбата на всички, които искаха да гледат от близо. Комендантът благоразумно се разпореждаше да пуснат напред децата; аз обаче, по силата на своята длъжност имах право винаги да бъда до машината; често присядах там, прегърнал с дясната и с лявата ръка по някой малчуган. Как следяхме всички израза на просветление по измъченото лице, как къпехме страните си в лъчите на тази най-сетне постигната и вече чезнеща справедливост! Какви времена бяха това, приятелю!
Офицерът явно бе забравил кой стои пред него; бе прегърнал пътешественика и бе обронил глава върху рамото му. Пътешественикът в дълбоко смущение гледаше нетърпеливо встрани от офицера. Войникът бе привършил почистването на машината и сега изтръскваше от една тенекиена кутия оризова каша в паничката. Щом забеляза това, осъденият, който видимо вече се бе съвзел напълно, започна да протяга език към кашата. Войникът отново и отново го отблъскваше, защото кашата очевидно бе определена за по- късен час, но във всеки случай непристойно беше и това, че войникът бъркаше с мръсните си ръце в паничката и ядеше пред очите на гладния осъден.
Офицерът бързо се опомни.
— Съвсем нямах намерение да ви трогвам — рече гой, — зная, че е невъзможно да се обяснят днес онези времена. Впрочем машината още работи и говори за себе си. Говори за себе си, макар да се издига самотна сред тази долина. А накрая трупът все така невъобразимо плавно полита в ямата, макар че наоколо не се събират като мухи стотици хора, както някога. Тогава се наложи да оградим ямата със здрави перила, но те са отдавна съборени.
Пътешественикът се мъчеше да отвърне лице от офицера и се озърташе безцелно наоколо. Офицерът реши, че той оглежда пустата долина, затова сграбчи ръцете му, завъртя се около него, за да улови погледа му и запита:
— Виждате ли позора ни?
Но пътешественикът мълчеше. Офицерът го остави мъничко; разкрачен, опрял длани на хълбоците, той стоеше неподвижен и гледаше в земята. После се усмихна на пътешественика насърчително и рече:
— Вчера бях близо край вас, когато комендантът ви покани. Чух с ушите си поканата. Познавам си аз коменданта. Веднага схванах какво цели с тази покана. Въпреки че разполага с достатъчно власт, за да вземе мерки срещу мен, той още не се осмелява да го стори, а навярно желае да ме подложи на вашата преценка, преценка на един уважаван чужденец. Добре си е направил сметката! Вие сте на острова за втори ден, не ви е познат старият комендант и неговият мисловен свят, надъхан сте с европейски схващания, може би сте принципен противник на смъртното наказание изобщо и на подобна машинна екзекуция в частност; освен това виждате, че присъдата се изпълнява без публика, тъжно, на една; вече поизносена машина… Та нима всичко това, взето заедно (така мисли комендантът), не би могло лесно да ви накара да сметнете моята съдебна процедура за неправилна? А щом я сметнете за неправилна, вие няма да мълчите (излагам все още разсъжденията на коменданта), защото сигурно се уповавате на многократно изпитаните си убеждения. Впрочем вие сте видели немалко своеобразия у немалко народи и сте свикнали да ги уважавате, тъй че вероятно няма да се произнесете против съдебната процедура с онази решителност, с която може би щяхте да го сторите в родината си. Но това съвсем не е нужно на коменданта. Достатъчно ще бъде една бегло изречена, просто невнимателна дума. Тя не трябва непременно да и изразява вашето убеждение, стига да отговаря само привидно на неговото желание. Уверен съм, че той съвсем хитро ще почне да ви разпитва. А дамите му ще седят в кръг около вас и ще наострят уши; вие ще, кажете например: „У нас съдопроизводството е друго“, или: „У нас изслушват обвиняемия, преди да произнесат присъдата“, или: „У нас съобщават на осъдения каква е присъдата“, или: „У нас има и други наказания освен смъртно наказание“, или: „У нас мъчения е имало само в Средновековието.“ Всички тези забележки са правилни, доколкото на вас те се струват естествени — невинни забележки, които не засягат моята съдебна процедура. Но как ще ги възприеме комендантът? Виждам го, добрия ни комендант, как веднага отмества стола си и бързо излиза на балкона, виждам как дамите му се спускат подир него, чувам гласа му — дамите наричат този глас „гръмовит“ — да, чувам го как говори: „Един голям западен изследовател, натоварен да проучи съдоустройството във всички страни, току-що заяви, че нашата старовременна съдебна процедура е безчовечна. След тази преценка на една тъй видна личност, естествено, вече ми е невъзможно да търпя подобна процедура. Ето защо с днешна дата нареждам…“ — и така нататък. Вие искате да се намесите, защото не сте казали това, което той говори, не сте нарекли моята съдебна процедура безчовечна, напротив, според дълбокото си убеждение вие я смятате за най-човечната и най-достойната за човека процедура, вие сте възхитен от тази машинна техника… но вече е много късно; дори не можете да излезете на балкона, защото там е пълно с дами; искате да привлечете вниманието, искате да крещите, но женска
