ръка затуля устата ви… и аз, и делото на стария комендант сме загубени.
Пътешественикът трябваше да сподави усмивката си: значи тъй лека бе задачата, която бе сметнал за толкова трудна. И каза уклончиво:
— Вие надценявате влиянието ми; комендантът прочете препоръчителното ми писмо и знае, че не съм вещ в съдоустройството. Ако изкажа някакво мнение, то ще бъде мнение на частно лице, не по-важно от мнението на когото и да било друг, във всеки случай много по-маловажно от мнението на коменданта, който в тази наказателна колония, доколкото ми е известно, разполага с твърде широки права. И ако неговото мнение за тази съдебна процедура е тъй категорично, както смятате вие, то опасявам се, че краят й наистина е дошъл и без моята скромна помощ.
Дали офицерът вече разбираше? Не, още не разбираше. Той поривисто поклати глава, хвърли бегъл поглед назад към осъдения и войника, които потрепнаха и оставиха ориза, пристъпи съвсем близо до пътешественика, но не гледаше в лицето му, а някъде в дрехата, и каза по-тихо от преди:
— Не познавате вие коменданта; отношението ви към него и към всички нас е до известна степен, простете за израза, простодушие; повярвайте ми, вашето влияние е неоценимо голямо. Да, аз бях направо щастлив, когато чух, че ще присъствувате сам на екзекуцията. Това разпореждане на коменданта трябваше да ме уязви, но сега аз ще го обърна в своя полза. Вие изслушахте обясненията ми, без да ви отвличат измамни нашепвания и презрителни погледи, които не биха могли да се избегнат при по-голяма публика, видяхте машината и сега сте готов да наблюдавате екзекуцията. Вашата преценка сигурно е вече направена; ако все още съществуват някои дребни съмнения, то гледката на екзекуцията ще ги премахне. И сега се обръщам към вас с молбата: помогнете ми срещу коменданта!
Пътешественикът не му даде да продължи.
— Та как бих могъл! — възкликна той. — Това е напълно невъзможно. Нито мога да ви бъда полезен, нито да ви навредя.
— Можете — каза офицерът.
С известно безпокойство пътешественикът видя, че офицерът сви юмруци.
— Можете — повтори офицерът още по-настойчиво. — Имам план и той трябва да успее. Вие мислите, че влиянието ви е недостатъчно. Аз зная, че то е достатъчно. Но дори да приеме, че сте прав, нима за запазването на тази съдебна процедура не трябва да се опита всичко, па макар и да е недостатъчно? Тъй че изслушайте моя план. За изпълнението му преди всичко е нужно по възможност днес вие да се въздържите да давате в колонията преценка за нашето съдопроизводство. Ако не ви запитат изрично, не бива в никакъв случай да се изказвате; иначе изявленията ви трябва да бъдат кратки и неопределени — нека се разбере, че ви е трудно да говорите за това, че сте разочарован, че ако се разприказвате откровено, ще избухнете направо в проклятия. Не искам от вас да лъжете, съвсем не, трябва само да отговаряте кратко, например: „Да, видях екзекуцията“, или: „Да, изслушах всички обяснения.“ Само това, нищо повече. А за разочарованието, което трябва да ви проличи, има достатъчно поводи, макар и не според очакванията на коменданта. Естествено, той ще го разбере напълно погрешно и ще го изтълкува посвоему. На това се гради и моят план. Утре в комендантството под председателството на коменданта ще се състои голямо заседание на всички висши административни чиновници. Комендантът, разбира се, умее да превръща подобни заседания в зрелище. Построена бе зала и тя винаги е пълна със зрители. Аз съм принуден да участвувам в тези съвещания, но ме разтърсва погнуса. Във всеки случай вас сигурно ще ви поканят на заседанието; ако днес се държите съобразно с моя план, поканата ще приеме вид на настойчива молба. Но ако по някаква необяснима причина все пак не ви поканят, би трябвало вие сам да поискате покана; а че тогава ще я получите, няма съмнение. И ето, утре вие седите с дамите в ложата на коменданта. Той често поглежда нагоре, за да се увери, че сте там. След различни маловажни, смешни въпроси, поставени на обсъждане само с оглед на слушателите — това са най-често пристанищни строежи, вечно пристанищни строежи!, — става дума и за съдоустройството. Ако комендантът не заговори за него или пък не го направи своевременно, аз ще се погрижа да го стори. Ще стана и ще рапортувам за днешната екзекуция. Съвсем накратко, само рапорт. Наистина да се рапортува там за такива неща е необичайно, ала все пак аз ще извърша това. Комендантът ще ми благодари, както винаги, с любезна усмивка и ето че не може да се сдържи и ще използува удобния случай. „— Току-що — тъй или в този дух ще започне той — чухме рапорта за екзекуцията. Към рапорта бих желал само да добавя, че тъкмо на тази екзекуция е бил свидетел големият изследовател, за чието посещение, което прави изключителна чест на нашата колония, всички знаете. Също и днешното ни заседание придобива особено значение поради неговото присъствие. Не е ли уместно сега да зададем на големия учен въпроса как преценява тази старовременна екзекуция и предхождащата я съдебна процедура?“ Естествено, от всички страни ръкопляскания, всеобщо одобрение, аз ръкопляскам най-силно. Комендантът се покланя към вас и казва: „В такъв случай задавам въпроса от името на всички.“ И сега вие пристъпвате към парапета. Сложете на него ръцете си, та да се виждат отвсякъде, иначе дамите ще ги уловят и ще почнат да си играят с пръстите ви… И ето, най-после прозвучават вашите думи. В своята реч не бива да си налагате никакви ограничения, нека да загърми истината, наведете се над парапета и изревете, да, да, изревете мнението си, непоколебимото си мнение в лицето на коменданта! А може би не искате да сторите това, то не е в характера ви, може би в родината ви хората се държат другояче в такива положения? Това също е правилно, това също е напълно достатъчно; изобщо не ставайте, кажете само няколко думи, прошепнете ги, та да достигнат едва до ушите на чиновниците под вас, това стига, съвсем не е нужно да споменавате дори за липсата на интерес към екзекуцията, за скърцащото колело, скъсания ремък, гнусния филц, не, всичко останало ще поема аз и, повярвайте, ако моята реч не го прогони от залата, то ще го постави на колене и ще го накара да изповяда: „Стари коменданте, пред теб се прекланям …“ Това е моят план; желаете ли да, ми помогнете при неговото изпълнение? Но, разбира се, че желаете, нещо повече; длъжен сте!
Офицерът хвана пътешественика за двете ръце и тежко дишайки, го загледа в лицето. Последните изречения той бе изкрещял толкова силно, че дори войникът и осъденият се сепнаха; въпреки че не можеха да разберат нищо, те оставиха яденето и като продължаваха да дъвчат, се завзираха в пътешественика.
Отговорът, който трябваше да даде, бе за пътешественика от самото начало безспорен; през живота си бе видял твърде много неща, та тук нямаше какво да се колебае; в душата си той бе честен човек и не се страхуваше. Въпреки това при вида на войника и осъдения сега за секунда се подвоуми. Накрая обаче каза, както подобаваше:
— Не.
Офицерът премигна няколко пъти, но не отмести погледа си от него.
— Нужно ли ви е обяснение? — попита пътешественикът.
Офицерът мълчаливо кимна.
— Аз съм противник на тази съдебна процедура — рече тогава пътешественикът. — Още преди вие да ми се доверите (а с вашето доверие аз, естествено, в никакъв случай няма да злоупотребя), вече размислях дали имам право да се противопоставя на такова правораздаване и какви са изгледите за успех на моята намеса. Към кого би трябвало да се обърна най-напред — беше ми ясно: към коменданта, естествено. Вие направихте това още по-ясно, но съвсем не укрепихте решението ми, напротив, вашата честна убеденост ме трогва, макар че не може да ме обърка.
Офицерът не отговори, извърна се към машината, хвана една от месинговите щанги и после, отметнал глава назад, вдигна очи към рисувача, сякаш проверяваше дали всичко е в ред. Войникът, и осъденият, изглежда, се бяха сприятелили; осъденият правеше знаци на войника, колкото и трудно да му беше това поради здраво стегнатите ремъци; войникът се наведе над него, осъденият му прошепна нещо, а войникът кимна.
Пътешественикът пристъпи след офицера и рече:
— Вие още не знаете какво смятам да сторя, Наистина ще изкажа на коменданта своя възглед за тази съдебна процедура, ала не на заседание, а насаме; пък и няма да остана тук толкова дълго, та да могат да ме поканят на някакво заседание: още утре сутринта заминавам или поне ще се кача на парахода.
Нищо не подсказваше, че офицерът го е чул.
— Значи съдебната процедура не ви убеди — рече той сякаш на себе си и се усмихна, както се усмихва старец на безразсъдно дете и зад усмивката скрива своята собствена замисленост. — Тогава значи е време — каза той накрая и внезапно погледна пътешественика с ясни очи, в които се таеше някаква
