подкана, някакъв вик за съчувствие.
— За какво е време? — неспокойно запита пътешественикът, ала не получи отговор.
— Ти си свободен — викна офицерът към осъдения на неговия език.
Отначало осъденият не повярва.
— Е, свободен си — повтори офицерът.
За първи път лицето на осъдения се изпълни с действителен живот. „Истина ли е това? Не е ли само временна прищявка на офицера? А може би чуждестранният пътешественик е издействувал помилването му? Какво ще стане сега?“ Тъй сякаш питаше лицето му. Ала не за дълго. Каквото и да станеше, той желаеше, ако му разрешеха, действително да бъде свободен и се задърпа, доколкото позволяваше браната.
— Ще ми изпокъсаш ремъците — кресна офицерът, — мирувай! Сега ще ги свалим.
И като даде знак на войника, той се залови заедно с него за работа. Осъденият не рече дума, а само тихо се смееше в себе си, като извръщаше лице ту наляво към офицера, ту надясно към войника, а не забравяше и пътешественика.
— Измъкни го! — заповяда офицерът на войника.
Заради браната трябваше особено да се внимава. От нетърпение осъденият вече бе получил няколко малки одрасквания по гърба.
От този миг нататък обаче офицерът престана да се занимава с него. Той се приближи до пътешественика, отново извади малката кожена папка, порови в нея, най-сетне намери листа, който търсеше, и го показа на пътешественика.
— Прочетете — каза той.
— Не мога — отвърна пътешественикът, — вече ви казах, че не мога да чета тези листове.
— Но разгледайте листа по-добре — рече офицерът и застана до пътешественика, за да чете заедно с него.
Когато и това не помогна, той на доста голяма височина, сякаш в никакъв случай не биваше да докосва листа, прекара кутрето си над хартията, та по този начин да облекчи пътешественика при разчитането. А пътешественикът направи усилия, за да може поне тук да прояви любезност към офицера, ала без никакъв успех. Тогава офицерът зачете написаното буква по буква, а накрая го произнесе още веднъж свързано.
— Пише: „Бъди справедлив!“ — рече той. — Ето че сега все пак можете да го прочетете.
Пътешественикът се наведе тъй ниско над хартията, че офицерът от страх да не я докосне трябваше да я дръпне по-надалеч; макар сега пътешественикът да не каза нищо, беше ясно, че той все още не може да го прочете.
— Пише: „Бъди справедлив!“ — повтори офицерът.
— Възможно е — отвърна пътешественикът, — вярвам, че тук така е написано.
— Е, добре — каза офицерът, поне донякъде удовлетворен, и с листа в ръка се покатери по стълбата.
Много внимателно пъхна листа в рисувача и явно пренагласи изцяло зъбния механизъм; това бе доста трудна работа, навярно там имаше и съвсем малки колелца, понякога главата на офицера изчезваше напълно в рисувача — тъй точно трябваше да огледа зъбния механизъм.
Пътешественикът неотклонно следеше отдолу тази работа, вратът му се схвана, а очите го заболяха от слънчевата светлина, обливаща небето. Войникът и осъденият се занимаваха само един с друг. С върха на щика си войникът измъкна ризата и панталона на осъдения, които вече бяха хвърлени в ямата. Ризата бе ужасно мръсна и осъденият я изпра в кофата с вода. Когато после облече ризата и панталона, войникът и осъденият високо се разсмяха, тъй като дрехите бяха разрязани отзад надлъж, Навярно осъденият смяташе, че е длъжен да забавлява войника, защото започна да се върти пред него в разрязаните си дрехи, а войникът бе приклекнал на земята, смееше се и се тупаше по колената. Все пак те се посдържаха поради присъствието на господата.
Когато офицерът горе най-сетне свърши работата си, той още веднъж с усмивка провери всяка част на механизма; този път захлопна капака на рисувача, стоял досега отворен, слезе по стълбата, погледна в ямата и после към осъдения, със задоволство установи, че онзи е извадил дрехите си; след това отиде до кофата, за да си измие ръцете, твърде късно забеляза противната мръсотия в нея, опечали се, че няма да може да измие ръцете си, накрая ги завря в пясъка — тази замяна не го удовлетвори, но трябваше да се примири, — сетне се изправи и почна да разкопчава мундира си. При това в ръцете му се озоваха най- напред двете дамски кърпички, които бе напъхал под яката.
— Вземи си кърпичките! — извика той и ги подхвърли на осъдения. А на пътешественика обясни: — Подаръци от дамите.
Въпреки очевидната припряност, с която свали мундира си, а после напълно се съблече, той се отнасяше към всяка част от облеклото си много грижливо, дори специално оглади с пръсти сребърните акселбанти на парадния мундир и поотърси един пискюл. Наистина на тази грижливост малко подхождаше това, че щом приключеше с някоя дреха, той веднага с гневен замах я хвърляше в ямата. Последна остана късата сабя с портупея. Офицерът изтегли сабята от ножницата, счупи я надве, после сграбчи всичко заедно — парчетата от сабята, ножницата и портупея — и тъй отривисто ги запокити в ямата, че на дъното те издрънчаха.
Сега той стоеше гол. Пътешественикът хапеше устни и мълчеше. Макар да знаеше какво ще последва, нямаше право да възпира офицера в нищо. Ако съдоустройството, на което държеше офицерът, действително бе тъй близо до своя край — може би поради намесата на пътешественика, на която той гледаше като на свой дълг, — тогава офицерът постъпваше в този миг напълно правилно; на негово място пътешественикът не би постъпил инак.
Отначало войникът и осъденият не разбираха нищо, дори не поглеждаха към офицера. Осъденият бе много доволен, че си е получил обратно кърпичките, ала не можа дълго да им се радва, понеже войникът му ги взе с бързо, неочаквано движение. Сега пък осъденият се опитваше да измъкне кърпичките от колана на войника, където онзи ги бе пъхнал, но войникът бе нащрек. Тъй те се препираха полушеговито. Едва когато офицерът застана съвсем гол, те се сепнаха. Особено осъденият — сякаш бе поразен от предчувствието за някакъв голям поврат. Каквото бе сполетяло него, сега сполиташе офицера. Може би нещата щяха да вървят тъй до самия завършек. Навярно това бе заповед на чуждестранния пътешественик. Идеше, значи, мъст! Макар да не бе изстрадал всичко до края, щеше да бъде отмъстен докрай. Широка, беззвучна усмивка плъзна по лицето му и вече не изчезна.
А офицерът се бе извърнал към машината. Ако и по-рано бе ясно, че се справя с нея добре, то сега човек можеше да се смае как борави с нея и как тя му се подчинява. Той само доближи ръката си до браната и тя се вдигна и спусна няколко пъти, докато зае нужното положение и го прие под себе си; само докосна ръба на леглото и то започна да трепти; филцовата затулка тръгна право към устата му и всички видяха как офицерът всъщност не иска да я налапа, но колебанието му трая само миг, той веднага се примири и я пое в устата си. Всичко бе готово, само ремъците още висяха отстрани, но очевидно те бяха ненужни, офицерът можеше и да не бъде връзван. Ала осъденият забеляза свободните ремъци и като сметна, че екзекуцията няма да е пълноценна, ако ремъците не са здраво стегнати, усърдно махна на войника и двамата се завтекоха да вържат офицера. А той вече бе протегнал единия си крак, за да ритне ръчката, привеждаща в движение рисувача; когато видя притичалите, отдръпна крака си и позволи да го вържат. Сега обаче не можеше да достигне ръчката; нито войникът, нито осъденият нямаше да я открият, а пътешественикът бе решил да не помръдва и пръста си. Но това не бе нужно; щом ремъците бяха стегнати, машината веднага заработи: леглото трептеше, иглите танцуваха по кожата, браната се вдигаше и отпускаше. След като погледа известно време пътешественикът си спомни, че едно колело в рисувача би трябвало да скърца; ала бе съвсем тихо, не се долавяше и най-слабо скриптене.
Поради безшумната си работа машината просто престана да привлича вниманието. Пътешественикът хвърли поглед към войника й осъдения. По-оживен беше осъденият, всичко в машината го интересуваше, той ту се навеждаше, ту се протягаше на пръсти и непрекъснато посочваше нещо на войника с изпънат показалец. Това бе неприятно на пътешественика. Решил бе да остане тук, до края, но вида на тези двама не би могъл да понася повече.
— Вървете си вкъщи! — рече им той.
Войникът навярно би сторил това, но осъденият прие тази заповед направо като наказание. Сключи
