е мой дом, тази къща е дала подслон на най-богатата частна колекция от картини на абстрактния експресионизъм. А тъй като от десетки години насам не съм свършил нищо полезно, аз едва ли съм нещо друго, освен пазач на музей.
И точно като всеки човек, който си изкарва прехраната от музейните експонати, аз търпеливо отговарям на въпросите, поставяни ми от разнообразните посетители. Въпроси, които общо взето могат да се формулират така: „Какво означават тези картини, да ги вземат дяволите?“
Тези картини, които действително не са носители на какъвто и да било символизъм, са мое притежание далеч преди да се оженя за Едит. Струват поне толкова, колкото струва цялото имение плюс всички акции и облигации, завещани ми от Едит. Включително и 25-те процента от акциите на „Бенгалските тигри“ — отборът по професионален футбол на град Синсинати. Ето защо никой не може да ме обвини, че съм ламтял за наследството на съпругата си.
Вероятно наистина съм бил калпав художник, но в замяна на това станах страхотен колекционер!
2
След смъртта на Едит тук е много самотно. Приятелите, които ни посещаваха бяха нейни, а не мои. Художниците ме избягваха, защото присмехът, който моите картини заслужено предизвикваха, даваше основание на еснафите да твърдят, че повечето художници са глупаци и шарлатани. Аз обаче издържам на самота, особено когато се налага.
Издържам още от момче. Издържах я няколко години в Ню Йорк по време на Голямата депресия. А когато жена ми и децата ми ме напуснаха през 1956 година, аз фактически започнах да се стремя към самотата. И я намерих. Живях като отшелник цели осем години. Добро изпълнение за един ранен ветеран от войната, нали?
Но аз имам и приятел. Изцяло мой. Казва се Пол Слейзингър. Писател, ранен през Втората световна война старчок като мен самия. Спи сам в една къща в Спрингс, на хвърлей място от моята някогашна къща.
Казвам спи, тъй като той е тук почти всеки ден, дори в момента е някъде из имението. Вероятно наблюдава някоя игра на тенис, седи на пейката край брега, играе карти с готвачката или пък се е наврял в дъното на хамбара с книга в ръка, скрил се от всичко и всички.
Според мен той вече отдавна не пише. Както и аз отдавна не рисувам. Дори съм престанал да дращя в бележника, оставен долу, до телефона. Преди две седмици се хванах да върша точно това, веднага счупих молива на две и го хвърлих в кошчето за боклук. Сякаш беше гърмяща змия, която иска да ме отрови.
Пол няма пари. Вечеря при мен четири-пет пъти седмично, а през деня лапа направо от хладилника или фруктиерите. Предполагам, че аз съм основният му източник за прехрана. На вечеря често му казвам: „Пол, защо не продадеш къщата си да получиш малко суха пара, а после да се пренесеш тук? Виж колко място има! Вече няма да се женя, едва ли ще имам и приятелка. Същото се отнася и за теб. Господи Исусе! Та коя ли ще е тази, дето ще хареса хора като нас? Приличаме на двойка сбръчкани игуани! Хайде, пренасяй се! Аз няма да ти преча, нито пък ти на мен. Нима може да има по-разумно решение?“
Отговорът му обаче е неизменен: „Мога да пиша само у дома.“ Какъв дом може да бъде това? Един празен хладилник и да няма с кого дума да си размени!
А веднъж се изрази по следния начин за моя собствен дом: „Кой би могъл да пише в музей?“
Е, сега поне се опитвам да установя това. Защото пиша именно в този музей.
Да, истина е. Аз, старият Рабо Карабекян, се насочвам към литературата след пълния си провал в областта на изобразителното изкуство. Макар и типична рожба на Голямата депресия, все още залагам на сигурно и продължавам да изпълнявам ролята на музеен пазач.
Но какво вдъхнови старец като мен за тази рязка промяна? Cherchez la femme, разбира се!
Доколкото си спомням, тази сравнително млада, енергична, своенравна и чувствена жена се появи в живота ми внезапно, без никаква покана.
Било й непоносимо да гледа как по цял ден не върша абсолютно нищо. Защо, за бога, не се заловя с нещо, каквото и да е то? Защо, след като не се сещам за нищо полезно, не взема да напиша своята автобиография?
И действително, защо не?
Господи, колко е властна!
Открих, че върша всичко, което нареди. За двайсет години брачен живот скъпата Едит нито веднъж не се опита да ми каже какво трябва да правя. По време на военната си служба се бях сблъсквал с хора като тази нова жена в живота ми. Но те бяха полковници и генерали, бяха мъже! А и страната ни водеше война!
Приятелка ли ми е тази жена? Проклет да съм, ако знам. Зная само едно — няма да си тръгне оттук преди да е напълно готова за подобен акт, а едновременно с това ме плаши така, както никой досега не ме е плашил.
Помощ!
Казва се Сърк Бърман.
Тя е вдовица. Съпругът й бил мозъчен хирург в Балтимор, там все още е къщата й — огромна и празна като моята. Мъжът й, Ейб, починал преди шест месеца от мозъчен кръвоизлив. Тя е на четирийсет и три години, моята къща й се сторила най-подходяща. Както за живот, така й за задачата, която си беше поставила — да напише биографията на съпруга си.
В отношенията ни няма еротика. Аз съм с двайсет и осем години по-стар от госпожа Бърман и съм толкова грозен, че може да ме обича само куче. Наистина приличам на съсухрена игуана и то само с едно око. Това е положението.
Запознахме се на плажа. Тя се разхождаше по брега без да знае, че е частна собственост. Никога не беше чувала за мен, тъй като не обичала модерното изкуство. Не познавала никого в Хамптънс, живеела в Мейдстоун Ин — хотела в едно селце на около три километра от моето имение. Тръгнала да се разхожда по брега и без да иска навлязла в границите на частния ми плаж.
Аз бях тръгнал да поплувам, както всеки следобед по това време. И така се натъкнах на нея. Напълно облечена, тя бе заета с любимото занимание на Пол Слейзингьр — да седи на пясъка и да зяпа вълните. Не обичам чужди хора на плажа си по една единствена причина — срамувам се от абсурдното си тяло и не обичам да свалям пред когото и да било превръзката от окото си. Гледката под нея не е особено приятна, прилича на бъркани яйца. Притеснявам се, когато ме разглеждат отблизо.
Между другото Пол Слейзингър казва, че човешкото състояние може да се характеризира с една- единствена дума: притеснение.
Избрах компромисен вариант: не се отказах от плуването, но след него се изтегнах на пясъка доста далечко от нея.
Ала все пак достатъчно близо, за да кажа едно „здрасти“.
А тя ми отвърна с доста странен въпрос:
