арменско дете в Калифорния.
Попитах госпожа Бърман какво би си помислила, ако хамбарът се бе оказал празен, ако осемте платна бяха чисто бели, или пък ако бях нарисувал наново „Уиндзорско синьо номер седемнайсет“.
— Ако се беше оказал толкова празен, колкото те мислех, положително бих ти писала шест плюс за откровеността — отвърна тя.
Попитах я дали ще пише. Имах предвид писма до мен, но тя ме разбра погрешно.
— Само това правя — рече. — Пиша и танцувам. Докато съм в състояние да върша това, тъгата ще бъде далеч от мен.
През цялото дълго лято беше успявала да забравя, че скоро е изгубила съпруга си — един очевидно умен, забавен и приятен човек.
— И още нещо ми помага — добави тя. — Което не означава, че ще помага и на теб. Това е шумният и често нахален начин на изразяване, чрез който командвам наляво-надясно и давам акъл на хората: „Събудете се! Усмихнете се! Залавяйте се за работа!“
— Вече втори път се превръщам в Лазар — рекох. — Умрях заедно с Тери Кичън, но Едит ме върна към живота. Умрях заедно със скъпата Едит, но Сърк Бърман отново ме възкреси!
— Или който и да било друг — рече тя.
Разменихме няколко думи за Джералд Хилдрет — човекът, който щеше да пристигне точно в осем сутринта и да я откара на летището заедно с багажа й. Всички в околността познаваха този шейсетгодишен тип и неговото такси.
— Някога беше член на Спасителния отряд — рекох.
— И май изкара малък флирт с първата ми жена. Именно той откри тялото на Джаксън Полок, отлетяло на двайсет метра от дървото, в което беше блъснал колата си. А само няколко седмици по-късно събираше мозъка на Тери Кичън в найлонов плик. Човек би казал, че Джералд Хилдрет играе важна роля в Историята на изкуството.
— Когато се возих при него последния път, той ми разказа, че семейството му си вадило горчивия залък цели триста години по тези места, но единствения видим резултат от тази дейност, било неговото такси.
— Таксито му е хубаво — рекох.
— Да, винаги е излъскано отвън и безупречно чисто вътре — рече тя. — Предполагам, че това е неговият начин да държи мъката по-далеч… Независимо за какво му е мъчно…
— За онези триста години — рекох.
Тревожехме се за Пол Слейзингър. Запитах се гласно какво ли е изпитала безпомощната му душа, когато си е дала сметка, че телесната й обвивка се е стоварила върху ръчна граната, готова всеки миг да избухне. — Защо не го е убила? — попита Сърк.
— Поради недопустима производствена небрежност — отвърнах.
— Неговата телесна обвивка е извършила този малко вероятен акт, а твоята пък е създала онази страхотна картина в хамбара — рече тя.
— Май е точно така — отвърнах. — Душата ми не е знаела каква картина да създаде, но телесната ми обвивка го е знаела прекрасно!
— Значи… — тя прочисти гърлото си и тръсна глава:
— Значи е дошло време душата ти — срамувала се толкова дълго от своята телесна обвивка, да й благодари за създаването на нещо наистина прекрасно!
Замислих се, после кимнах:
— Май и тук си права.
— Направи го! — заповяда тя.
— Как?
— Вдигни ръка пред очите си, погледни с любов и благодарност тези странни и умни животинчета, които наричаме пръсти и извикай с цяло гърло: „Благодаря, тяло!“
Подчиних се.
Вдигнах две ръце пред очите си и извиках с цяло гърло, от дъното на душата си:
— Благодаря, тяло!
О, щастливо тяло! О, щастлива душа! О, честит Рабо Карабекян!
Информация за текста
© 1987 Кърт Вонегът
© 1993 Веселин Лаптев, превод от английски
Kurt Vonnegut
Bluebeard, 1987
Сканиране и разпознаване: Уфтак Музгашки, 2006
(c) Kurt Vonnegut, 1987
(c) Веселин Лаптев, преводач, 1993
(c) Росица Крамен, художник, 1993
(c) Издателство „Весела Люцканова“, 1993
Kurt Vonnegut, Bluebeard
Кърт Вонегът, Синята брада
Американска, първо издание
Редактор Вихра МАНОВА
Художник Росица КРАМЕН
Печатни коли 16. Формат 84х108/32. Цена 2500 лв. Тираж: 7 500 бр. Страници: 256.
ДФ „Абагар“ — В. Търново
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1714]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48
