мускетари — Джаксън Полок и Тери Кичън. Пред очите ми се появи невероятно ясно видение — бях сигурен, че виждам как човешката душа се освобождава от всички притеснения и обременения на плътта. В земята зееше познатата на всички правоъгълна дупка, а край нея бяха наредени все чисти и невинни неонови тръби.
Откачил ли бях? Сигурно, можете да се обзаложите в това!
Нейните следи останаха не в моя дом, а в дома на един от нейните приятели, на около миля по брега. Съпругът не присъстваше!
Нито пък влезе отново в този дом, в който беше живял доволно и безполезно една трета от живота си и една четвърт от XX век, при това обичан без никакви видими причини.
Той отиде при хамбара, отключи плъзгащата се врата и запали прожекторите. После се втренчи в ослепителната белота.
По-късно се качи на своя мерцедес и отпраши към един магазин за домашни потреби в Ийст Хамптънс, в който се продаваха и пособия за рисуване. Там накупих всичко, за което може да мечтае един художник, с изключение на онази малка съставка, която всеки сам трябва да си достави: душата, душата, душата!
Продавачът беше нов и не ме познаваше. Пред очите му стоеше просто един безименен старец с бяла риза и вратовръзка, а костюмът му беше правен по поръчка при Изи Финкелщайн. На всичкото отгоре и с превръзка на окото — един доста развълнуван циклоп.
— Нали сте художник, сър? — попита ме продавачът — хлапак на не повече от двайсет години. Дори не е бил роден, когато спрях да рисувам и да създавам каквито и да било картини.
Преди да си тръгна му казах една-единствена дума. Ето я:
— Ренесанс.
Прислугата напусна. Отново се превърнах в неопитомен стар мечок, който прекарваше цялото си време във или около хамбара за картофи. Внимавах хлъзгащите се врати да бъдат винаги затворени, за да не се вижда какво правя вътре. А аз го правех вече шест месеца!
Когато свърших, отидох да купя още пет катинара и куки, които окачих на различна височина по вратата. Наех нова прислуга, отидох при нотариуса и си направих ново завещание. В него, както вече ви казах, потвърдих желанието си да бъда погребан с костюма на Изи Финкелщайн, а цялото ми имущество да мине в ръцете на двамата ми сина при две условия: да сторят някои определени неща в памет на своите арменски деди и да не отварят хамбара преди погребението ми.
Въпреки ужасите на детството си, синовете ми са доста добре уредени в живота. Вече ви казах, че носят фамилията на добрия си втори баща. Анри Стийл е цивилен посредник за строителни поръчки на Пентагона, а Тери Стийл е рекламен агент на „Мечките от Чикаго“, което ни прави съвсем футболна фамилия, като се има предвид, че аз държа част от акциите на „Бенгалските тигри на Синсинати“.
След като свърших всичко това аз открих, че отново съм в състояние да живея в къщата, да наема нова прислуга и да се превърна в онзи празноглав и приветлив старец, когото Сърк Бърман попита преди четири месеца:
— Кажете, как умряха родителите ви?
А днес, в последната вечер от своя престой в Хамптънс. тя попита:
— Значи и от трите, а? Животински, растителен и минерален?
— Честна дума — уверих я аз. — И от трите!
Цветовете и останалите съставки на бои и платна несъмнено имат природен произход, тъй че всички картини наистина съдържат и трите споменати компонента.
— Защо не ми го покажеш? — попита тя. — Защото това е последното нещо, което имам да дам на света — отвърнах. — И не искам да съм тук, когато хората ще си дават преценката за неговите качества.
— Значи си страхливец! — заключи тя. — Така и ще те запомня!
Обмислих чутото, след като някак внезапно рекох: — Добре, отивам да взема ключовете. След което ще се радвам да ме последвате, госпожо Бърман.
Излязохме в мрака, пътят ни осветяваше единствено лъчът на малко фенерче. Тя беше тиха и вглъбена в себе си, девствено чиста и потръпваща от страхопочитание. Аз бях на седмото небе, възбуден и едновременно с това окаменял от ужас.
Плочите на пътечката свършиха и ние свърнахме към коларския навес. Зад него започваше тесен проход сред избуялата растителност, прокаран от Франклин Кули с неговата косачка. Запрепъвахме се през него.
Отключих вратата и сложих пръст на копчето за осветление.
— Страх ли те е?
— Да — отвърна тя.
— И мен.
Сега искам да запомните добре това, което ще ви опиша: стояхме в десния край на едно платно с височина два метра и половина и дължина двайсет. След включването на прожекторите щяхме да го виждаме пак със същата височина, но под ъгъл и следователно много по-скъсено — най-много два-три метра на дължина. От тази гледна точка то не можеше да бъде оценено, т.е. не можеше да се разбере смисъла на картината. Натиснах бутона.
Секунди мълчание, после госпожа Бърман учудено се пое дъх.
— Не мърдай от мястото си — предупредих я аз. — И ми кажи какво мислиш.
— Не мога да се приближа, така ли? — попита тя.
— По-късно — рекох. — Сега искам да ми кажеш какво виждаш оттам.
— Една голяма ограда — рече тя.
— Продължавай.
— Много голяма ограда, невероятно висока и дълга — поясни тя. — И всеки квадратен сантиметър от нея изглежда инкрустиран с прекрасни скъпоценности…
— Много ти благодаря — рекох. — А сега дай ръка и затвори очи. Ще те отведе до средата и там ще ги отвориш отново.
Тя затвори очи и ме последва с покорството на детски балон.
Когато стигнахме средата и от двете ни страни се простираше по десет метра платно, аз й позволих да отвори очи.
Стояхме в окрайнините на красива зелена долина, беше пролет. Ако трябва да бъда абсолютно точен ще кажа, че заедно с нас и вътре в самата долина имаше общо пет хиляди двеста и деветдесет души. Най- едрата от тези фигури имаше размерите на цигара, а най-дребната — на точицата, която мухата оставя върху стъклото. Тук-там бяха пръснати селски къщи, край нас се забелязваха руините на древна наблюдателна кула. Картината беше толкова реалистична, че спокойно можеше да се сравнява с фотография.
— Къде сме? — попита Сърк Бърман.
— Там, където бях, когато над Европа изгря слънцето и Втората световна война свърши — отвърнах.
35
Днес вече всичко е включено в музейната обиколка. Първо са обречените момиченца с люлките във фоайето, следват ранните творби на първите абстрактни експресионисти и обиколката завършва с гигантската ми епическа творба в хамбара. Махнах куките от плъзгащите се врати и сега потокът посетители вече може да влиза от едната и да излиза през другата като се избягва блъсканицата. Голяма част от хората минават втори и трети път — не през цялата експозиция, а само през хамбара.
Ха!
Нито един критик още не си е подал носа насам, но доста от профаните ме питат как се нарича тази картина. Отговарям им така, както бих отговорил и на критиците (ако се появят, разбира се, тъй като моят
